Определение · № 2651 · дело 2382/2025

7 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № ............ гр. София, ………………..2026 година В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и шеста година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ : АННА БАЕВА ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2382 по описа за 2025г., и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. К. Д., представляван от адв. К. С., срещу решение № 4068 от 26.06.2025г. по в.гр.д. № 40/2023г. на Софийски градски съд, IV-Е въззивен състав, с което е потвърдено решение № 20038850 от 30.05.2022г. по гр.д. № 18759/2021г. на СРС, 90 състав. С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени предявените от касатора против БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А. Франция, действаща чрез клона си в България, искове за признаване за установено, че ищецът не дължи на дружеството вземанията по изпълнителен лист, издаден на 14.02.2013г. по ч.гр.д. № 53071/2012г. на СРС, в размер на 8938,26 лева – главница по договор за кредит № 01287122/03.10.2008г., 1159,54 лева – мораторна лихва за периода от 30.05.2011г. до 26.10.2012г., както и сумата 301,95 лева – разноски по делото, въз основа на който е било образувано изп.д. № 20178440401676 по описа на ЧСИ С. Я., рег. № 844 съгласно регистъра на КЧСИ, поради погасяването по давност на тези вземания. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Намира за неправилен извода на въззивния съд, че в полза на ищеца е започнала да тече погасителна давност, считано от 14.02.2013г., когато е влязла в сила процесната заповед за изпълнение, издадена по ч.гр.д. № 53071/2012г. по описа на СРС, като поддържа, че образуването на заповедното производство и издаването на изпълнителен лист въз основа на заповед за изпълнение не прекъсва започналата да тече в полза на длъжника давност. Сочи, че в случая той не твърди, че погасителната давност на задължението е била изтекла към датата на издаване, респ. към датата на влизане в сила на заповедта за изпълнение, поради което давността не е обхваната от стабилизиращата сила на влизането в сила на заповедта за изпълнение, преклудираща възможността на длъжника да оспорва вземането въз основа на факти, настъпили до влизане в сила на заповедта. Твърди, че в случая след подаване на заявление, издаване на заповед за изпълнение и влизането ѝ в сила до предприемане на първото действие по изпълнението по смисъла на чл.116, б. „б” ЗЗД е изтекъл предвиденият петгодишен давностен срок, с изтичането на който се погасява възможността за принудително изпълнение на процесното вземане. Излага съображения за неправилност и на извода на въззивния съд, че периодът на развитие на делото по иска с правно основание чл.439 ГПК е без значение и не може да бъде зачетен като част от този на погасителната давност, като сочи, че такъв извод не държи сметка за спецификата на иска по чл.439 ГПК. Поддържа, че прекъсването или спирането на давността се свързва винаги с действия на носителя на спорното материално право, насочени срещу лицето, което би могло да се позове на погасителна или придобивна давност, а не обратното. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси: 1. Прекъсва ли започналата да тече в полза на длъжника давност подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение, респ. издаването на заповед за изпълнение и изпълнителен лист? Касаторът твърди, че въпросът е решен в противоречие с ТР № 2 от 2013г. на ОСГТК на ВКС 2. Спира ли се по аргумент от чл.115, ал.1, б. „ж” ЗЗД започналата да тече в полза на длъжника давност с предявяването на иск с правно основание чл.439 ГПК за оспорване на изпълнението? Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с решение № 209 от 02.02.2016г. по т.д. № 1248/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 235 от 21.09.2012г. по гр.д. № 1762/2011г. на ВКС, III г.о., решение № 57 от 27.06.2018г. по гр.д. № 591/2017г. на ВКС, II г.о., решение № 99 от 23.10.2018г. по гр.д. № 4991/2017г. на ВКС, II г.о., решение № 705 от 29.10.2010г. по гр.д. № 1744/2009г. на ВКС, I г.о., решение № 99 от 10.05.2013г. по гр.д. № 681/2012г. на ВКС, I г.о. Ответникът „Юробанк България” АД, конституиран като правоприемник на БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А. Франция, действаща чрез клона си България, не представя отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Въззивният съд е посочил, че предмет на производството по чл.439 ГПК е съществуването на изпълняемото материално право, за което е издаден изпълнителен титул, и тъй като производството по този иск се характеризира с оспорване на изпълняемото право, правният интерес на ищеца е обусловен от наличието на вземане срещу него, скрепено с изпълнителна сила, независимо дали това вземане се изпълнява или не към датата на предявяване на иска. Посочил е, че в случая изпълнителният лист от 14.02.2013г. е издаден въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр. дело № 53071/2012г. по описа на СРС, 34-ти състав, като видно от съдържанието на издадения изпълнителен лист, А. Д. е бил осъден да заплати на БНП Париба Пърсънъл Файненс ЕАД сумата от 8938,26 лева - главница, ведно със законна лихва за периода от 07.11.2012г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 1159,54 лева за периода от 30.05.2011г. до 26.10.2012г. и разноски по делото, а именно 201,95 лева, държавна такса и 100 лева, възнаграждение за юрисконсулт. Достигнал е до извод, че при наличието на вземания, за които е издаден изпълнителен лист и е образувано изпълнително дело, както и при липса на погасяване на вземането чрез принудително изпълнение към датата на исковата молба, за ищеца е налице правен интерес от предявените отрицателни установителни искове за установяване на недължимост на процесните суми въз основа на въведеното от него основание. Въззивният съд е намерил, че с оглед събраните доказателства заповедта за изпълнение от 15.11.2012г., издадена по гр.дело № 53071/2012г. по описа на СРС, 34-ти състав, е влязла в сила най-късно на датата, на която е издаден изпълнителният лист - 14.02.2013г., доколкото по делото не са ангажирани доказателства за влизане в сила на заповедта за изпълнение в по-ранен момент. Счел е, че при осъществяването на принудително изпълнение въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение изпълняемото право е облечено в изпълнителна сила, която възниква в момента на изтичане на срока за възражение по чл.414, ал.2 ГПК, като с влизането в сила на заповедта за изпълнение се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо, и длъжникът не може да релевира възраженията си срещу дълга по общия исков ред, извън случаите на чл.424 ГПК и чл.439 ГПК, тъй като същите са преклудирани, с което се получава ефект на окончателно разрешен правен спор за съществуване на вземането. Посочил е, че намира приложение разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД – срокът на новата давност е всякога пет години. Намерил е, че неподаването на възражение в срока по чл.414, ал.2 ГПК може да се приравни по правни последици на признание на вземането от длъжника по чл.116, б."а" ЗЗД – целта на регламентираното в действащия ГПК заповедно производство е да се установи дали претендираното вземане е спорно, а признанието на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, доколкото същите манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретен дълг към кредитора. Изтъкнал е, че макар заповедното производство да се развива без участието на длъжника и длъжникът да узнава за същата едва с връчването й, законодателят е уредил възможност за участие и защита на длъжника в хода на производството – чрез подаване на възражение, като в този смисъл е осигурена гаранция за правата му, което обстоятелство не може да се пренебрегне. Позовал се е на формираната практика на ВКС и е приел, че изискването по чл.117, ал.2 ЗЗД за пет годишен срок на новата давност, която тече от прекъсването на давността, се прилага както когато вземането е установено с влязло в сила съдебно решение, така и с влязла в сила заповед за изпълнение, тъй като влязлата в сила заповед за изпълнение установява с обвързваща страните сила, че определеното по основание и размер вземане съществува към момента на изтичане на срока за подаване на възражението. Посочил е, че съобразно задължителната практика на ВКС при всички хипотези на чл.416 ГПК настъпва стабилитетът на заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК, а изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по чл.418 ГПК се стабилизира окончателно, тъй като по новия процесуален ред заповедите за изпълнение влизат в сила /за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл.237 ГПК-отм./ и оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, се преклудират. По тези съображения е достигнал до извод, че считано от влизане в сила на процесната заповед за изпълнение на посочената по-горе най-късна дата – 14.02.2013г., по отношение на длъжника е започнала да тече нова петгодишна давност за всички вземания, включително и за вземанията за мораторна лихва. Въззивният съд е приел, че в случая давността за процесните вземания е била прекъсната на 19.05.2017г. с подаването на молба за образуване на изпълнително производство, в която взискателят е възложил на съдебния изпълнител да определи начина на изпълнение при условията на възлагане по чл.18 ЗЧСИ. Поради това е намерил за неоснователен довода във въззивната жалба, че погасителната давност била изтекла след подаване на заявлението по чл.410 ГПК за издаване на заповед за изпълнение, респ. след влизане в сила на заповедта до предприемане на първото действие по изпълнение по образуваното изпълнително дело. Съобразил е задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т.10 от Тълкувателно решение № 2/2013г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2013г., ОСГТК, че прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ, независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане, съгласно чл.18 ЗЧСИ, като примерно и неизчерпателно са изброени изпълнителните действия, прекъсващи давността, в т. ч. налагане на запор. При проследяване на хронологията на извършените действия по изпълнителното дело е достигнал до извод, че давността е била прекъсната с постановление от 22.05.2017г., с което е разпоредено да бъде извършен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, което получава от КД „Нико 99- Йорданка Тодорова“ ЕООД, и е наложен запор върху банковите сметки на длъжника, открити в „Юробанк България“ АД. С оглед доводите във въззивната жалба е посочил, че и неуспешните изпълнителни действия, които не са довели до реално събиране на имущество от длъжника, също представляват предприемане на действия по принудително изпълнение, които прекъсват давността на основание чл. 116, б. „б“ ЗЗД, поради което дали вземането, върху което се налага запор, действително съществува и може да бъде събрано, не са обстоятелства, които водят до невалидност на процесуалните действия на кредитора, а само до тяхната безрезултатност. Приел е, че давността е била прекъсната с наложената с разпореждане от 11.09.2017г. възбрана върху 4/6 идеални части от собствения на длъжника апартамент, както и с разпореждането от 25.03.2019г., с което е насрочен опис и оценка на възбранения имот. Посочил е, че независимо че по делото не се установява да е бил извършен опис, не са събрани доказателства изпълнителното действие да не е било предприето по причини, за които взискателят е отговорен. По отношение на изложените във въззивната жалба съображения, че давността е изтекла в хода на процеса и следва да бъде взета предвид от съда на основание чл.235, ал.3 ГПК, въззивният съд е намерил, че релевантният за предмета на спора срок е предявяването на исковата молба /14.08.2019г./, а след този момент давност не тече. Позовал се е на трайната практика на ВКС, в която е възприето становището, че погасителна давност не тече, докато трае процесът по иска за оспорване на вземането от длъжника съгласно чл.115, ал.1, б.„ж“ ЗЗД; че длъжникът може да се позове на погасителна давност, изтекла в хода на процеса по предявения отрицателен установителен иск по аргумент от чл.235, ал.3 ГПК, но този довод винаги ще е неоснователен; че предявеният отрицателен установителен иск за вземането прекъсва погасителната давност, ако искът бъде отхвърлен, като от прекъсването започва да тече нова давност и новият давностен срок всякога е 5 години по аргумент от чл.117 ЗЗД, който има за начало приключването на съдебното дирене пред последната инстанция, постановила влязлото в сила решение за отхвърляне на отрицателния установителен иск за вземането. По тези съображения въззивният съд е достигнал до извод, че предявените отрицателни установителни искове са неоснователни и правилно са били отхвърлени от СРС. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поставеният от касатора първи въпрос по начина, по който е формулиран, не съответства на мотивите на въззивния съд. Решаващият извод на въззивния съд не е обоснован със съображения, че подадената заповед за изпълнение прекъсва давността по отношение на вземането, а с изложените мотиви относно силата на влязлата в сила заповед -изпълнителна сила, която възниква в момента на изтичане на срока за възражение по чл.414, ал.2 ГПК, и ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо поради преклудиране на възраженията на длъжника извън предвидения специален ред, с оглед на което влязлата в сила заповед за изпълнение установява с обвързваща страните сила, че определеното по основание и размер вземане съществува към момента на изтичане на срока за подаване на възражението и приложение намира чл.117, ал.2 ЗЗД. Този извод на въззивния съд е в съответствие с цитираната от него постоянна практика на ВКС - решение № 37/24.02.2021г. по гр.дело №1747/2020г. на ВКС, IV г.о., решение № 3 от 04.02.2022г. по гр.д. № 1722/2021г. на ВКС, IV г.о., решение № 50295 от 23.01.2023г. по гр.д. № 1030/2022г. на ВКС, г.о., решение № 118 от 07.07.2022г. по гр.д. № 4063/2021г. на ВКС, III г.о., според които от изтичането на срока за възражение, когато влиза в сила заповедта за изпълнение, започва да тече 5-годишната давност за вземанията, установени със сила на пресъдено нещо, тъй като се прилага чл.117, ал.2 ЗЗД, както и определение № 214 от 15.05.2018г. по ч.гр.д. №1528/2018г. на ВКС, IV г.о., определение № 480 от 27.07.2010г. по ч.гр.д. №221/2010г. на ВКС, IV г.о., определение № 443 от 30.07.2015г. по ч.т.д. №1366/2015г. на ВКС, II т.о., определение № 576 от 16.09.2015г. по ч.гр.д. №4647/2015г. на ВКС, IV г.о., определение № 480 от 19.07.2013г. по ч.гр.д. №2566/2013г. на ВКС, IV г.о. и др. По изложените съображения формулираният въпрос не може да обоснове допускане на касационен контрол на въззивното решение. Вторият въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващия му извод, поради което отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросът е решен в съответствие с формираната постоянна практика на ВКС, цитирана от въззивния съд - решение № 50105 от 15.06.2023г. по гр. дело № 1589/2021г. на ВКС, IV г.о., решение № 50017 от 27.03.2023г. по гр. дело № 720/2022г. на ВКС, IV г.о. Съгласно така формираната практика погасителната давност не тече, докато трае процесът по иска за оспорване на вземането от длъжника, тъй като основанието за спиране по чл.115, ал.1, б.„ж“ ЗЗД не изисква други условия, и предявеният отрицателен установителен иск за вземането прекъсва погасителната давност, ако искът бъде отхвърлен. Не е налице противоречие с посочената от касатора практика. В решение № 235/21.09.2012г. по гр.д. № 1762/2011г. на ВКС, ГК, III г.о. е даден отговор относно спиране и прекъсване на давностните срокове по чл.115, б.“ж” и чл.116, б. “б”, предл. 1 ЗЗД за вземане на ищците, като не е обсъждана хипотезата на предявен от длъжника отрицателен установителен иск, с който се оспорва вземането на негов кредитор; в решение № 57/27.06.2018 г. по гр.д. № 591/2017 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 99/10.05.2013 г. по гр.д. № 681/2012 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 99/23.10.2018 г. по гр.д. № 4991/2017 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 705/29.10.2010 г. по гр.д. № 1744/2009 г. на ВКС, ГК, I г.о. е разгледан въпросът относно течението на срока на придобивната давност, какъвто не е настоящият случай, а решение № 209/02.02.2016 г. по т.д. № 1248/2013 г. на ВКС, ГК, I т.о., постановено по иск по чл.439 ГПК, дава разрешение на въпроса за погасителната давност по отношение на вземане при неизвършване от взискателя на изпълнителни действия и перемиране на делото на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК. По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника разноски не се присъждат, тъй като такова искане не е направено. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4068 от 26.06.2025г. по в.гр.д. № 40/2023г. на Софийски градски съд, IV-Е въззивен състав. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: