Определение · № 9889/2021 · дело 9563/2021

30 септември 2021 г.Актове на ВАСВърховен административен съд

Акт

Вид
Определение
Номер
9889
Година на номера
2021
Дело №
9563/2021

Попитайте асистента за този запис

Безплатно
Два въпроса на седмица, без регистрация.

Текст на акта

По дело 9563 / 2021 ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 9889 София, 30.09.2021 Върховният административен съд на Република България - Седмо отделение , в закрито заседание на двадесет и седми септември в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ ЯНКУЛОВА ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АРНАУДОВА ВЕСЕЛА АНДОНОВА при секретар и с участието на прокурора изслуша докладваното от председателя СОНЯ ЯНКУЛОВА по адм. дело № 9563/2021 Производството е по чл. 229, ал. 1, т. 2 от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по частна жалба на „АББ България“ ЕООД, седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Витоша“ №89б, сграда „А“, ет. 17 срещу Определение №4477 от 17.06.2021 г. на Административен съд – София град по административно дело №4654/2021 г. С обжалваното определение съдът е отхвърлил жалбата на „АББ България“ ЕООД срещу решение от 28.04.2021 г. на председателя на Патентното ведомство на Република България, в частта, с която е оставено без разглеждане искането му от 12.02.2021 г. за вписване на прехвърляне на заявка за патент вх. №112740 от 29.05.2018 г. І. Становища на страните: 1. Частният жалбоподател – „АББ България“ ЕООД, счита обжалваното определение за незаконосъобразно. В нарушение на закона съдът е приел за правилно прилагането от органа по аналогия на чл. 61, ал. 2 от Закона за патентните и регистрацията на полезните модели (ЗПРПМ). Излага доводи за неприложимостта на разпоредбата с оглед на различния предмет на регулиране. Сочи разликата със служебния характер на изобретението и следващата от това разлика в процедурата, поради която и законодателят не е предвидил срок за отразяване на установения с решение заявител. Счита за недопустимо прилагането по аналогия на чл. 61, ал. 2 ЗПРПМ с оглед на характера на разпоредбата. Сочи, че съдът не е обсъдил възраженията му. Прави анализ на характера на арбитражното решение, на установеното с него и на правомощията на председателя на Патентното ведомство относно правото на заявяване. Счита, че споровете по правото на заявяване се решават само от съда - гражданския или арбитражния. Позовава се и на нарушение на чл. 13 АПК с оглед на постановеното Определение №4291 от 14.06.2021 г. по административно дело №4652/2021 г. на Административен съд – София град. Моли съда да отмени обжалваното определение и да постанови друго, с което да върне преписката на органа със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. Частният жалбоподател се представлява от адв. В. Руйков, Софийска адвокатска колегия. 2. Ответникът по частната жалба – председателят на Патентното ведомство на Република България, не взема становище. ІІ. По допустимостта на частната жалба: Върховният административен съд счита частната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 230 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество частната жалба е основателна. ІІІ. Фактите по делото: За да постанови обжалваното определение първоинстанционният съд приема за установено от фактическа страна, че: 1. На 27.08.2015 г. между „АББ България“ ЕООД и Т. Грозданов е сключено споразумение за услуги с предмет научноизследователска и развойна дейност за разработване на оригинални конструктивни концепции за шест типа стъпални регулатори. Съгласно чл. 1.2.3. от споразумението всички предложени разработки ще бъдат патентоспособни и собственост на възложителя. Съгласно чл. 11.4. всички спорове между страните ще се решават от Арбитражния съд на Българската търговско-промишлена палата. 2. На 29.05.2018 г. Т. Грозданов подава заявка за патент за изобретение с наименование „Стъпален регулатор на напрежение колонков тип със странично разположен предизбирач“ №112740А. 3. На 21.06.2019 г. „АББ България“ ЕООД подава в Арбитражния съд на Българската търговско-промишлена палата искова молба, с която предявява обективно съединени отрицателни установителни искове, с които иска да бъде установено, че Т. Грозданов няма право на заявяване на патент за изобретение по подадени от него заявкr за патентни за изобретения №112739А, 112740А и 112741А от 29.05.2018 г. 4. На 30.10.2020 г. с решение по арбитражно дело №77/2019 г. на Арбитражния съд при Българската търговско промишлена палата е установено по отношение на „АББ България“ ЕООД, че Т. Грозданов не е носител на право на заявяване на патенти по три заявки за патентен, подадени пред Патентното ведомство, в т.ч. и заявка №112740А от 29.05.2018 г. 5. На 29.12.2020 г. по заявление за патент за изобретение, вх. №112740 от 29.05.2018 г., е регистриран патент, защитен №67223, срок на закрила - 29.05.2038 г., заявител/притежател – Т. Грозданов, изобретател – Т. Грозданов. 6. На 12.02.2021 г. „АББ България“ ЕООД подава искане за прехвърляне на правото върху заявка за патентен за изобретение №112740А, защитен №67223. 7. На 18.02.2021 г. „АББ България“ ЕООД е уведомено да представи документ за платена държавна такса. 8. На 16.03.2021 г. председателят на Патентното ведомство прекратява производството по искането на „АББ България“ ЕООД за вписване на прехвърляне на заявка за патент за изобретение със заявителски №112740 и номер на патента 67223. 9. На 06.04.2021 г. „АББ България“ ЕООД подава до председателя на Патентното ведомство искане за възстановяване на внесена държавна такса по искане за прехвърляне на правото върху заявка за патентен за изобретение №112740А, защитен №67223. 10. На 28.04.2021 г. председателят на Патентното ведомство, на основание чл. 99, т. 1 АПК, отменя решението от 16.03.2021 г. за прекратяване на производството по искане на „АББ България“ ЕООД за прехвърляне на правото върху заявка за патентен за изобретение №112740А, защитен №67223; възобновява производството по искането; оставя без разглеждане искането за прехвърляне на правото върху заявка и без уважение искането за възстановяване на внесената държавна такса. Отказът да се произнесе по искането за прехвърляне на правото на заявка органът обосновава с неспазване на срока, предвиден в приложимата по аналогия разпоредба на чл. 61, ал. 2 ЗПРПМ и липсата на установителен диспозитив в арбитражното решение по отношение на „АББ България“ ЕООД за притежаването на право на заявяване. 11. На 11.05.2021 г. „АББ Българя“ ЕООД подава до Административен съд – София град жалба срещу решението на председателя на Патентното ведомство от 28.04.2021 г. в частта, с която е оставено без разглеждане искането му за прехвърляне на правото на заявка. ІV. Първоинстанционното съдебно определение: Въз основа на така установените по делото факти първоинстанционният съд приема от правна страна, че относими в случая са разпоредбите на чл. 13 и 62, ал. 1 ЗПРПМ. С оглед на липсата на регламентация в чл. 62 ЗПРПМ на срок за упражняване на правото, установено по реда на чл. 62, ал. 1 ЗПРПМ, и в съответствие с разпоредбата на чл. 46, ал. 2 от Закона за нормативните актове (ЗНА), съдът приема за правилно прилагането от органа по аналогия на разпоредбата на чл. 61, ал. 2 ЗПРПМ. С оглед на доказателствата искането за прехвърляне на правото на заявка е направено след изтичането на тримесечния срок. Съдът приема за правилен и извода на органа, че с решението от 30.10.2020 г. на Арбитражния съд не е установено със сила на пресъдено нещо правото на заявяване на патент за изобретение на „АББ България“ ЕООД, поради което дружеството не е легитимирано да направи процесното искане. Въз основа на горното съдът прави извод за законосъобразност на оспорения акт и отхвърля жалбата. Изводът на съда е неправилен. V. По съществото на спора: Върховният административен съд, след като обсъди твърденията и доводите на частния жалбоподател и провери обжалваното определение приема следното: Определението е валидно и допустимо, но неправилно. Оспореният акт безспорно е издаден от компетентен орган. Макар Законът за патентите и регистрацията на полезните модели да не регламентира изрично административния орган в рамките на Патентното ведомство, който е компетентен да се произнесе по искане за прехвърляне на право върху заявка за патент за изобретение, с оглед на общия принцип в административното право, че когато в нормативен акт не е изрично определен административният орган, компетентен да се произнесе по въпрос от дейността на съответното ведомство (държавна структура – факта, че в чл. 79, ал. 1 ЗПРПМ Патентното ведомство е дефинирано като „национален държавен орган“ сам по себе си не го прави орган, тъй като ведомството като такова не е натоварено с властнически правомощия от законодателя, с такива са натоварени отделни правни субекти, структурирани във ведомството, които поради това придобиват качеството на административни органи) е неговият ръководител. Безспорно е също, че оспореният акт е издаден в исканата от закона писмена форма, съдържа изискуемите по чл. 59, ал. 2 АПК реквизити и в хода на производството органът не е допуснал нарушения на административнопроизводствените правила. Спорът пред първоинстанционния съд е бил относно материалната законосъобразност на акта. Безспорно по делото е, с оглед на приложеното искане на „АББ България“ ЕООД, че частният жалбоподател е сезирал органа чрез попълване на бланка с наименование „Искане за вписване на прехвърляне на правото върху заявка за патент за изобретение“. От приложените към искането доказателства – споразумение за услуги от 27.08.2015 г. и решение от 30.10.2020 г. на Арбитражния съд, както и от молбата, приложена към искането, е видно, че частният жалбоподател е искал от Патентното ведомство да бъде вписан като заявител на заявката за патент за изобретение №271140 от 29.05.2018 г., тъй като вписаният като заявител – Т. Грозданов, е установено с влязлото в сила арбитражно решение, че няма правата на заявител. Съгласно чл. 13, ал. 1 ЗПРПМ, правото на заявяване принадлежи на изобретателя, като алинея 2 на разпоредбата създава оборима презумпция, че заявителят има право на заявяване, докато не се установи друго по съдебен ред. Изключение от това правило е предвидено в алинея 3 и касае правото на заявяване на изобретение, което е създадено при условията на чл. 15 ЗПРПМ, т. нар. „служебно изобретение“. Служебно изобретение е това, което е създадено при изпълнение на задължения, които произтичат от трудови или други правоотношения на изобретателя, освен ако с договор не е предвидено друго. Правото на заявяване на служебното изобретение принадлежи на работодателя, ако той подаде заявка в тримесечен срок от получаване на уведомление от изобретателя за създаване на изобретението, освен ако с договор не е предвидено друго, съгласно приложимата на основание §48 ЗПРПМ редакция на разпоредбата - Държавен вестник, бр. 92 от 27.10.2020 г. В случая спорът между частния жалбоподател и заявителя не е дали процесното изобретение е служебно или не, т.е. не е по чл. 61, ал. 1 ЗПРПМ, а относно правото на заявяване, т.е. по чл. 62, ал. 1 ЗПРПМ. Правото на заявяване е самостоятелно субективно право - прехвърлимо, различно от правото на авторство на изобретателя. С решението от 30.10.2020 г. Арбитражният съд е установил, че подалият заявката за патент за изобретение, вх. №271140 – Т. Грозданов, не е носител на правото на заявка за патент за изобретението, предмет на заявка вх. №271140. Решението на Арбитражния съд е влязло в сила и с оглед на чл. 41, ал. 3 от Закона за международния търговски арбитраж установява със сила на пресъдено нещо, че Т. Грозданов не е носител на правото на заявка за патентен за процесното изобретение. Силата на пресъдено нещо на арбитражното решение на Арбитражния съд на Българската търговско-промишлена палата задължава председателя на Патентното ведомство да я зачете, относно нейното правоустановяващо и регулиращо действие, при разглеждане на искането, с което е сезиран. В случая именно това действие на арбитражното решение преодолява оборимата презумпция на чл. 13, ал. 2 ЗПРПМ, тъй като установява, че заявителят на процесния патент за изобретение няма право на заявяване. От факта, че арбитражното решение не установява с нарочен диспозитив, че частният жалбоподател е носител на правото на заявяване не следва извода на органа, приет за правилен от първоинстанционния съд, че частният жалбоподател „няма качеството на правоимащо лице“ за подаване на заявка за процесния патент за изобретение. Предметът на арбитражното решение е установяването, че заявителят няма право на заявяване, защото между частния жалбоподател и заявителя е бил налице спор относно това право. Този спор, с оглед на изричната разпоредба на чл. 62, ал. 1 ЗПРПМ, може да бъде разрешен само по съдебен или арбитражен ред. Решението от 30.10.2020 г. е решило спора, поради което до доказване на противното и с оглед на презумпцията на чл. 13, ал. 2 ЗПРПМ, частният жалбоподател, в качеството си на заявител, каквото претендира, се счита, че има право на заявяване. Ако някой оспори правото на частния жалбоподател на заявяване на патент за процесното изобретение спорът между тях трябва да бъде решен по съдебен или арбитражен ред. Релевантното в случая е, че оборимата презумпция на чл. 13, ал. 2 ЗПРПМ по отношение на заявилия процесната заявка за патент за изобретение е оборена. С оборването на тази презумпция се открива пътя за реализиране на правото на заявяване на друг заявител – в случая на частния жалбоподател, по отношение на когото също ще е налице оборимата презумпция на чл. 13, ал. 2 ЗПРПМ. Първоинстанционният съд приема за правилен и мотива на органа, че в случая искането за вписване като заявител е подадено след изтичането на преклузивния срок по чл. 61, ал. 2 ЗПРПМ. Но както бе посочено по-горе, чл. 61 ЗПРПМ регламентира спорове относно служебния характер на изобретението. Член 62 ЗПРПМ, който регламентира споровете относно упражняване на правото на заявяване, не съдържа регламентация, идентична с тази на чл. 61, ал. 2 ЗПРПМ. Органът и първоинстанционният съд приемат, че в случая е налице непълнота на закона и чрез способа аналогия на закона прилагат срока по чл. 61, ал. 2 ЗПРПМ. Безспорно е, че чл. 62 ЗПРПМ не съдържа срок за упражняване на правото на заявяване на субекта, който е оборил по съдебен или арбитражен ред упражненото право на заявителя на патентна за изобретение. Налице е празнота в закона. Безспорно е, че с оглед на чл. 46, ал. 2 ЗНА, когато нормативният акт е непълен, за неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговоря на целта на закона. Безспорно е също, че с оглед на чл. 46, ал. 3 ЗНА наказателна, административна и дисциплинарна отговорност не може да се обоснова с визираното в алинея 2. С оглед на това спорът по делото е и допустимо ли е прилагането по аналогия на визирания в чл. 61, ал. 2 ЗПРПМ срок за предявяване на искане за издаване на патент за изобретение? Прилагането по аналогия на закона е установен в правото способ за попълване на празноти в правото с цел преодоляване от съда на забраната на чл. 127, ал. 2 АПК. Но приложимостта на този правен способ за справедливо решаване на всяко подадено до съда искане не е безгранична, а е обусловена от определени предпоставки. Факт е, че чл. 46, ал. 3 ЗНА изрично забранява прилагането на този способ за обосноваването на наказателна, административна и дисциплинарна отговорност, но от този факт не следва автоматично извод, че разпоредбата на чл. 46, ал. 2 ЗНА е приложима във всички останали случаи. Упражняването на правото на субекта, който е оборил чрез съдебно или арбитражно влязло в сила решение презумпцията, че подалият заявлението за издаване на патент за изобретение има право на заявяване, да сезира органа с искане за промяна на вписването в регистъра, законодателят не е обвързал със срок. Очевидна е разликата в законодателното решение с разпоредбата на чл. 61, ал. 2 ЗПРПМ, която изрично обвързва правото на субекта, чието право по отношение на изобретение, за което е налице спорт относно служебния му характер, е установено с влязло в сила съдебно решение, да заяви пред органа правото си за издаване на патент в тримесечен срок. Това значи, че упражняването на потестативното (преобразуващо) субективно право по чл. 61, ал. 2 ЗПРПМ законодателят е обвързал с определен срок. Срокът за упражняване на това право е преклузивен, което значи, че с изтичането му субективното право се прекратява. Доколкото правото на субекта, по отношение на когото с влязло в сила съдебно или арбитражно решение е установено, че подалият заявлението за патент за изобретение няма право на заявяване, да сезира органа с искане за вписването му като заявител, е същото по своя характер субективно право, т.е. потестативно (преобразуващо), логично би било то да може да бъде упражнено в рамките на определен преклузивен срок. Но преклузивен срок, водещ до прекратяване на субективно право, не може да бъде прилаган по аналогия, тъй като правните норми, които водят до прекратяване на права не се прилагат по аналогия. Безспорно е, че принципът на правната сигурност изисква правото на субекта, който е оборил презумпцията на чл. 13, ал. 2 ЗПРПМ, да бъде вписан като заявител на патента за изобретение да бъде упражнено в срок. Точно такова е и разрешението, което Конвенцията за издаване на европейски патент – чл. 61 във вр. с чл. 16 от Правилата за прилагане на Конвенцията за издаване на европейски патент – чл. 16, изяснени и в Насоките за експертиза в Европейското патентно ведомство, дават. Тези разпоредби предоставят тримесечен срок на субекта, който оборва презумпцията, след влизане на решението в сила, да предяви правата си. Факт е, че разпоредбите изискват кумулативно и патентът да не е предоставен, но националният законодател е счел за ненужно регламентирането на тези важни за упражняването на правото на заявка факти. Съдът не би могъл да изземе ролята на законодателя и да създаде правило, което да доведе до прекратяване на субективно право, установено по надлежния ред с влязло в сила съдебно или арбитражно решение. Задължението на съда по чл. 127, ал. 2 АПК не е задължение за създаване на правна регламентация, а задължение да реши спора, с който е сезиран, при прилагане на релевантните правни норми, принципи на правото, способи за тълкуване и за попълване на празноти в правото. С оглед на това приетото от органа и от първоинстанционния съд за правилно прилагане по аналогия на чл. 61, ал. 2 ЗПРПМ в случая е неправилно. Законодателят е този, който трябва да регламентира предпоставките за прекратяване на едно установено с влязло в сила съдебно или арбитражно решение субективно право. Когато той не е сторил това съдът не може вместо него да създава правно правило, което да преклудира възможността за неговото упражняване и с оглед на това да доведе до прекратяването му. Поради изложеното изводът на първоинстанционния съд за законосъобразност на оспорения административен акт е неправилен. Органът неправилно е тълкувал и приложил закона, което е направило акта му незаконосъобразен. Това налага обжалваното съдебно определение да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което да се отмени оспорения акт и преписката да се върне на органа със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. Водим от горното и на основание чл. 235, ал. 1 във вр. с чл. 172, ал. 2 във вр. с чл. 173, ал. 2 АПК Върховният административен съд ОПРЕДЕЛИ: ОТМЕНЯ Определение №4477 от 17.06.2021 г. на Административен съд – София град по административно дело №4654/2021 г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОТМЕНЯ решение от 28.04.2021 г. на председателя на Патентното ведомство на Република България, в частта, с която е оставено без разглеждане искането на „АББ България“ ЕООД от 12.02.2021 г. за вписване на прехвърляне на заявка за патент вх. №112740 от 29.05.2018 г. ИЗПРАЩА преписката на органа със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ Соня Янкулова секретар: ЧЛЕНОВЕ: /п/ Калина Арнаудова /п/ Весела Андонова

Други данни

В регистъра от
17.08.2026
Последно в регистъра
19.09.2026