Решение · № 11070/2026 · дело 7010/2026

4 ноември 2026 г.Актове на ВАСВърховен административен съд

Акт

Вид
Решение
Номер
11070
Година на номера
2026
Дело №
7010/2026

Попитайте асистента за този запис

Безплатно
Два въпроса на седмица, без регистрация.

Текст на акта

По дело 7010 / 2026 РЕШЕНИЕ № 11070 София, 04.11.2026 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният административен съд на Република България - Първо отделение, в съдебно заседание на седми октомври две хиляди двадесет и шеста година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГОВЕСТА ЛИПЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛА ПАВЛОВА ПОЛИНА ЯКИМОВА при секретар Златка Шуманска и с участието на прокурора Момчил Таралански изслуша докладваното от съдията Полина Якимова по административно дело № 7010/2026 г. Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) вр. чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационната жалба на „Хара Ауто България“ ЕООД (с предходни наименования „Хета Асет Резолюшън Ауто България“ ЕООД и „Хипо Алпе Адриа Аутолизинг“ ЕООД), ЕИК 175096193, със седалище адрес на управление: гр. София, [улица], представлявано от управителя Г. Т., чрез адв. Бърчев, срещу Решение № 18221/ 13.05.2026 г. на Административен съд София – град (АССГ), постановено по адм. д. № 3685/2025 г., с което е отхвърлено оспорването срещу Ревизионен акт (РА) № Р-22220224002726-091-001/17.12.2024 г., издаден от органи по приходите в ТД на НАП София, потвърден с Решение № 231/26.02.2025 г. на заместник директора на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ (ОДОП) София, с която e отказано възстановяване на ДДС в размер на 97 447.44 лв., представляващ начислен и внесен ДДС по фактури, издадени от касатора по договори за финансов лизинг № НАВ410100017 от 30.11.2007 г. с лизингополучател „Регнис ММ“ ЕООД и № НАВ420103617 от 30.06.2008 г. с лизингополучател А. К. М., по които не е извършено плащане. Поддържат се трите категории касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК, чието осъществяване се аргументира с пропуск на първостепенния съд да съобрази съдебната практика по приложението на чл. 90 от Директива 2006/112/ЕО относно общата система за ДДС. Иска се отмяна на решението и постановяване на друго по същество, с което РА бъде отменен. Претендират се деловодните разноски. Ответникът по касационната жалба, директорът на дирекция ОДОП София, чрез юрк. Бакалова, оспорва основателността й в откритото съдебно заседание и иска присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Заключението на прокурора от ВКП е за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, в състав на Първо отделение, след като прецени наведените в нея доводи, валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в обхвата на проверката по чл. 218 от АПК, намира следното: Касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея. Разгледана по същество, е основателна, поради следните съображения. Страните не спорят по изложените в РД и РА факти, приети за установени от АССГ: На 23.08.2019 г. от касатора е подадено искане за прихващане и възстановяване на недължимо внесен данък върху добавената стойност в размер на 677 276,33 лв. по фактури, които частично или изцяло не са платени от лизингополучатели и по които не може да се очаква събиране или плащане, заедно с лихвата по чл. 129, ал. 6 ДОПК. Издадена е заповед за прекратяване на производството по проверка и отказ за възстановяване на ДДС, оспорена по реда на ДОПК. С Решение № 5593/09.06.2022 г. по адм. д. № 8323/2021 г. на ВАС оспорването срещу заповедта е отхвърлено. През м. юни 2022 г. от касатора са издадени кредитни известия (КИ) към издадените през 2008 г., 2009 г., 2010 г., 2011 г., 2012 г. и 2013 г. фактури, вземанията по които са станали несъбираеми, като са коригирани данъчната основа и начисленият данък. КИ са включени в отчетните регистри по ЗДДС за данъчен период м. 06.2022 г. Във връзка с договор за финансов лизинг № НАВ410100017 от 30.11.2007 г., сключен между касатора и „Регнис ММ“ ЕООД за срок от 60 месеца, или до 30.01.2013 г. по отношение на 3 самосвала марка Ман, на обща стойност 320 904,23 евро, констатациите на ревизиращите са за издадени 5 запис на заповед от длъжника за част от сумата по лизинговия договор, авалирани от Д. Б., „Бейкър - Р“ ЕООД и „Регнис“ ЕООД без лизингодателят да е предприел съдебни изпълнителни действия срещу длъжника и авалистите. Първата неплатена фактура е от 01.01.2009 г., а последната – от 08.08.2011 г. На 11.10.2011 г. е подписан протокол за доброволно предаване на лизингови обекти поради невъзможност за плащане на дължимите лизингови вноски. Към м. 05.2019 г. давността по издадените записи на заповед е погасена. Лизинговият договор е развален на 10.05.2012 г. с връчване на уведомително писмо с изх. № 1032/08.05.2012 г. При тези данни приходните органи заключават, че началният момент, от който е настъпила несъбираемост на вземането, е датата на разваляне на договора за лизинг, което означава, че срокът по чл. 129, ал. 1 от ДОПК е започнал от 01.01.2013 г. и е изтекъл на 01.01.2018 г. Подаденото на 23.08.2019 г. искане за възстановяване на ДДС в размер на 37 007,84 лв. по неплатени от лизингополучателя фактури е отхвърлено. По договор № НАВ420103617 от 30.06.2008 г. с лизингополучател А. К. М. общият размер на несъбраната сума с ДДС е 245 258,55 лв., а ДДС по фактури, по които не е извършено плащане, възлиза на 36 873,93 лв. Първата неплатена фактура е от 01.07.2008 г., а последната - от 01.01.2012 г. Издадени са 4 запис на заповед от длъжника за част от задълженията му по лизинговия договор, въз основа на които по ч. гр. д. № 20277/2009 г. на СРС са издадени заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист от 07.05.2009 г., с които М. е осъден да заплати задължението по запис на заповед от 30.06.2008 г. със законната лихва и разноски. Длъжникът депозирал възражение срещу заповедта за незабавно изпълнение. С разпореждане от 10.06.2009 г. на СРС на касатора е указано да предяви установителен иск, което не е сторено по съображения за липса на имущество, към което да се насочи евентуално изпълнение и значителни разноски. С разпореждане от 04.06.2010 г. на СРС е обезсилена заповедта за незабавно изпълнение. Не се твърди и не се установява предприемане на други съдебни и изпълнителни действия от дружеството срещу М., който при насрещната проверка потвърдил, че не е извършил нито едно плащане по лизинговия договор. Същият е развален с връчване на уведомително писмо с изх. № 223/27.01.2012 г. на 28.01.2012 г. При тези факти ревизиращите заключават, че началният момент, от който е започнал да тече срокът по чл. 129, ал. 1 от ДОПК, е датата на разпореждането за обезсилване на заповедта за незабавно изпълнение, постановено на 04.06.2010 г. по ч. гр. д. № 20277/2009 г. на СРС, т. е. от 01.01.2011 г. и е изтекъл на 31.12.2015 г. Първостепенният съд е приел, че оспорването на РА е допустимо като своевременно заявено от надлежна страна след изчерпване на възможността за обжалване на РА по административен ред и срещу потвърдената от решаващия орган негова част. Мотивирал е извод за валидност на акта като издаден от компетентни органи по приходите в ревизионно производство, възложено също от надлежно овластен орган. Решаващият състав е възприел тезата на органите по приходите, че по договора с лизингополучател А. М., развален на 28.01.2012 г., за издадените в периода 01.07.2008 г. – 01.01.2012 г. фактури за начален момент на срока по чл. 129, ал. 1 ДОПК следва да се счита датата на обезсилване на заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК – 04.06.2010 г., и същият, броен от 01.01.2011 г., е изтекъл на 01.12.2016 г., но дори за меродавна да се счете датата на разваляне на договора – 28.01.2012 г., срокът с начален момент 01.01.2013 г. е изтекъл на 01.01.2018 г. По отношение на вземанията по договора с „РЕГНИС ММ“ ЕООД, развален на 10.05.2012 г. след връщането на лизинговите обекти през 2011 г., АССГ приема за начален момент на срока по чл. 129, ал. 1 ДОПК по издадените в периода м. 01.2009 г. – м. 11.2011 г. фактури датата на разваляне на договора – 10.05.2012 г., и същият е изтекъл на 01.01.2018 г. Следователно към момента на подаване на искането за възстановяване – 23.08.2019 г. преклузивният срок е изтекъл и за двете вземания. Доводите на касатора за висящо към 2016 г. наказателно производство във връзка с лизинговия обект по договора с физическото лице и прекратяването на изпълнителното дело срещу този длъжник на 18.11.2020 г., обявяването на “РЕГНИС ММ“ ЕООД в несъстоятелност и заличаването му като търговец с влязло в сила на 08.09.2021 г. съдебно решение са приети от АССГ за неоснователни, тъй като изместването на началния момент, от който следва да започне да тече срокът по чл. 129, ал. 1 ДОПК, се отразява върху възможността данъчно задълженото лице да установи вероятната несъбираемост на вземанията. Решението е неправилно. Възникването на правото на данъчнозадълженото лице да намали данъчната основа в хипотезата на пълно или частично неплащане, предоставено му по силата на чл. 90, § 1 от Директива 2006/112/ЕО, се свързва на първо място с настъпилата окончателна несъбираемост на вземането, но също така и в определени хипотези с "вероятна основателност" задължението да не бъде изпълнено, в който случай обаче не следва да бъде засягана възможността при евентуално плащане, данъчната основа да се увеличи. Именно в тази втора хипотеза СЕС приема, че "националните власти би следвало, при спазване на принципа на пропорционалност и под контрола на съда, да определят доказателствата относно вероятната по-голяма продължителност на неплащането, които данъчнозадълженото лице следва да представи в зависимост от особеностите на приложимия национален закон“. "Началният момент, от който започва да тече преклузивният срок за упражняване на правото на намаляване на данъчната основа съгласно чл. 90, § 1 от Директива за ДДС, трябва да има достатъчна връзка с момента, в който данъчно задълженото лице, полагащо дължимата грижа, може да се възползва от това право" (Решението по делото Консорциум Реми Груп, т. 51), т. е. изисква се данъчно задълженото лице да може да "идентифицира с разумна степен на вероятност началния момент, от който започва да тече преклузивния срок" (т. 52 и първия диспозитив на Решението по делото Консорциум Реми груп). В решението по делото Консорциум Реми Груп СЕС не възприема становището на генералния адвокат, според което най-късният момент, от който данъчнозадълженото лице може да намали данъчната основа, е моментът, в който се установи със сигурност, че извършената доставка вече няма да бъде платена, а това е моментът, в който гражданскоправното вземане се погасява по давност. Но възприемането на датата на изтичането на погасителната давност за неговото събиране като дата, на която "данъчно задълженото лице може да определи с разумна степен на вероятност момента, от който започва да тече този преклузивен срок, не се и изключва от СЕС. Това е така поради различията в хипотезите, в които ДЗЛ би могло да претендира настъпила "вероятна основателност" за несъбираемост на вземането, респ. неговата "окончателна несъбираемост", вкл. и преди изтичането на срока на погасителна давност, поради което и при съобразяване конкретните факти по делото, по което е отправено преюдициалното запитване, СЕС е дал по-общ отговор без да изключва хипотезата, при която "окончателната несъбираемост" се свързва с изтичането на давностния срок. С оглед съдържанието на института на погасителната давност следва да се приеме, че след датата, на която е изтекъл съответният давностен срок (в случая този по чл. 111, б. в) от ЗЗД), кредиторът разполага с всички факти, за да прецени "с разумна степен на вероятност", че вземането е станало несъбираемо за целите на упражняване на правото по чл. 90, § 1 от Директивата за ДДС. Този начален момент е обективен и не е поставен в преценката нито на икономическия оператор, нито на администрацията. Разриба се, следва да се държи сметка за елементите на правоотношението между кредитор и длъжник, които следва да бъдат преценени при определяне на окончателната несъбираемост на вземането. В разглеждания случай няма спор, че двата договора за лизинг, по които са издадени неплатените фактури, са развалени поради неизпълнение на всеки от лизингополучателите по тях съответно на 28.01.2012 г. (М.) и 10.05.2012 г. („Регнис – ММ“ ЕООД). Поради действието си занапред – чл. 88, ал. 1 ЗЗД, развалянето на договорите не влияе върху дължимостта на периодичните платежи по всеки от тях. Следователно давностният срок по чл. 111, б. в) ЗЗД за последната издадена от касатора фактура с получател "Регнис ММ" ЕООД изтича на 08.08.2014 г., при което началният момент на срока по чл. 129, ал. 1 ДОПК е 01.01.2015 г. и към датата на предявяване на искането за възстановяване на неплатения ДДС не е изтекъл. Аналогично, по отношение на последната издадена от дружеството фактура с получател А. М., давностният срок по чл. 111, т. 1, б. в) ЗЗД изтича на 01.01.2015 г., а срокът по чл. 129, ал. 1 ДОПК започва да тече на 01.01.2016 г. и към датата на искането за възстановяване не е изтекъл. Позоваването от администрацията на датата на обезсилване на заповедта за незабавно изпълнение, издадена въз основа на записите на заповед във връзка с договора, сключен с А. М., би било от значение по спора, ако те обезпечаваха цялото задължение по лизинговия договор, каквито констатации ревизиращите не са формирали, напротив, сочи се в РД и в РА, че записите на заповед са издадени във връзка с част от вземанията на кредитора по лизинговото съглашение. Що се отнася до приемо-предавателен протокол с дата 27.01.2010 г. за предаване на лизинговата вещ на лизингодателя, възприет за съществуващ в Решение № 231/26.02.2025 г. на ответника, такъв не се съдържа по преписката, напротив, налице са данни за спор между касатора и М. дали и кога превозното средство следва да бъде оставено на отговорно пазене на паркинг (нотариална покана от М., констативен протокол на нотариус Илчева с район на действие СРС, молба от М. да бъде заличен от регистъра по ЗКИ). В този смисъл тезата, че от дружеството са издавани фактури след като автомобилът му е върнат, респ. без да е доставяло услуга, а оттук - за злоупотреба с механизма на ДДС, не се основава на обективни данни. По отношение на вземанията на касатора от „Регнис ММ“ ЕООД от значение за спора са и подадената от този длъжник молба за откриване на производство по на 02.06.2020 г., решението от 14.08.2020 г. за обявяването му несъстоятелност и заличаването му от Търговския регистър с влязлото в сила на 08.09.2021 г. решение № 260369 от 30.08.2021 г. При този анализ изводът е, че отказът на приходната администрация да възстанови претендирания за възстановяване ДДС по неплатени фактури, издадени по спорните договори за лизинг, вследствие на прилагане режима за корекции, дефиниран в чл. 90, § 1 от Директива 2006/112/ЕО, което право е упражнено чрез издаването на КИ и включването на обобщаващия ги протокол в Дневника за продажби и СД по ЗДДС за данъчен период месец юни 2022 г., е незаконосъобразен. Като е мотивирал обратното заключение, първостепенният съд е постановил неправилно решение, което следва да се отмени, а при фактическата изясненост на спора се постанови друго по същество, с което се отмени РА като незаконосъобразен. При този изход на спора и своевременно заявеното искане на касатора се следват сторените разноски - заплатената държавна такса за касационното производство в размер на 398,59 евро, както и сумата 6161,06 евро разноски за първоинстанционното съдебно производство. Воден от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. второ АПК и чл. 222 АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение, РЕШИ: ОТМЕНЯ Решение 18221/ 13.05.2026 г., постановено по адм. д. № 3685/2025 г. по описа на Административен съд София-град, като вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОТМЕНЯ Ревизионен акт № Р-22220224002726-091-001/17.12.2024 г., издаден И. М. Ружев, възложил ревизията, и С. М. Митрова, ръководител на ревизията, потвърден в обжалваната част с Решение № 231/26.02.2025 г. на заместник директора на дирекция „Обжалване и данъчно осигурителна практика“ София. ОСЪЖДА Националната агенция за приходите да заплати на „Хара Ауто България“ ЕООД, ЕИК 175096193, със седалище адрес на управление: гр. София, [улица], представлявано от управителя Г. Т., сумата 6559,65 евро разноски по делото. Решението не подлежи на обжалване. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ БЛАГОВЕСТА ЛИПЧЕВА секретар: ЧЛЕНОВЕ: /п/ ВЕСЕЛА ПАВЛОВА /п/ ПОЛИНА ЯКИМОВА

Други данни

Резултат за проверявания акт
Overturned
Проверявани актове
[{"kind":"решение","number":"18221","date":"2026-05-13","case":3685,"year":2025,"court":"Административен съд София-град"}]
В регистъра от
05.11.2026
Последно в регистъра
05.11.2026