Решение · № 10950/2026 · дело 5953/2026

3 ноември 2026 г.Актове на ВАСВърховен административен съд

Акт

Вид
Решение
Номер
10950
Година на номера
2026
Дело №
5953/2026

Попитайте асистента за този запис

Безплатно
Два въпроса на седмица, без регистрация.

Текст на акта

По дело 5953 / 2026 РЕШЕНИЕ № 10950 София, 03.11.2026 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният административен съд на Република България - Четвърто отделение, в съдебно заседание на дванадесети октомври две хиляди двадесет и шеста година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОДОР ПЕТКОВ ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР КЪНЧЕВ ТАНЯ ДАМЯНОВА при секретар Ирена Асенова и с участието на прокурора Антоанета Генчева изслуша докладваното от председателя Тодор Петков по административно дело № 5953/2026 г. Производството се развива по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 64, ал. 1 от Закона за защита на конкуренцията (ЗЗК). Образувано е по касационна жалба на „Български пощи“ ЕАД, подадена чрез пълномощника адвокат К. Киров, срещу решение № 491 от 20.04.2026 г., постановено по адм. дело № 531/2023 г. по описа на Административен съд – София-област (АССО), с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу решение № 304 от 30.03.2023 г. на Комисията за защита на конкуренцията (КЗК, Комисията) по преписка № КЗК-867/2021 г. в частта, с която: е установено извършено от „Български пощи“ ЕАД нарушение по чл. 36, ал. 4 ЗЗК и на дружеството е наложена имуществена санкция. В касационната жалба се релевират касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, като се поддържа и недопустимост на обжалваното решение. Иска се отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което да се приеме, че не е извършено нарушение по чл. 36, ал. 4 ЗЗК, и да се отмени наложената имуществена санкция. Претендират се разноски за всички инстанции. Ответникът – КЗК, чрез процесуалния си представител главен юрисконсулт Г. Манолов, в писмен отговор и в съдебно заседание изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на претендираното от касатора адвокатско възнаграждение. Ответникът – „Стар Пост“ ЕООД, чрез управителя Д. В., в писмен отговор и в съдебно заседание оспорва касационната жалба като неоснователна и излага съображения в подкрепа на правилността на обжалваното решение. С писмения отговор иска да му бъдат присъдени разноски за всички инстанции, включително неприсъдената от КЗК част от адвокатското възнаграждение пред Комисията и сумата от 971,45 евро, за чието внасяне по сметка за вещи лица дружеството е осъдено от първоинстанционния съд. Прави възражение за прекомерност на претендираното от касатора адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Четвърто отделение, след като обсъди наведените касационни основания и доводите на страните във връзка с тях, на основание чл. 218 АПК намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна, за която решението е неблагоприятно, а разгледана по същество – за неоснователна по следните съображения: Производството пред КЗК е образувано на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 и чл. 94, ал. 1 ЗЗК по искане на „Стар Пост“ ЕООД (към онзи момент – „Стар Пост“ ООД) за установяване на нарушения по чл. 29 и чл. 36, ал. 4 ЗЗК от страна на „Български пощи“ ЕАД, изразяващо се в предлагане на пощенски услуги на цени, по-ниски от разходите за тяхната реализация, при участието на дружеството в процедури по ЗОП. Предмет на проучването са договорите, сключени от „Български пощи“ ЕАД в периода от 01.10.2018 г. до 28.02.2022 г. с Държавен фонд „Земеделие“ (ДФЗ), Националния осигурителен институт (НОИ), Агенцията за социално подпомагане (АСП), Министерството на вътрешните работи (МВР) и останалите възложители, сключили договори въз основа на рамково споразумение № СПОР-11/30.06.2020 г. за възлагане на централизирана обществена поръчка с предмет „Предоставяне на пощенски и куриерски услуги за нуждите на органите на изпълнителната власт и техните администрации“. С решение № 304/30.03.2023 г. КЗК, въз основа на счетоводно-икономическа експертиза, възложена с определение № 389/26.05.2022 г. и изготвена от вещото лице Н. Петрова, е установила, че по анализираните договори дружеството е предлагало кореспондентски пратки в тегловите диапазони до 2000 г на цени, по-ниски от разходите за реализацията им, в значителни количества и за продължителен период от време, с цел нелоялно привличане на клиенти, като е квалифицирала поведението му като продължавано нарушение по смисъла на § 1, т. 8 от Допълнителните разпоредби (ДР) на ЗЗК. За да отхвърли жалбата на „Български пощи“ ЕАД, първоинстанционният съд е приел, че решението на КЗК е издадено от компетентен орган, при спазване на изискванията за кворум и мнозинство по чл. 59 ЗЗК, в предвидената в чл. 62, ал. 1 ЗЗК писмена форма и без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Отхвърлил е възражението за липса на правен интерес на искателя, като е съобразил, че решение № 289/18.08.2022 г. на Комисията за регулиране на съобщенията (КРС), с което е била отнета индивидуалната лицензия на „Стар Пост“ ЕООД, е отменено в съответната част с решение № 972/29.01.2024 г. по адм. дело № 3682/2023 г. на Върховния административен съд. Приел е, че страните са конкуренти на пазара на предоставяне на пощенски услуги, включени в обхвата на УПУ, при участие в обществени поръчки, с национален географски обхват. Кредитирал е заключението на приетата от КЗК експертиза, като е приел, че заключенията на вещите лица Кавръкова и Христов не опровергават констатациите на Комисията, доколкото в тях цените по договорите, офертирани и изпълнявани в периода 2018–2022 г., са съпоставени с разходите на дружеството за 2016 г. и 2017 г. – съпоставка, която и двете вещи лица са определили като необективна. Приел е, че са осъществени всички елементи от фактическия състав на чл. 36, ал. 4 ЗЗК, както и че наложената имуществена санкция е определена в съответствие с чл. 100, ал. 1 и ал. 8 ЗЗК и с Методиката за определяне на санкциите и глобите, налагани по ЗЗК. Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Настоящият съдебен състав споделя крайните изводи на първоинстанционния съд, като с оглед на наведените касационни доводи и на установените в мотивите на обжалваното решение неточности намира за необходимо да изложи следните допълващи мотиви. Следва да бъде припомнено, че съгласно чл. 208 АПК предмет на касационно оспорване е първоинстанционното съдебно решение. Касационното производство не решава материалноправния спор, а спора за валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение. Затова касационният съд не прави собствени изводи относно релевантните за спора факти, нито събира доказателства за тях, а преценява съответствието на решението с материалния закон въз основа на фактите, установени от първата инстанция (чл. 220 АПК). В този смисъл той е съд по правото, а не по фактите. В тези предели следва да бъдат разгледани и доводите на касатора, насочени срещу кредитирането на едни и некредитирането на други експертни заключения – касационната инстанция проверява дали изводите на първоинстанционния съд относно фактите са формирани в съответствие с правилата на формалната логика, опитните правила и доказателствените правила, а не преоценява доказателствата по същество. Неоснователно е оплакването, че първоинстанционният съд не е обсъдил доводите на касатора. Видно от мотивите на обжалваното решение, съдът е разгледал възраженията за липса на правен интерес на искателя, за несъвпадение на пазарите, на които оперират страните, и за неправилност на приетата от КЗК експертиза, като е изложил съображения защо не кредитира заключенията на вещите лица Кавръкова и Христов. Обстоятелството, че част от изводите му са формулирани бланкетно – в частност по отношение на първия, втория и четвъртия елемент от фактическия състав на чл. 36, ал. 4 ЗЗК, не съставлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила, доколкото в останалата част от мотивите съдът е възприел подробния анализ на КЗК по всеки от анализираните договори, а касационната инстанция може да допълни мотивите, когато крайният извод е правилен. На първо място, възражението за недопустимост на обжалваното решение поради липса на активна процесуална легитимация на „Стар Пост“ ЕООД, е неоснователно. Съгласно чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗЗК производство за установяване на нарушение по глава седма от закона се образува по искане на лица, чиито интереси са засегнати или застрашени от нарушението. Легитимацията на искателя се преценява въз основа на твърденията в искането – че искателят е конкурент на ответното предприятие и че неговите интереси са засегнати или застрашени от твърдяното поведение. В случая „Стар Пост“ ЕООД е лицензиран пощенски оператор за извършване на услуги, включени в обхвата на УПУ, на територията на страната, който е участвал наред с „Български пощи“ ЕАД в процедури за възлагане на обществени поръчки с предмет пощенски услуги, включително в процедурата за сключване на рамково споразумение № СПОР-11/30.06.2020 г., по което е страна. Това е достатъчно, за да обоснове личен и пряк интерес от установяването на твърдяното нарушение. Не е необходимо искателят да е участвал във всяка от процедурите, в които ответното предприятие е предложило цени под разходите за реализация – предмет на производството е поведението на ответното предприятие на съответния пазар, а системното офериране на такива цени засяга условията на конкуренция за пазара като цяло, а не само в конкретната процедура. Правилно първоинстанционният съд е съобразил и че отнемането на лицензията на дружеството с решение № 289/18.08.2022 г. на КРС е отменено по съдебен ред, поради което твърдяното от касатора отпадане на правния интерес в хода на производството не е настъпило. Въпросът дали двете дружества осъществяват стопанска дейност на един и същ съответен пазар не е въпрос на допустимост, а на основателност. Той е свързан с проверката на първия елемент от фактическия състав на общата забрана за нелоялна конкуренция, а следователно и на специалния състав по чл. 36, ал. 4 ЗЗК – наличието на конкурентни отношения между предприятията на определен пазар. Ето защо отговорът на това възражение не може да доведе до обезсилване на решението на КЗК и на обжалваното съдебно решение, а следва да бъде даден при проверката на съответствието им с материалния закон. По отношение на материалния закон, следва да се има предвид, че разпоредбата на чл. 29 ЗЗК забранява всяко действие или бездействие при осъществяване на стопанска дейност, което е в противоречие с добросъвестната търговска практика и уврежда или може да увреди интересите на конкурентите. Систематичният анализ на разпоредбите на ЗЗК, уреждащи общата забрана за нелоялна конкуренция, налага извода, че за да бъде установено нарушение по смисъла на закона, следва да са налице следните предпоставки в условията на кумулация: 1) наличие на действие или бездействие при и по повод осъществяване на стопанска дейност на определен пазар; 2) въпросното действие или бездействие да е в противоречие с добросъвестната търговска практика и 3) да е налице увреждане или опасност от увреждане на интересите на конкурент. Общата забрана представлява основата, върху която се надграждат елементите от фактическия състав на специалните състави по чл. 30–37 ЗЗК, като за едно и също поведение санкция може да бъде наложена само по един от съставите (решение № 12558 от 08.12.2025 г. по адм. дело № 8022/2025 г. на ВАС). Нормата на чл. 29 ЗЗК има субсидиарен характер и намира самостоятелно приложение само когато разследваното поведение не може да бъде подведено под някой от специалните състави (решение № 5813 от 13.05.2024 г. по адм. дело № 2048/2024 г. на ВАС). Ето защо обстоятелството, че КЗК не е установила самостоятелно нарушение по чл. 29 ЗЗК, не означава, че елементите на общата забрана липсват – то е последица от квалифицирането на същото поведение по специалния състав на чл. 36, ал. 4 ЗЗК. Касаторът не оспорва, че и двете дружества са предприятия по смисъла на § 1, т. 7 от ДР на ЗЗК. Спорът е дали „Български пощи“ ЕАД, като задължен оператор на УПУ, и „Стар Пост“ ЕООД, като оператор на услуги в обхвата на УПУ, оперират на един и същ продуктов пазар. Съгласно § 1, т. 15, б. „а“ от ДР на ЗЗК продуктовият пазар включва всички стоки или услуги, които могат да се приемат като взаимозаменяеми по отношение на техните характеристики, предназначение и цени. Определящ е следователно критерият за взаимозаменяемост от гледна точка на търсенето, а не правният режим, на който е подчинен доставчикът. Предмет на процесните обществени поръчки са приемането, пренасянето и доставянето на кореспондентски пратки, малки пакети, печатни произведения и колети, както и допълнителните услуги „препоръка“, „обявена стойност“ и „известие за доставяне“ – услуги, които и двете предприятия предлагат, за които се конкурират в едни и същи процедури и които за възложителите са напълно взаимозаменяеми. Самият касатор признава в касационната жалба, че от гледна точка на предлагането и търсенето УПУ и услугите от обхвата на УПУ са на практика идентични и че те се различават не по същество, а по отношение на нормативните изисквания към тях. Допълнителните задължения на задължения оператор – за покритие, качество и достъпност на цените на УПУ – не изключват неговото участие в конкуренцията за същите клиенти, когато реши да предложи услугите си в конкурентна процедура по ЗОП. Нещо повече, при предоставянето на услуги по индивидуално договорени условия, каквито са договорите, сключени в резултат на процедури по ЗОП, задълженият оператор не действа по одобрените от регулатора цени на УПУ, а предлага услуги, включени в обхвата на УПУ, на цени, които определя съобразно търсенето и предлагането (чл. 65, ал. 1 от Закона за пощенските услуги (ЗПУ)) и по отношение на които правилата на чл. 32, чл. 33 и чл. 66 ЗПУ не се прилагат (чл. 36б ЗПУ). Така е приела и КЗК, позовавайки се на практиката по обжалване на процедури по ЗОП с предмет пощенски услуги. Този извод намира опора и в практиката на Съда на Европейския съюз, макар тя да е изградена в контекста на освобождаването от данък върху добавената стойност по член 132, параграф 1, буква а) от Директива 2006/112/ЕО. Съгласно нея доставките на пощенски услуги, чиито условия са били договорени индивидуално, по самото си естество отговарят на специалните нужди на съответните потребители и не попадат в обхвата на услугата в обществен интерес, която задълженият оператор предоставя в това си качество (решение от 23 април 2009 г., TNT Post UK, C-357/07, EU:C:2009:248, т. 44–49). По преюдициално запитване на Върховния административен съд, отправено по спор с участието на самия касатор, Съдът е уточнил, че доставки, извършвани при различни и по-благоприятни, включително ценови, условия от утвърдените от регулаторния орган, не се предоставят „за всички потребители“, а имат за цел да отговорят на специалните нужди на засегнатите лица, като това важи и когато доставките се извършват по искане на органи на публичната власт (решение от 19 юни 2025 г., Български пощи, C-785/23, ECLI:EU:C:2025:462, т. 67, 68, 70, 71 и 73). Следователно, когато сключва договори при индивидуално договорени цени, задълженият оператор не действа в рамките на особения правен режим на УПУ, а като участник на пазара, на който той и останалите пощенски оператори се конкурират за едни и същи клиенти. Именно в този сегмент – предоставянето на пощенски услуги, включени в обхвата на УПУ, на възложители по реда на ЗОП – двете предприятия се конкурират помежду си. Правилно поради това КЗК и първоинстанционният съд са приели, че страните са конкуренти на съответния пазар с национален географски обхват. Разпоредбата на чл. 36, ал. 4 ЗЗК в действащата й редакция (ДВ, бр. 17 от 2021 г., в сила от 26.02.2021 г.) забранява продажбата на стоки или предлагането на услуги на вътрешния пазар в значителни количества за продължителен период от време на цени, по-ниски от разходите за производството и реализацията на стоките, съответно от разходите за реализацията на услугите, с цел нелоялно привличане на клиенти. Процесният период обхваща и времето преди изменението, когато разпоредбата забраняваше продажбите на вътрешния пазар на значителни количества стоки за продължително време на цени, по-ниски от разходите за производството и реализацията им, с цел нелоялно привличане на клиенти. В практиката на Върховния административен съд обаче е прието, че и в предходната си редакция нормата обхваща предлагането на услуги, доколкото използваното в нея понятие „продажба“ акцентира върху възмездния характер на предоставянето на продукта, а не разграничава стоките от услугите (решение № 3576 от 25.03.2024 г. по адм. дело № 7247/2023 г. на ВАС). Изменението има уточняващ характер и не поставя въпрос за обратно действие на по-неблагоприятна за нарушителя норма. За да е налице нарушение по чл. 36, ал. 4 ЗЗК, е необходимо кумулативно да са установени всички елементи от фактическия състав на нормата, а именно продажбата (предлагането) на стоки или услуги да е на цени, по-ниски от разходите за тяхното производство и реализация, да се отнася до значителни количества, да е осъществявана за продължителен период от време и да е с цел нелоялно привличане на клиенти (решение № 3576 от 25.03.2024 г. по адм. дело № 7247/2023 г.; решение № 2331 от 10.03.2025 г. по адм. дело № 5195/2024 г.; решение № 7832 от 14.07.2025 г. по адм. дело № 2999/2025 г., всички на ВАС). Основополагащ е първият елемент – продажбата под себестойността на продукта, разбиран като стока или услуга (решение № 5813 от 13.05.2024 г. по адм. дело № 2048/2024 г. на ВАС). Основният правен спор, около който се концентрират и касационните доводи срещу доказателствената оценка на първоинстанционния съд, е с кои разходи следва да бъдат съпоставени договорените цени – с действителните разходи на предприятието за реализацията на услугите в периода, в който те са предлагани и предоставяни, както е сторила приетата от КЗК експертиза, или с единичните разходи, получени от Системата за разпределение на разходите за 2016 г. и 2017 г., които са послужили за обосноваване пред КРС на действащите към съответния момент цени на УПУ, както твърди касаторът. Настоящият съдебен състав намира, че правилен е първият подход, по следните съображения. Разпоредбата на чл. 36, ал. 4 ЗЗК съпоставя цената с разходите за производството и реализацията, т.е. с реалните разходи, които предприятието извършва, за да предостави конкретната стока или услуга. Себестойността включва наред с разходите, пряко и еднозначно отнесени към продукта, и пропорционален дял от административните и другите непреки разходи (решение № 2331 от 10.03.2025 г. по адм. дело № 5195/2024 г. на ВАС). Разпоредбата на чл. 36, ал. 4 ЗЗК не допуска изключването от сравнителната база на част от разходите за реализация, освен на онези, за които е установено, че обективно не се извършват при предоставянето на съответната услуга. Механизмът по чл. 29б, ал. 4 и ал. 5 ЗПУ – годишен доклад на задължения оператор до КРС с анализ на резултатите от прилагането на Системата за разпределение на разходите, проверка от регистриран одитор и съгласуване на получените резултати с решение на КРС – има за цел регулаторния контрол върху разпределението на разходите на задължения оператор, които служат за определяне на цените на УПУ и на нетните разходи от нейното извършване. Той не създава разходите на предприятието и не определя кои са разходите за реализацията на услугите по смисъла на чл. 36, ал. 4 ЗЗК. Съгласуването от регулатора удостоверява правилността на разпределението на вече извършени разходи, но не ги прави по-малко реални преди неговото постановяване, нито възпрепятства предприятието да ги познава и да ги отчита при формирането на офертните си цени. Цените, на които „Български пощи“ ЕАД е предлагало услугите си в процедурите по ЗОП, не са образуваните по реда на раздел II от Наредбата за определяне на правила за образуване и прилагане на цената на универсалната пощенска услуга (Наредбата) и съгласувани от КРС цени на УПУ, а цени на услуги, включени в обхвата на УПУ, които предприятието определя само. Дори да се приеме тезата на касатора, че тези цени са договорени по реда на чл. 66, ал. 3 ЗПУ във връзка с чл. 14, ал. 1 от Наредбата, изводът не би бил различен. Разпоредбата на чл. 14, ал. 2 от Наредбата – както в редакцията преди изменението й с ДВ, бр. 29 от 2021 г., така и след него – предвижда, че договорените с потребителите цени не могат да бъдат по-ниски от разходите за извършване на всеки вид услуга. Следователно и секторната уредба, на която се позовава касаторът, изисква от задължения оператор при индивидуалното договаряне да съпоставя цените с разходите за извършване на съответната услуга, а не с разходите, послужили за обосноваването на цените на УПУ за индивидуалните потребители. Доводът, че правилата за образуване на цените на УПУ задължават предприятието да използва единствено съгласувани от КРС разходни данни, е неотносим към ценообразуването в конкурентни процедури, в които предприятието действа в условията на свободно договаряне. Видно от заключението на вещото лице Кавръкова, към момента на сключване на рамковото споразумение от 30.06.2020 г., въз основа на което е сключена основната част от процесните договори, са били налице одитирани резултати от Системата за разпределение на разходите за 2018 г., които предприятието не е използвало, тъй като не е внасяло предложение за промяна на цените на УПУ. Освен това в административното производство „Български пощи“ ЕАД е било в състояние да предостави на вещото лице данни от Системата за разпределение на разходите за всяка от годините на изпълнение на договорите. Ето защо използването на разходна база от 2016 г. и 2017 г. при офертирането в периода 2018–2022 г. е избор на самото предприятие, а не последица от обективна невъзможност да се познават действителните разходи. При тези съображения правилно първоинстанционният съд е кредитирал заключението на приетата от КЗК експертиза и не е кредитирал заключенията на вещите лица Кавръкова и Христов. Съгласно чл. 202 ГПК във връзка с чл. 144 АПК съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, а го преценява заедно с другите доказателства по делото, като при несъгласие излага съображенията си за това. Първоинстанционният съд е изпълнил това задължение. Приетите в съдебното производство заключения съпоставят цените по договорите, сключени и изпълнявани в периода 2018–2022 г., с единичните разходи за 2016 г. и 2017 г. В открито съдебно заседание и двете вещи лица са потвърдили, че подобна съпоставка не е обективна – според вещото лице Кавръкова тя „определено изкривява резултата“ (протокол от 04.04.2025 г.), а според вещото лице Христов да се прави себестойност на стари цени „не е редно“ (протокол от 20.03.2026 г.). Наред с това и двете вещи лица са заявили, че не са извършвали самостоятелна проверка на разходите, нито са преценявали кои разходни центрове следва да бъдат включени в себестойността на съответната услуга, а са възпроизвели данните и разпределението, предоставени им от „Български пощи“ ЕАД; вещото лице Христов изрично е посочило, че не е извършвало изчисление на себестойност и че в експертизата няма негови заключения. Неоснователно е и позоваването на писмо № 03-10-72-1/24.11.2021 г. на КРС и на по-ранните становища на регулатора, според които „Български пощи“ ЕАД не предоставя пощенски услуги в нарушение на ЗПУ и на Наредбата. Проверката на КРС е извършена по реда на ЗПУ за спазване на секторните правила, въз основа на съгласуваните разходи за 2017 г., и е обхванала само част от процесните договори. Преценката на националния орган по защита на конкуренцията се извършва за всеки конкретен случай въз основа на индивидуално установените факти и обстоятелства и не е обвързана от актове на други национални органи, постановени в различен регулаторен контекст и с различни цели (решение № 1878 от 18.02.2026 г. по адм. дело № 4641/2025 г. на ВАС). Спазването на секторните изисквания не изключва отговорността на предприятието по ЗЗК, когато поведението му засяга специалния предмет на защита на този закон – конкуренцията при осъществяването на стопанска дейност. Не може да бъде споделен и поддържаният в хода на производството довод, че общият приход по всеки от договорите покрива общите разходи по него. Обстоятелството, че реализираните от предприятието приходи надвишават разходите му, не установява, че разходите за реализация на всяка една от услугите не надвишават нейната цена. Напълно възможна е хипотезата, при която само част от услугите се предлагат на цени под себестойността им, а формираните от тях загуби се покриват от печалбите, реализирани от други услуги (решение № 7832 от 14.07.2025 г. по адм. дело № 2999/2025 г.). По изложените съображения правилен и обоснован е изводът на първоинстанционния съд, че е налице първият елемент от фактическия състав на чл. 36, ал. 4 ЗЗК. Съгласно кредитираната експертиза, с изключение на кореспондентските пратки до 50 г, до 100 г и до 250 г в периода октомври – декември 2018 г. по договор № 196/01.10.2018 г. с ДФЗ и на пратките до 50 г през 2019 г. по договор № 1005-40-45/22.03.2019 г. с НОИ, всички изследвани услуги по анализираните договори са предлагани на цени, по-ниски от разходите за реализацията им. Основният касационен довод, че не е осъществен последният, субективен елемент на състава – целта за нелоялно привличане на клиенти, е неоснователен. Нарушението по чл. 36, ал. 4 ЗЗК не е резултатно. Законодателят не е поставил изискване за настъпване на вредоносен резултат, а е възприел самото поддържане на цени, които не покриват разходите за реализация на стоките или услугите, като недобросъвестно търговско поведение, когато то се отнася до значителни количества и е осъществявано за продължителен период от време (решение № 7832 от 14.07.2025 г. по адм. дело № 2999/2025 г. на ВАС). Целта за нелоялно привличане на клиенти като елемент на нарушение, извършено от предприятие, не се установява чрез изследване на субективното отношение на конкретни физически лица, а се извежда от обективните характеристики на поведението на предприятието. Когато професионален участник на пазара предлага в състезателна процедура цени, за които знае или е длъжен да знае, че не покриват разходите за реализация на услугата, и по този начин се поставя в по-благоприятно положение за спечелването на поръчката, той действа с цел нелоялно привличане на клиента (решение № 3576 от 25.03.2024 г. по адм. дело № 7247/2023 г. на ВАС). Вярно е, че самата същност на обществената поръчка предполага стремеж на всеки участник да предложи най-изгодната цена и че целта да се спечели поръчката сама по себе си не може да бъде отъждествена с целта по чл. 36, ал. 4 ЗЗК. Решаващо обаче е средството, чрез което тази цел се постига. При обществените поръчки конкуренцията е за самия пазар – тя съществува до определянето на изпълнителя, след което за срока на договора съответният сегмент от пазара е затворен за останалите участници (решение № 2331 от 10.03.2025 г. по адм. дело № 5195/2024 г. на ВАС; решение № 3576 от 25.03.2024 г. по адм. дело № 7247/2023 г. на ВАС). Спечелването на поръчката не чрез по-висока ефективност, а чрез цена, която не покрива разходите за реализация на услугата, лишава конкурентите, определящи цените си съобразно своите разходи, от възможността да се състезават при равни условия. Именно в това се изразява нелоялността на привличането. Неоснователен е доводът, че цените са били съобразени с последните съгласувани от КРС разходи и че несъответствието между цените и разходите се дължи на последвала инфлация. „Български пощи“ ЕАД е задължен пощенски оператор, който по силата на чл. 29б ЗПУ поддържа система за аналитично разпределение на разходите по видове услуги и който и по силата на чл. 14, ал. 2 от Наредбата, на която сам се позовава, не може да договаря цени, по-ниски от разходите за извършване на всеки вид услуга. Както беше изложено, предприятието е разполагало с информация за по-актуалните си разходи, включително с одитирани резултати за 2018 г. към момента на сключване на рамковото споразумение през 2020 г., и е избрало да офертира въз основа на по-стара разходна база. Освен това, видно от кредитираната експертиза, по преобладаващата част от анализираните договори – сключените през 2020 г. и 2021 г. въз основа на рамково споразумение № СПОР-11/30.06.2020 г. – цените не са покривали разходите за реализация на услугите още от началото на изпълнението им, а не едва след настъпило в хода му нарастване на разходите. Това изключва тезата, че несъответствието е непредвидима последица от последващи инфлационни процеси. Нещо повече, дори при собствената методика на касатора – при разходите за 2016 г. и 2017 г. и при изключени от самия него разходни центрове – по всички анализирани договори с изключение на договор № 196/01.10.2018 г. с ДФЗ и договор № 1005-40-45/22.03.2019 г. с НОИ цените в част от тегловите диапазони не покриват единичния разход, като по договор № 165/20.10.2020 г. с Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество, договор № 111/20.05.2021 г. с Агенцията по геодезия, картография и кадастър, договор № 215/26.07.2021 г. с Министерството на културата и договор № 13/01.02.2022 г. с МВР това се отнася за всички теглови диапазони над 50 г (заключение на вещото лице Христов, таблици № 7, 13, 14 и 19). Обстоятелството, че договорите не предвиждат възможност за индексиране на цените, не изключва, а потвърждава отговорността на касатора. Предлагайки фиксирани цени за срок от една до две години, предприятието доброволно е поело риска от изменението на разходите си за целия срок на договорите, като именно чрез тези цени е спечелило поръчките и е затворило съответните сегменти от пазара за конкурентите си. Принципът за задължителната сила на договора обвързва страните по договора в отношенията помежду им, но не може да служи като основание за освобождаване от отговорност за поведение, което нарушава императивни норми, защитаващи конкуренцията, и чиято неблагоприятна за конкурентите последица е настъпила още с класирането и сключването на договора. Многократността и еднотипността на поведението – участие с цени под разходите за реализация в процедури на голяма част от централните органи на изпълнителната власт, сключили договори по централизираното рамково споразумение, в рамките на период от над три години, допълнително потвърждават, че не се касае за инцидентна грешка в ценообразуването, а за устойчив модел на пазарно поведение, насочен към привличането на клиенти чрез цени, които конкурентите, ценообразуващи съобразно своите разходи, не биха могли да предложат. С оглед изчерпателност и на основание чл. 218, ал. 2 АПК следва да се посочи, че правилни са изводите и за наличието на останалите два елемента от фактическия състав. При обществените поръчки преценката за значителността на количествата и за продължителността на поведението следва да отчита тяхната специфика – конкуренцията е за достъпа до пазара до възлагането, а цялото договорено количество се реализира по офертираната цена за целия срок на договора (решение № 3576 от 25.03.2024 г. по адм. дело № 7247/2023 г. на ВАС; решение № 2331 от 10.03.2025 г. по адм. дело № 5195/2024 г. на ВАС). Правилно КЗК и първоинстанционният съд са оценили значителността на количествата с оглед на дела на услугите, предлагани под разходите за реализацията им, в общите приходи по всеки от договорите, като същевременно са отчели, че поведението обхваща множество договори, сключени последователно с различни възложители. И в абсолютно изражение обемите са значителни – по договор № 1005-40-45/22.03.2019 г. с НОИ, по който съгласно кредитираната експертиза през 2020 г. всички изследвани услуги са предлагани под разходите за реализацията им, месечният брой на приетите кореспондентски пратки е варирал между 42 964 и 224 489 (приложение № 2 към заключението на вещото лице Христов). Непрецизен е изводът на първоинстанционния съд, че поведението е осъществявано в продължение на пет години. Процесният период обхваща времето от 01.10.2018 г. до 28.02.2022 г., т.е. малко над три години, а срокът на отделните договори е от една до две години, като за целия този срок договорените цени остават непроменени. Тази неточност не влияе на правилността на крайния извод, тъй като и при правилно определен период поведението е продължително по смисъла на чл. 36, ал. 4 ЗЗК. Поради еднотипността на поведението и осъществяването му при една и съща фактическа обстановка правилно КЗК го е квалифицирала като продължавано нарушение по смисъла на § 1, т. 8 от ДР на ЗЗК. При служебната проверка за съответствие с материалния закон не се констатират основания и за изменение на размера на наложената имуществена санкция. Тя е определена в рамките на чл. 100, ал. 1 ЗЗК, при съобразяване с тежестта и продължителността на нарушението съгласно чл. 100, ал. 8 ЗЗК и с Методиката за определяне на санкциите и глобите, налагани по ЗЗК, приета с решение № 607/10.06.2021 г. на КЗК, като КЗК е квалифицирала нарушението като леко по смисъла на чл. 20, ал. 7, т. 1 от Методиката, за което размерът на санкцията е до 2 % от нетните приходи от продажби за предходната финансова година. Определеният размер от 0,2% от приходите на предприятието за финансовата 2021 г. е в долната граница на допустимото и не може да се приеме за несъразмерен на установеното продължавано нарушение. Не се отразяват на правилността на обжалваното решение и допуснатите в мотивите му неточности – посочването на договор „№ 70/26.06.2021 г. с АПИ“ вместо договор № 70/26.03.2021 г. с АСП и позоваването на „т. 4.3 от УФ“ – и двете възпроизведени от решението на КЗК, както и посочването на т. 2 вместо т. 6 от решението на КЗК като частта, с която е оставено без уважение искането на „Български пощи“ ЕАД за разноски. Те имат технически характер и не засягат изводите на съда по същество. При отсъствието на сочените касационни основания и при съобразяване на изложените допълващи мотиви обжалваното решение като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора претенцията на касатора за присъждане на разноски е неоснователна, поради което не следва да се обсъжда и направеното от ответниците възражение за прекомерност на претендираното от него адвокатско възнаграждение. Основателна е претенцията на КЗК за присъждане на юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 143, ал. 3 АПК във връзка с чл. 78, ал. 8 ГПК, чл. 144 АПК, чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Съобразявайки фактическата и правната сложност на делото и обема на осъществената в касационното производство защита, съдът определя възнаграждението в размер на 120 (сто и двадесет) евро. Неоснователна е претенцията на „Стар Пост“ ЕООД за присъждане на разноски. В касационното производство предприятието е представлявано от управителя си, не е ангажирало процесуален представител и до приключване на съдебното заседание не е представило доказателства за действително извършени разноски пред тази инстанция (т. 11 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС). Разноските, направени в производството пред КЗК и пред първоинстанционния съд, са предмет на произнасяне с решението на КЗК и с обжалваното съдебно решение. Искането за присъждане на неприсъдената от КЗК част от адвокатското възнаграждение и за възлагане на касатора на сумата от 971,45 евро, за чието внасяне „Стар Пост“ ЕООД е осъдено от първоинстанционния съд, по същество представлява искане за изменение на тези актове в неблагоприятна за касатора насока. Такова искане не може да бъде предявено с отговора на касационната жалба и не може да бъде уважено при разглеждането единствено на касационната жалба на „Български пощи“ ЕАД, тъй като това би довело до влошаване на положението на касатора по собствената му жалба. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, Четвърто отделение, РЕШИ: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 491 от 20.04.2026 г., постановено по адм. дело № 531/2023 г. по описа на Административен съд – София-област. ОСЪЖДА „Български пощи“ ЕАД, ЕИК 121396123, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. „Студентски град“, бул. „Акад. Стефан Младенов“ № 1, бл. 31, да заплати на Комисията за защита на конкуренцията, гр. София, бул. „Витоша“ № 18, сумата от 120 (сто и двадесет) евро, представляваща юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на „Стар Пост“ ЕООД, ЕИК 175157550, за присъждане на разноски. Решението е окончателно. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ ТОДОР ПЕТКОВ секретар: ЧЛЕНОВЕ: /п/ КРАСИМИР КЪНЧЕВ /п/ ТАНЯ ДАМЯНОВА

Други данни

Резултат за проверявания акт
Upheld
Проверявани актове
[{"kind":"решение","number":"491","date":"2026-04-20","case":531,"year":2023,"court":"Административен съд – София-област"}]
В регистъра от
04.11.2026
Последно в регистъра
04.11.2026