Решение · № 3245/2022 · дело 10607/2021

По дело 10607 / 2021 РЕШЕНИЕ № 3245 София, 05.04.2022 В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният административен съд на Република България - Трето отделение , в съдебно заседание на седми март в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАН РАДЕНКОВ ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ КУЦАРОВА РУМЯНА ЛИЛОВА при секретар Пенка Котанидис и с участието на прокурора Чавдар Симеонов изслуша докладваното от съдията РУМЯНА ЛИЛОВА по адм. дело № 10607/2021 Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационнa жалбa и по частна жалба, подадени от Българската народна банка (БНБ), чрез упълномощения процесуален представител адв. М. Войнова, срещу Решение № 5096 от 05.08.2021 г., постановено по адм. д. № 4468 по описа на Административен съд София - град (АССГ) за 2021 г. в частта, с която БНБ е осъдена да заплати на „Щрабул“ ООД, с [ЕИК] обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 1518,31 лв. за периода от 26.07.2014 г. до 05.11.2014 г., вследствие на извършено от БНБ нарушение на правото на Европейския съюз (ПЕС), изразяващо се в невземане на решение за обявяване неналичност на депозитите в „Корпоративна търговска банка“ АД в срок от пет работни дни, съгласно приложимата с директен ефект разпоредба на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 г. относно схемите за гарантиране на депозити (Директива 94/19/ЕО, Директива/та), както и сторените по делото разноски в размер на 377,00 лв. и срещу Определение № 6849 от 16.09.2021 г., постановено по същото дело. Предявеният от „Щрабул“ ООД иск е отхвърлен в останалата част, за разликата над 1518,31 лв. до пълния предявен размер от 2329,16 лв., но в тази част Решение № 5096 от 05.08.2021 г. не е предмет на касационен контрол. С Определение № 6849 от 16.09.2021 г., постановено по адм. д. № 4468 на АССГ за 2021 г. е оставена без уважение молбата на БНБ за изменение на Решение № 5096 от 05.08.2021 г. в частта за разноските. В предявената от БНБ касационна жалба се твърди, че решението в осъдителната този касационен жалбоподател част е неправилно, като постановено при наличието на всички касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Излагат се подробни съображения за опровергаване на възприетото от първоинстанционния съд, че към 20.06.2014 г. БНБ била компетентен орган да издаде акт за неналичност на депозити. На следващо място се поддържа становище, че съдът се е произнесъл в противоречие със задължителното тълкуване, дадено от Съда на Европейския съюз (СЕС) в решението по дело С-571/16 г., че установяването на неналичност на депозити в банка следва да се извърши с изричен правен акт на съответния компетентен орган и не може да се извежда или презюмира от други актове. В този смисъл АССГ неправилно приел, че БНБ е извършила противоправно бездействие. Като продължение на това този касационен жалбоподател твърди, че при липсата на противоправно бездействие от страна на БНБ, не може да се поставя и въпросът за претърпени от „Щрабул“ ООД вреди, като настъпването на такива не било установено и доказано по делото. Поддържа се неправилност на изводите на съда, че в случая обективен измерител на стойността на нарушеното право и негова компенсация е именно размерът на законната лихва по чл. 86 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Релевира се довод, че в противоречие с правилата за разпределението на доказателствената тежест, съдът сам е извел несъществуваща законова презумпция за наличие на вреда, която е причинена от претендираното неправомерно бездействие на БНБ. Съдът не разбрал възражението за липса на покана за плащане и не го тълкувал във връзка с изискуемостта на главното парично задължение поради поставянето в забава на Фонда за гарантиране на влоговете в банките (ФГВБ, Фонда/ът). Неправилни били и изводите му относно наличието на причинно – следствена връзка и в частта за разноските. По подробно изложените в тази касационна жалба съображения се иска отмяната на решението в осъдителната БНБ част за сумата от 1518,31 лв. и за разноските. Претендира се присъждането на разноските за двете съдебни инстанции, за което се представя списък по чл. 80 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). В съдебното заседание пред настоящия съд касационният жалбоподател не се представлява. Ответникът „Щрабул“ ООД оспорва касационната жалба с представен по делото писмен отговор. Иска оставяне в сила на решението в обжалваната от БНБ част. Претендира присъждането на разноските за касационната инстанция съгласно представен списък по чл. 80 ГПК и доказателства за извършването им. В съдебното заседание пред настоящия съд ответникът не се представлява. Предявена е и частна жалба от БНБ срещу Определение № 6849 от 16.09.2021 г. С него е оставена без уважение молбата на настоящия частен жалбоподател за изменение на Решение № 5096 от 05.08.2021 г. в частта за разноските. Твърди се неговата неправилност поради постановяването му в нарушение на материалния и процесуалния закон. Поддържа се становище, че на ищцовото дружество следва да бъде възложена тежестта да понесе разноските, сторени от ответника за защитата му в първоинстанционното производство с оглед частичното отхвърляне на исковата претенция. Излагат се доводи във връзка с разпоредбата на чл. 10 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) и приетото в Определение № 2 от 20.04.2021 г., постановено от Общото събрание на съдиите от Гражданската колегия на Върховния касационен съд и Общото събрание на съдиите от Първа и Втора колегия на Върховния административен съд по тълкувателно дело № 1/2019 г. Иска се отмяната на обжалваното определение и присъждане на сторените от БНБ в първоинстанционното производство разноски, съразмерно с отхвърлената част от исковата претенция. Ответникът по частната жалба – „Щрабул“ ООД я оспорва в подробно обоснован писмен отговор. Иска оставяне в сила на обжалваното определение. В случай на уважаване на частната жалба прави възражение за прекомерност на сторените такива от БНБ. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната и частната жалби. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на решението в обжалваната част и на обжалваното определение на наведените основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието им с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната и частната жалба са процесуално допустими, като подадени от надлежна страна, за която решението в обжалваната част и обжалваното определение са неблагоприятни и в срока по чл. 211, ал. 1, респ. чл. 230 АПК, поради което следва да бъдат разгледани относно тяхната основателност. По касационната жалба, подадена от БНБ: Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Административен съд София – град е приел, че е сезиран с иск от „Щрабул“ ООД срещу БНБ за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 2329,16 лв. за периода от 30.06.2014 г. до 04.12.2014 г., причинени от незаконосъобразно бездействие на БНБ – извършено от БНБ нарушение на ПЕС, изразяващо се в невземане на решение за обявяване неналичност на депозитите в КТБ в императивния срок от пет работни дни, съгласно приложимата с директен ефект разпоредба на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО, изм. с Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 2009 г., което обезщетение представлява законната лихва за забавено изплащане на сумата от 52910,66 лв., представляваща гарантиран размер на вложенията на ищцовото дружество в „Корпоративна Търговска банка“ АД (КТБ). Въз основа на установеното по делото от фактическа страна, при съобразяване на приобщените по делото доказателства, съставът на АССГ е направил извод за частична основателност на иска за обезщетение до размера на 1518,31 лв. за периода от 26.07.2014 г. до 05.11.2014 г., в която част решението се обжалва от БНБ. В останалата част до пълния предявен размер на иска за сумата от 2329,16 лв. и за периодите от 30.06.2014 г. до 25.07.2014 г. и от 06.11.2014 г. до 04.12.2014 г. съдът е отхвърлил същия, но в тази част решението не е предмет на касационна проверка. За да направи тези изводи по същество на спора, съдът приел за доказани твърдените в исковата молба факти. Позовал се на приетите по делото като доказателства безсрочен Договор № 46744/20.04.2005 г. за разплащателна сметка и Рамков договор за платежни услуги за юридически лица и еднолични търговци от 20.01.2010 г. , сключени между ищцовото дружество и КТБ, от които се установява, че дружеството било вложител в тази банка. Установил, на база извлечение от разплащателната сметка на ищеца в КТБ (л. 19 от адм. д. № 2884/2016 г. по описа на АССГ), че салдото по нея от 52910,66 лв. било прехвърлено на 06.11.2014 г. към ФГВБ за изплащане. Приел е, че същата сума била изплатена от ФГВБ на дружеството на 04.12.2014 г. За да приеме, че искът за обезщетение е допустим, съдът изложил съображения, че БНБ, при упражняване на вменените й от Закона за кредитните институции (ЗКИ) правомощия по надзор върху дейността на другите банки в страната, действа като държавен (публичен) регулаторен орган. Направил извод, че правоотношенията между БНБ и поднадзорните й търговски банки в този случай са административни, а не са отношения между равнопоставени правни субекти. Приел също, че в конкретния случай отговорността на БНБ за вреди, причинени от нейни органи, във връзка с неправомерно осъществяване/неосъществяване на вменената й от закона надзорна дейност, следва да се ангажира по реда на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Наред с гореизложеното, съдът обосновал допустимостта на иска и с приетото по т. 5 от диспозитива на решението на СЕС по дело С-571/16 г., съгласно което „член 4, параграф 3 ДЕС, както и принципите на равностойност и ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че .... не допускат национална правна уредба, съгласно която правото на частноправните субекти на обезщетение зависи от спазването на допълнителното условие вредата да е причинена умишлено от съответния национален орган“. Като съобразил посоченото в т. 142, т. 143 и т. 146 от решението по същото дело, съдът приел, че актът, с който се отнема лиценза на КТБ е актът по чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО. Счел, че за да се ангажира валидно отговорността на БНБ за вреди, на вложителите в КТБ не може да се противопостави изискване, като това по чл. 204, ал. 1 АПК, за предварителна отмяна на този акт по съдебен ред, тъй като това би било в нарушение на принципа на ефективност. По основателността на иска, административният съд приел, че от разпоредбите на чл. 36, ал. 3 ЗКИ (в относимата редакция) и чл. 23, ал. 5 от Закона за гарантиране на влоговете в банките (ЗГВБ, обн., ДВ бр. 49 от 29.04.1998 г., отм. ДВ бр. 62 от 14.08.2015 г., в сила от 14.08.2015 г.) недвусмислено следва, че именно БНБ е „компетентният орган“ по смисъла на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО, който установява неналичността на депозитите. Подчертал, че националното законодателство обвързва момента, в който се задейства схемата за гарантиране на депозитите, които са станали неналични, с отнемане на лиценза на кредитната институция, т.е. приема се, че изискването съответната кредитна институция да „изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозита и че не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи“ е равнозначно на установена неплатежоспособност на институцията. Счел, че изискваният от посочената директива 5-дневен срок следва да се счита от деня на установяването на неплатежоспособността на съответната банка. Формирал извод, че актът по чл. 1, пар. 3, буква i) от Директивата е актът, с който се отнема лиценза на кредитната институция и че постановявайки Решение № 73 от 20.06.2014 г. за поставяне на КТБ под специален надзор, БНБ на практика е направила обективната констатация за неналичност на депозитите по смисъла на чл. 1, пар. 3, буква i) от нея. Взел предвид, че преустановяването на достъпа до депозитите е по причини, пряко свързани с финансовото положение на КТБ. Съобразил данните по делото, че на 20.06.2014 г. КТБ не само не е изпълнила вече подадени заявки за плащане, но предвид спряната счетоводна система всички вложители били лишени от възможността изобщо да правят заявки за изплащане на депозитите си и не са имали достъп до тях почти шест месеца. Като взел предвид съдържанието на решението за поставяне на КТБ под специален надзор и отчел, че националното право (чл. 116, ал. 2, т. 2 и т. 3 ЗКИ, отм.) позволява мерки с по-ниска степен на намеса (избор между пълно и частично преустановяване на плащанията и ограничаване на дейностите), съдът приел, че първото условие по чл. 1, пар. 3, буква i) от Директивата – кредитната институция да изглежда неспособна за момента да изплати депозита по причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние е спазено, тъй като от посочения момент КТБ не е била в състояние да приема заявки и да изплаща дължимите и платими депозити. Според съда самата БНБ постановила законова забрана КТБ да изплаща депозити по причини, които са пряко свързани с проблеми с ликвидността й. Направил извод, че с решението си от 20.06.2014 г. БНБ е извършила обективната констатация, че по нейно виждане КТБ изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозити и че не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи, т.е. извършила е констатацията, че депозитите са неналични по смисъла на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО. Съдът приел е, че в срок от 5 работни дни от тази констатация БНБ е следвало да постанови изричен акт по чл. 1, пар. 3, буква i) от Директивата – задължение, произтичащо от директно приложимото ПЕС. Липсата на изричен акт от страна на БНБ за установяване на неналичност на депозитите в КТБ в императивния 5-дневен срок, съдът квалифицирал като достатъчно съществено нарушение на правото на Съюза, поради което направил извод, че е изпълнено първото условие за ангажиране на отговорността на държавата. Като БНБ не направила това установяване, не било задействано и компенсирането на засегнатите вложители, съгласно чл. 7, пар. 1 и чл. 10, пар. 1 от Директивата. Съдът се мотивирал се с приетото от СЕС по т. 115 от негово решение по дело С-571/16. На следващо място приел, че „Щрабел“ ООД е доказало наличието на имуществени вреди за периода 26.07.2014 г. до 05.11.2014 г. (т.е. от момента, в който дружеството реално е трябвало да има достъп до депозита си до момента, в който нарушението е преустановено), причинени от нарушението на ПЕС от страна на БНБ, както и наличието на причинно-следствена връзка между противоправното поведение на БНБ и претърпените вреди. Посочил, че макар размерът на претендираното от дружеството обезщетение за имуществени вреди да е определен чрез стойността на законната лихва за периода на забава, то реално не представлява лихва. Обърнал внимание, че „Щрабул“ ООД е имал притежание върху движими вещи – парични средства, правото на собственост върху които не могъл да упражнява, поради бездействието на БНБ да защити това негово притежание като издаде акт по чл. 1, пар. 3, буква i) от Директивата. Счел, че с неизпълнението на това си задължение БНБ нарушила чл. 1 от Протокол 1 към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС). Приел е, че доколкото в конкретния случай се касае за парично притежание, обективен измерител на стойността на нарушеното право е законната лихва по чл. 86 ЗЗД. Посочил, че Фондът не разполага със самостоятелност при определяне на началната дата на изплащане на гарантираните депозити и действията е следвало да предприеме и конкретно задължението му да започне изплащане на гарантираните депозити, били пряко обусловени от решението на БНБ, с което депозитите се обявяват за неналични. Едва след постановяването на такова решение, за Фонда възниквало парично задължение към всеки от вложителите до размера на гарантираните депозити. Постановявайки изискуемото от Директива 94/19/ЕО решение на по-късна дата, БНБ станала причина за забавеното изпълнение от ФГВБ на паричното задължение, т.е. именно БНБ е причината за забава на изпълнението на паричното задължение към дружеството и това обосновавало пряката причинно-следствената връзка между извършеното нарушение и претърпените вреди. Съдът развил и съображения, че липсата във Фонда на достатъчно средства за покриване на гарантираните депозити не може да се противопостави на правата на вложителите. Приел, по аргумент от чл. 23, ал. 5 ЗГВБ (обн., ДВ, бр. 49 от 29.04.1998 г., отм. ДВ, бр. 62 от 14.08.2015 г., в сила от 14.08.2015 г.), че ако БНБ беше взела решението по чл. 1, пар. 3, буква i) от Директивата в петдневния срок – т.е. най-късно на 27.06.2014 г., то спрямо срока от 20 работни дни за изплащане на депозитите, смятано от 30.06.2014 г., ищецът е можел да получи достъп до депозита си най-рано на 25.07.2014 г. Допълнил, че „Щрабул“ ООД започнало да търпи вреди вследствие нарушението/забавата на БНБ от 26.07.2014 г., което продължило до 06.11.2014 г., когато е взето решението за отнемане лиценза на КТБ и е стартирана процедурата по компенсиране по чл. 10 от Директивата. След тази дата, според съда, БНБ вече не осъществявала незаконосъобразно бездействие. По отношение дължимия размер на претендираното обезщетение, съдът изчислил размера на законната лихва върху сумата на гарантирания размер на влога за исковия период чрез лихвения калкулатор, достъпен на Интернет страницата на Национална агенция за приходите (НАП). Осъдил БНБ да заплати на „Щрабул“ ООД сумата от 1518,31 лв. обезщетение за имуществени вреди. Над този размер, до претендирания такъв от 2329,16 лв. отхвърлил иска. Присъдил и сторените по делото разноски на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ. Съдебното решение в обжалваната част е валидно, допустимо и правилно. То е постановено при изяснени фактически обстоятелства, въз основа на които са изведени правилни и обосновани на доказателствата по делото правни изводи. Изложените мотиви кореспондират с установените по делото факти и с приложимата нормативна уредба, чиято съвкупна преценка разкрива наличието на предпоставките за ангажиране отговорността на БНБ. При извършване на съпоставка на приложимото към спора национално законодателство с приложимото съюзно законодателство към месец 06.2014 г., следва да се приеме, че разпоредбата на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО е транспонирана неточно, за което отговорността е на националния законодател. Неточното транспониране на съюзната разпоредба в националния закон към месец 06.2014 г. не освобождава обаче от отговорност БНБ в конкретния случай. Това е така, тъй като в две поредни решения на СЕС по дела С-571/16 и С-501/18 , този съд приема, че чл. 1, пар. 3, буква i) има директен ефект и представлява правна норма, целяща предоставяне на права. Признатият директен ефект на посочената разпоредба освен, че предоставя права на частноправните субекти, налага на компетентния орган задължение, което е достатъчно точно и безусловно. Правилно първоинстанционният съд е отхвърлил възражението на БНБ, че не е „компетентен орган“ по смисъла на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директивата. Макар да е вярно твърдението на БНБ, че изрично уреденото й в националното ни законодателство правомощие за установяване неналичност на депозитите на кредитна институция да й е възложено едва със законодателните изменения на Закона за Българската народна банка (ЗБНБ) и ЗКИ през август 2015 г. (ДВ, бр. 62 от 2015 г., в сила от 14.08.2015 г.), това не означава, че тя не е разполагала с него и преди тези изменения. Българската народна банка е компетентният орган, издаващ лиценз на кредитните институции, респективно това е компетентният орган, който следи кредитните институции да изпълняват задълженията си, основна част от които са спрямо вложителите им и техните депозити. Тази банка е и органът, който е натоварен да следи за обективното финансово състояние на кредитните институции и да отнема издадените лицензи на банките при наличие на законоустановените предпоставки. При тези предоставени й с националното законодателство правомощия, не е било трудно за БНБ да се разпознае в компетентния орган по смисъла на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директивата. Ето защо, не може да се сподели възражението на касационния жалбоподател, че БНБ не е имала правомощието да издаде изричен акт, с който да установи неналичност на депозитите в КТБ, тъй като националният законодател не е предвидил изрично това. Правомощието на БНБ за издаването на такъв акт произтича от действаща съюзна разпоредба, която макар да се съдържа в директива, е с директен ефект. В този смисъл отново следва да са подчертае, че е неоснователно възражението, че БНБ не е имала материална компетентност да установи неналичност на влоговете и депозитите в КТБ по смисъла на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО. Съгласно чл. 2, ал. 6 ЗБНБ на БНБ е предоставена изключителната компетентност да регулира и осъществява надзор върху дейността на другите банки в страната, с оглед поддържане стабилността на банковата система и защитата интересите на вложителите, което я определя като компетентен орган по смисъла на чл. 4, пар. 1, т. 40 от Регламент (ЕС) № 575/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 26.06.2013 г. (официално признат от националното право публичен орган или структура, която е оправомощена по националното право да упражнява надзор върху кредитните институциите като част от действащата надзорна система в съответната държава членка). С Решение № 73 от 20.06.2014 г. БНБ е направила обективната констатация, че по нейно виждане КТБ изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозити и че не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи. Това означава, че депозитите в КТБ са станали „неналични“ по смисъла на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО, както и че в срок от 5 работни дни БНБ е следвало да постанови изричен акт за това. Необходимостта от своевременно издаване на изричен акт е подчертана и в Решението на СЕС от 4 октомври 2018 г. по дело С-571/16. Съгласно т. 2 от това решение „Член 1, точка 3, подточка i) от Директива 94/19, изменена с Директива 2009/14, трябва да се тълкува в смисъл, че неналичността на депозитите по смисъла на тази разпоредба трябва да се установи с изричен акт на компетентния национален орган и не може да бъде извеждана от други актове, като решението на Българската народна банка, с което Корпоративна търговска банка е поставена под специален надзор, нито презумирана въз основа на обстоятелства като тези в главното производство“. Неизпълнението на това задължение води до нарушение и на чл. 1 от Протокол 1 към КЗПЧОС, според който всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своята собственост. Безспорно е, че това нарушение е достатъчно съществено, за да ангажира отговорността на държавата в лицето на БНБ. Релевантният въпрос в случая е, налице ли е било или не съществено нарушение на приложимата съюзна норма, на който въпрос първоинстанционният съд е отговорил правилно. С решението си по дело С-501/18, т. 97 от него СЕС приема, че фактът, че не е установена неналичността на депозитите по смисъла на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО, може да представлява достатъчно съществено нарушение на правото на Съюза и да позволи ангажирането на отговорността на държава членка за нарушение на правото на Съюза. Неоснователно е възражението на БНБ, че ищцовото дружество не било доказало настъпването на вреда. То е имало парично вземане в гарантиран размер за неналичния си депозит, което му е изплатено, но чиято изискуемост е зависела от решението на БНБ за установяване неналичността на депозитите в КТБ. След като БНБ се е забавила да установи неналичността на депозитите в КТБ, е забавила възникването на изискуемостта на вземанията на вложителите в КТБ за гарантирания им размер. Обезщетяването на забавено парично изпълнение е чрез изплащане на законната лихва за срока на забавата. По същите съображения касационната инстанция преценява като неоснователно възражението на БНБ за липсата на причинно-следствена връзка между забавата и поведението на банката. Предвид изложеното, правилен е изводът на първоинстанционния съд, че по делото е доказано настъпването на имуществени вреди за „Щрабул“ ООД, причинени му от нарушение на ПЕС, извършено от БНБ, както и наличието на причинно-следствена връзка между допуснатото нарушение и претърпените от това дружество вреди. Обосновани са развитите от съда съображения, че липсата на достатъчно средства във Фонда за покриване на гарантираните депозити не може да се противопостави на правата на вложителите. Съгласно принципа, формулиран в чл. 81, ал. 2 ЗЗД, обстоятелството, че длъжникът не разполага с парични средства за изпълнение на задължението, не го освобождава от отговорност. По отношение размера на обезщетението съдът аргументирано е приел, че съгласно чл. 86 ЗЗД, същият следва да бъде съизмерим със законната лихва от деня на забавата. Всяко неизпълнение на парично задължение е забавено изпълнение и може да породи претенция за заплащане на закъснителни вреди. В случая за държавата е възникнало парично задължение, което не е изпълнено в срока, предвиден от Директивата. При неизпълнение на парично задължение кредиторът винаги има право на обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата – чл. 86 ЗЗД. Законната лихва се дължи на кредитора, без да се изисква от него да доказва, че действително е претърпял вреда в размер на тази лихва. Правилен е изводът на първоинстанционния съд и относно периода, за който се дължи обезщетението, а именно за периода на забава – от момента, в който реално дружеството е следвало да има достъп до гарантирания депозит, до момента, в който нарушението е преустановено. В тази насока съставът на АССГ е изложил съображения, които изцяло се споделят от настоящия състав, поради което те няма да бъдат преповтаряни, а на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК с настоящото решение се прави препращане към мотивите на първоинстанционното решение. Предвид изложените съображения, подадената от БНБ касационна жалба е неоснователна, а Решение № 5096 от 05.08.2021 г. в обжалваната част е правилно и следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора в касационното производство, направеното искане на ответника за присъждане на разноски е основателно. Касационният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати на „Щрабул“ ООД сума в размер на 540,00 лв. за сторените по делото разноски за адвокатско възнаграждение. По частната жалба на БНБ: Частната жалба е неоснователна. Определение № 6849 от 16.09.2021 г. е валидно, допустимо и правилно. Обоснован е изводът на съда, че разпоредбата на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ (в редакцията, съгласно изм. и доп., публ. в ДВ, бр. 94 от 29.11.2019 г.) е неприложима в конкретния случай, доколкото съгласно § 6, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗОДОВ, този закон се прилага за предявени искови молби, подадени след влизането му в сила, а исковата молба е подадена преди това – на 21.03.2016 г. Съгласно приложимата правна уредба – чл. 10, ал. 2 и ал. 3 от ЗОДОВ – не се предвижда ищецът да дължи на ответника заплащане на разноски и възнаграждение за процесуално представителство при частично отхвърляне на иска му, поради което правилно съдът е приел, че не е налице основание на БНБ да бъде присъдена претендираната сума за разноски, респ. да бъде изменено обжалваното съдебно решение, предмет на касационнен контрол. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение РЕШИ: ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 5096 от 05.08.2021 г., постановено по адм. д. № 4468 по описа на Административен съд София – град за 2021 г. в обжалваната част. ОСЪЖДА Българска народна банка да заплати на „Щрабул“ ООД, с [ЕИК] сумата от 540,00 (петстотин и четиридесет) лв., представляваща платено адвокатско възнаграждение за касационното производство. ОСТАВЯ В СИЛА Определение № 6849 от 16.09.2021 г., постановено по адм. д. № 4468 по описа на Административен съд София - град за 2021 г. Решението не подлежи на обжалване. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ Иван Раденков секретар: ЧЛЕНОВЕ: /п/ Таня Куцарова /п/ Румяна Лилова