Определение · № 4498 · дело 2235/2026

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 4498 гр. София, 24.09.2026 год. Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на десети юни през две хиляди двадесет и шеста година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ ЧЛЕНОВЕ: РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА РАДОСТ БОШНАКОВА като изслуша докладваното от съдия Р. Бошнакова гр. дело № 2235 по описа на съда за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 11877 от 29.10.2025 г., подадена от Н. А. К., А. И. Г. и М. С. В.-Л. (частично идентична с касационна жалба с вх. № 11771 от 28.10.2025 г.), против решение № 415 от 29.07.2025 г. по в. гр. д. № 100/2025 г. по описа на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционно решение по гр. д. № 27/2023 г. на Пирдопски районен съд с отхвърлени искове за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК. Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост (касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК). Доводите за неправилност се обосновават с липса на цялостно обсъждане на събраните доказателства в тяхната съвкупност и при спазване на правилата на формалната и житейска логика, както и с необсъждане на своевременно релевираните възражения. Формулирано е искане за отмяна на обжалваното решение. Заявена е и претенция за присъждане на сторените в производството разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се релевират доводи за наличие на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК (поради очевидна неправилност), като се формулират следните правни въпроси: 1. Следва ли порокът на съдебното решение по чл. 236, ал. 1, т. 1, пр. 2 ГПК, изрично посочен във въззивната жалба, да бъде отстранен от въззивния съд и ако следва, по какъв ред следва да се осъществи това, като въпросът се поддържа в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 2. От посочването в съдебното решение на съда, който е постановил решението (в изпълнение на нормата на чл. 236, ал. 1, т. 2 ГПК) следва ли, че и мястото на неговото постановяване е известно и, че е изпълнено изискването на чл. 236, ал. 1, т. 2, пр. 1 ГПК за посочване на мястото на постановяване на решението; 3. Какви са последиците от неизпълнението на изискването за съдържание на съдебното решение по чл. 236, ал. 1, т. 2, пр. 2 ГПК за посочване на мястото на постановяване на съдебното решение; 4. Следва ли порокът на съдебното решение по чл. 236, ал. 1, т. 2, пр. 2 ГПК, изрично посочен във въззивната жалба, да бъде отстранен от въззивния съд и ако следва, по какъв ред следва да се осъществи това; 5. Длъжен ли е въззивният съд вярно да установи кои правнорелевантни факти са спорни между страните; 6. Длъжен ли е съдът служебно да се произнесе по валидността на административните актове, представени по делото, които имат значение за решаването на делото; 7. Длъжен ли е съдът да се произнесе инцидентно по законосъобразност на административен акт, представен по делото, когато този акт се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му, в случай че е направено изрично оспорване и искане за инцидентно произнасяне по законосъобразността на акта; 8. От значение ли е за задължението на съда да се произнесе по валидността и законосъобразността по чл. 17, ал. 2 ГПК дали това произнасяне ще доведе до промяна на изхода на правния спор; 9. Допустимо ли е решението да се основава на административен акт, чиято валидност и законосъобразност са били оспорени и съдът е отказал произнасяне по тях; 10. Когато въпросът за законосъобразността на административния акт е обусловил изхода на гражданскоправния спор, съдът има ли право и длъжен ли е да упражни косвен контрол за законосъобразност, при направено оспорване от страна, на която актът се противопоставя; 11. Когато решението на поземлената комисия (сега ОСЗ) като административен акт противоречи на разпоредбите на ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността върху земеделските земи, съдът обвързан ли е с него; 12. Представляват ли сградите, изградени в стопанските дворове на организациите по § 12 ЗСПЗЗ, имоти, собствеността върху които се възстановява по реда на ЗВСОНИ или по реда на ЗСПЗЗ; 13. Относими ли са разпоредбите на ЗВСОНИ към „възстановяването“ на собствеността върху сгради, които не са имоти, собствеността върху които се възстановява по реда на ЗВСОНИ или по реда на ЗСПЗЗ; 14. Дължи ли въззивният съд обсъждане на всички доводи и възражения на въззивниците, изложени във въззивната жалба; 15. Дължи ли въззивният съд обстойно и всестранно обсъждане на събраните по делото гласни доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и тълкуване съгласно точния им смисъл; 16. Какъв е обхватът на дължимата се от съда преценка на показанията на свидетелите по чл. 172 ГПК; 17. Дължи ли въззивният съд преценка по чл. 172 ГПК на показанията на всички свидетели, които са заинтересовани в полза или вреда на една от страните, при изрично изложено възражение за неизвършване на такава преценка във въззивната жалба и направено искане за извършването й; 18. Следва ли съдът при формиране на вътрешното си убеждение, да се съобрази със закона и правилата на формалната логика; 19. Задължен ли е въззивният съд да изложи фактически и правни изводи по съществото на спора, след самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото, като даде отговор на доводите на въззивника и посочи защо намира заявените с въззивната жалба доводи за неоснователни; 20. Допуснал ли е въззивният съд нарушение на процесуалните правила, като не е обсъдил и не е дал отговор на всички, изложени във въззивната жалба възражения, и 21. Допуска ли ЗСПЗЗ възстановяване на правото на собственост върху поземлен имот – овчарник, с изградени в него сгради в производство по ЗСПЗЗ. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касация Н. С. Г.-И. и Й. И. Н. са подали отговор, в който излагат съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба по същество. Претендират присъждане на разноски. В законоустановения срок е подаден отговор и от ответниците Н. И. Н., Д. И. Д. и Й. С. Г., които поддържат, че касационната жалба е процесуално недопустима като насочена срещу акт, който не подлежи на касационен контрол, а по същество – че е неоснователна. Също заявяват претенция за разноски. Останалите ответници по касация – С. И. Ч., Г. И. Б., Н. И. Я. и С. С. Г., не са депозирали писмен отговор в предвидения от закона срок. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след като извърши преценка на наведените предпоставки по чл. 280 ГПК за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира следното: Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, чрез легитимиран процесуален представител и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК. Жалбата е насочена срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, поради което възражението на ответниците Н. И. Н., Д. И. Д. и Й. С. Г. за нейната недопустимост е неоснователно. Предмет на обжалване е въззивно решение по иск за собственост върху недвижим имот, за който не е налице ограничението на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, независимо от цената на иска. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 104 от 20.09.2024 г. по гр. д. № 27/2023 г. на Пирдопски районен съд. С този съдебен акт са отхвърлени предявените от Н. А. К., А. И. Г. и М. С. В.-Л. против Й. И. Н., С. И. Ч., Н. И. Н., Г. И. Б., Н. И. Я., Д. И. Д., С. С. Г., Й. С. Г. и Н. С. Г.-И. установителни искове за собственост с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване право на собственост въз основа на изтекла придобивна давност върху три сгради, построени в поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастрални регистри на [населено място], с адрес: [населено място], местност „Я.“, и площ от 5 498 кв. м, а именно: селскостопанска сграда с идентификатор **** със застроена площ от 103 кв. м; селскостопанска сграда с идентификатор **** със застроена площ от 426 кв. м и сграда за обитаване с идентификатор **** със застроена площ от 66 кв. м. За да постанови акта си, въззивният съд е приел за неоснователни доводите във въззивната жалба за нищожност на първоинстанционното решение. Изложени са съображения, че изискванията на чл. 236, ал. 1, т. 1 ГПК за посочване на дата и място на постановяване са спазени чрез отбелязване на датата и на съда, който го е постановил (Пирдопски РС), от което следва, че и мястото на постановяване (гр. П.) е известно. Съдът е отбелязал, че с въвеждането на Единната информационна система на съдилищата (ЕИСС) титулната част на акта се генерира автоматично в пълно съответствие с реквизитите по чл. 236, ал. 1 ГПК. Наред с това е посочено, че дори да е налице пропускане на мястото на постановяване, този порок съставлява несъществено нарушение и не може да обуслови нищожност на съдебния акт. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е приел, че е сезиран със субективно и обективно съединени положителни установителни искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗС за признаване право на собственост върху процесните три сгради. Изложени са съображения, че ищците обосновават претенцията си с изтичане на десетгодишна придобивна давност в периода от 01.05.1994 г. до 02.05.2004 г., като се позовават на присъединяване на владението на своите праводатели по реда на чл. 82 ЗС, продължило непрекъснато до предявяване на иска. Отбелязано е, че във връзка с началото на давностното владение и за обосноваване на неговата добросъвестност, в първото открито съдебно заседание пред първата инстанция ищците са уточнили качеството си на универсални правоприемници по закон на лицата, установили първоначалната фактическа власт върху имотите, с което обосновават и началния момент на давностното владение. Изложено е от въззивния съд, че между страните по делото не се явява спорно, а и от ангажираните писмени доказателства се установявало, че с решение № 11А от 23.09.1999 г. на Поземлената комисия (сега ОСЗ) – с. Антон, издадено на основание чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ и чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ, в полза на наследниците на Й. Н. Г. е възстановено право на собственост в съществуващи (възстановими) стари реални граници на няколко на брой имота. Сред тях попада (под номер три) и овцеферма от 5.499 дка в местност „Я.“ в землището на [населено място] (бивш имот № * по КВС, понастоящем поземлен имот с идентификатор ***). От приложената към реституционното решение скица е изведен извод, че в границите на възстановения поземлен имот са ситуирани и трите процесни сгради – две селскостопански (с площ съответно от 426 кв. м и 103 кв. м) и една сграда за обитаване (с площ от 66 кв. м). Въз основа на представените удостоверения за наследници решаващият съд е идентифицирал кръга на универсалните правоприемници на страните. Установено е, че ответниците по исковете са законни наследници на титуляра на реституционното производство Й. Г. (починал на 15.08.1989 г.), в чиято полза е признато и правото на собственост върху поземления имот, с трайно предназначение на територията – земеделска земя, и начин на трайно ползване – за животновъдна ферма, и разположените в него процесни сгради по силата на съставен по реда на обстоятелствена проверка нотариален акт за собственост по наследство и давностно владение № 29 от 25.07.2022 г. От друга страна, ищците Н. К., М. В.-Л. и А. Г. се легитимират с представените във въззивното производство удостоверения за наследници като законни наследници съответно на лицата Н. Н., Х. Л. и И. Г., върху чието твърдяно присъединено владение се основава исковата претенция. В рамките на доказателствения анализ въззивната инстанция е обсъдила релевираните договори за наем (обективиращи наемни правоотношения за периодите през 2017 г., 2021 г., 2022 г. и 2023 г.). От съдържанието на същите съдът е приел за установено, че ответниците възмездно са отдавали под наем на трети лица (наемателите Ц. К. и Ц. и М. Д.) целия поземлен имот или северната част от същия, заедно с намиращите се в нея три броя сгради, явяващи се предмет на правния спор. По отношение на релевираното във въззивната жалба искане за упражняване на инцидентен съдебен контрол по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК, въззивният съд е приел, че са налице формалните процесуални предпоставки за неговата допустимост, доколкото по делото няма данни ищците да са участвали в административното производство по издаване на процесното решение № 11А от 23.09.1999 г. на ПК (понастоящем ОСЗ). Въпреки това решаващият състав е извел извод, че провеждането на този контрол се явява безпредметно и ирелевантно за крайния изход на спора. Изложени са мотиви, че евентуалното установяване на пороци на административния акт – неговата нищожност или незаконосъобразност, не би рефлектирало върху основателността на претенцията за собственост, тъй като ищците черпят права от самостоятелно оригинерно основание (придобивна давност), чийто фактически състав подлежи на самостоятелно и пълно доказване в производството. Изтъкнато е от въззивния съд, че в съответствие с правилата за разпределение на доказателствената тежест, успешното провеждане на положителния установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК изисква ищцовата страна да ангажира пълно и главно доказване на факта, че се легитимира като титуляр на субективното право на собственост върху спорните имоти на твърдяното придобивно основание. Доколкото се релевира оригинерен способ – придобивна давност по чл. 79, ал. 1 ЗС, елементите от фактическия състав на владението (упражняването на фактическа власт с намерение за своене) за визирания в исковата молба период следва да бъдат установени по несъмнен начин. В тази връзка въззивната инстанция е приела, че придобивна давност в полза на ищците е могла да започне да тече най-рано от 23.09.1999 г. – моментът на влизане в сила на административния акт на ПК, с който на ответниците се възстановява правото на собственост в съществуващи стари реални граници върху поземлен имот (бивш № 110055 по КВС на землището на [населено място]), ведно с построените в него три самостоятелни сгради, отразени в скицата към решението, макар че ищците се позовават на придобивна давност, датираща от 01.05.1994 г. Въз основа на съвкупния анализ на събрания доказателствен материал, въззивната инстанция е извела решаващия извод, че по делото не е доказано ищците или техните праводатели да са упражнявали самостоятелна фактическа власт върху процесните сгради, която по своите белези да съставлява постоянно, несъмнено, спокойно и явно владение с намерение за своене на процесните сгради. По отношение на ангажираните писмени доказателства - протокол от ликвидационен съвет и списък на правоимащи лица за закупуване на нов овчарник, съдът е приел, че същите не установяват приключила процедура по разпределение на имуществото на прекратените организации по реда на Глава четвърта от ППЗСПЗЗ. От една страна, тези документи не съдържат релевантни дати, годни да обосноват начален момент на законоустановения десетгодишен давностен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС, нито установяват добросъвестен характер на фактическата власт. От друга страна, въззивният съдебен състав е отбелязал, че тези доказателства са законосъобразно изключени от доказателствения материал, тъй като са представени в незаверени преписи, без да е изпълнено указанието на първоинстанционния съд за представянето им в официално заверен вид в определения за това срок. При анализа на гласните доказателствени средства, включително и при преценката им съгласно нормата на чл. 172 ГПК, решаващият съд е констатирал, че и двете групи разпитани свидетели установяват идентични факти - след прекратяване на дейността на ТКЗС в имота се образувала т. нар. „кооперация“ от животновъди, които ползвали на групи процесните сгради съобразно тяхното стопанско предназначение (овчарник/сая, сеновал и сграда за обитаване), като това ползване се е осъществявало непрекъснато от 1991 - 1992 г. до настоящия момент. Нито един от свидетелите не давал показания ищците да са манифестирали намерение да владеят имотите изключително и само за себе си, независимо от извършваните от тях текущи ремонти по сградите. Изложено е, че не се установява тримата ищци да са упражнявали изключителна фактическа власт върху сградите, тъй като по делото е доказано, че и други лица са ги ползвали съвместно на същото основание и със същото стопанско предназначение – за отглеждане на животни. Част от свидетелските показания, а и приобщените договори за наем, установявали също, че достъпът на някои от ползвателите е извеждан от съгласието на ответниците срещу заплащането на наем (в пари или в натура). Въз основа на тези съображения въззивният съд е приел за неустановено осъществявано от страна на ищците на постоянно, непрекъснато и спокойно давностно владение. Посочено е, че ищците упражнявали фактическа власт с други лица по отношение на процесните сгради, но не установявали намерение за своене. С оглед на тези съображения съдът е приел предявените положителни установителни искове по чл. 124, ал. 1 ГПК за неоснователни. Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при кумулативното наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, изискващи от касатора изрично да формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващата правна воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, този въпрос трябва да е от значение за формиране на изводите на съда по конкретното дело, но не и за правилността на самото решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивната инстанция или за обективираната от нея преценка на събрания доказателствен материал. Наред с общата предпоставка, за допускане на касационното обжалване е необходимо жалбоподателят да обоснове и наличието на някоя от специалните селективни предпоставки по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Независимо от проявлението на тези селективни критерии, съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК касационното обжалване се допуска и при вероятна нищожност или недопустимост на решението, или очевидна негова неправилност. В настоящото производство не се установява проявлението на поддържаната от касаторите специална селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по първия формулиран въпрос, свързан с порочност на съдебното решение по чл. 236, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, критериите „точното прилагане на закона“ и „развитието на правото“ съставляват неделимо правно основание. В разглеждания случай изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не съдържа обосновка за наличието на нито една от хипотезите в приложното поле на тази разпоредба. Касаторите не релевират доводи за съществуването на неправилна съдебна практика, която следва да бъде изоставена или коригирана, нито посочват промени в нормативната уредба или обществената среда, изискващи ново тълкуване. Не се твърди и пълна липса на практика на касационната инстанция по поставения въпрос, нито се обосновават останалите кумулативни елементи на това основание – непълнота, неяснота или вътрешно противоречие на приложимия материален или процесуален закон. Бланкетното позоваване на законовата разпоредба, без излагането на съображения в тази насока, съставлява самостоятелно и достатъчно основание за недопускане на въззивното решение до касационен контрол по този въпрос. Поставеният четвърти въпрос се явява изцяло идентичен с първия формулиран от касаторите въпрос, свързан с порочност на съдебното решение по чл. 236, ал. 1, т. 1 ГПК. Тези два въпроса, както и втори и трети въпроси, свързани с реквизита „място на постановяване“ на съдебния акт, не обуславят допускане на касационно обжалване, тъй като не притежават характеристиките на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и задължителните указания в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. По естеството си те съставляват оплаквания за допуснати от въззивната инстанция съществени нарушения на съдопроизводствените правила, които подлежат на преценка в производството по чл. 290 ГПК, но са ирелевантни във фазата по селекция на касационните жалби. Наред с това, в съответствие с предмета на спора, всички релевантни за изхода на делото факти, обстоятелства и ангажирани доказателствени средства са детайлно изследвани и обсъдени от въззивния съд в мотивите на обжалвания акт. Формулираните въпроси от шести до тринадесети включително, както и двадесет и първият въпрос, свързани с обхвата и дължимостта на косвения съдебен контрол по чл. 17, ал. 2 ГПК върху реституционни решения на Поземлената комисия (сега ОСЗ) и материалноправните предпоставки на ЗСПЗЗ, не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд и не могат да послужат като общо основание за допускане на касационно обжалване. Несъответно на мотивите на обжалвания акт касаторите поддържат, че изводът на въззивната инстанция за ирелевантност на произнасянето по чл. 17, ал. 2 ГПК е решаващ за крайния изход на делото. В решението изрично е посочено, че независимо от валидността на индивидуалния административен акт, ищците претендират право на собственост въз основа на оригинерен способ – придобивна давност, чиито кумулативни предпоставки не са доказани в производството. Поради отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за наличие на правен въпрос, съдът не дължи преценка за проявлението на специфичния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Констатираното несъответствие на визираните въпроси с общото изискване на закона съставлява самостоятелно основание за недопускане на въззивното решение до касационен контрол, което изначално препятства анализа на поддържаните кумулативни предпоставки за селекция на касационната жалба. Поддържаното от жалбоподателите селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не се установява по отношение на формулираните въпроси с номера пети, четиринадесети, осемнадесети, деветнадесети и двадесети, свързани с обхвата на дължимата решаваща дейност на въззивната инстанция, принципите за формиране на вътрешното убеждение на съда и изискванията за мотивиране на съдебния акт (ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Тези въпроси удовлетворяват общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като притежават обуславящо значение за изхода на конкретното дело, но по тях липсва проявление на специалната предпоставка за достъп до касационен контрол. Съгласно задължителната практика, обективирана в т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор по същество. В този смисъл дейността на инстанцията по същество е насочена към установяване на релевантните факти чрез самостоятелна оценка на доказателствата и субсумирането им под приложимата норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира акта си съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи собствени фактически и правни изводи по предмета на спора и даде отговор на защитните доводи на страните в пределите, очертани с жалбата и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай решаващият състав е изпълнил тези свои процесуални задължения, като е изложил мотиви въз основа на самостоятелно извършен анализ на събрания фактически и доказателствен материал. Съдът е аргументирал фактическите си изводи относно непълнотата на фактическия състав на придобивната давност, произнесъл се е по принадлежността на правото на собственост и е обсъдил доказателствената сила на събраните доказателства, включително и на представените писмени доказателствени средства, мотивирайки кои от тях и по какви съображения изключва от доказателствения материал. Несъгласието на касаторите с така формираните правни и фактически изводи, мотивирали формулирането на въпросите, касае правилността на обжалваното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка само ако обжалването бъде допуснато, но не съставлява основание за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Евентуалното необсъждане на изолирани доводи на страната би могло да послужи като селективен критерий само ако същите са от естество да променят крайния изход на спора, каквито пороци в случая не се констатират. Поради това поддържаната специална предпоставка по отношение на тази група въпроси не е налице. Поставените от касаторите въпроси с номера петнадесети, шестнадесети и седемнадесети, свързани с обхвата и критериите за преценка на свидетелските показания при условията на чл. 172 ГПК, не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и Върховния съд. Съгласно константната съдебна практика, намерила израз и в решение № 118 от 11.01.2021 г. по гр. д. № 665/2020 г. на ВКС, II г. о., като заинтересовани по смисъла на закона се дефинират тези лица, които биха извлекли непосредствена правна или материална облага от решаването на делото в полза на страната, която ги е ангажирала като свидетели. Всяко лице, извън изрично визираните в чл. 166 ГПК процесуални забрани, може да бъде разпитано в качеството на свидетел, независимо от евентуалната му заинтересованост от изхода на правния спор. Правораздавателният орган няма право да игнорира или изключва допустимите и относими към релевантните факти свидетелски показания единствено поради субективната заинтересованост на източника. Вместо това съдът е процесуално задължен да подложи на проверка достоверността на съответните показания чрез цялостна логическа и фактическа съпоставка с останалия доказателствен материал по делото. С доказателствена стойност се ползват и показанията на лицата в хипотезата на чл. 172 ГПК, като сама по себе си близката родствена или житейска връзка със страната не съставлява легитимно основание за служебно отричане на достоверността на изнесените от тях факти. В разглеждания случай фактическите констатации на инстанцията по същество кореспондират с анализираните показания на свидетелите очевидци, поради което решаващият въззивен съдебен е приел същите за достоверни и ги е кредитирал при формиране на изводите си, без да се отклонява от цитираната задължителна практика. По отношение на обжалваното въззивно решение не се установява и поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, свързано с твърдението за неговата очевидна неправилност. В константната си практика Върховният касационен съд приема, че този квалифициран порок предполага наличието на тежък порок, който е установим пряко и единствено от съдържанието на самия съдебен акт, без да се налага извършването на анализ на процесуалните действия на съда и страните, на съдържанието на защитата им или на събраните по делото доказателства. Очевидната неправилност трябва да произтича непосредствено от мотивите на акта, като същата би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма, при тълкуване на закон в смисъл, различен от вложения от законодателя, при неприлагане на императивна разпоредба, или при пряко установимо грубо нарушение на процесуално правило, довело до опорочаване на крайния правен резултат. В настоящия случай констатация за такива пороци на обжалваното решение не може да бъде направена. Релевираните от касаторите доводи, свързани предимно с преценката на свидетелските показания и възприетата въз основа на тях фактическа обстановка, не съставляват такъв тежък порок, който да е установим при самия прочит на мотивите. При постановяване на акта си въззивната инстанция е обсъдила ангажирания доказателствен материал и е подвела установените факти под приложимата материалноправна норма, поради което несъгласието на страната с изводите на съда не покрива критериите за очевидна неправилност. Не е налице и друга хипотеза по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не е налице вероятност то да е вероятно нищожно или недопустимо. В заключение, касационно обжалване на решението не следва да се допуска. С оглед на изхода на спора касаторите нямат право на разноски в настоящото производство. Същите обаче дължат на основание чл. 78, ал. 3 ГПК възстановяване на сторените съдебни разноски от насрещната страна в касационното производство, както следва: на ответника по касация Н. Г.-И. – сумата от 400 евро, съставляваща разноски за адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие; на ответника по касация Н. Н. – 240 евро; на ответника по касация Й. Г. - 240 евро, и на ответника по касация Д. Д. - 240 евро, съставляващи заплатени от тях възнаграждения за процесуално представителство. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о. О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 415 от 29.07.2025 г. по в. гр. д. № 100/2025 г. по описа на Софийски окръжен съд. ОСЪЖДА Н. А. К., А. И. Г. и М. С. В.-Л. да заплатят на Н. С. Г.-И., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 400 евро - разноски за производството пред касационната инстанция. ОСЪЖДА Н. А. К., А. И. Г. и М. С. В.-Л. да заплатят на Н. И. Н., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 240 евро - разноски за производството пред касационната инстанция. ОСЪЖДА Н. А. К., А. И. Г. и М. С. В.-Л. да заплатят на Й. С. Г., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 240 евро - разноски за производството пред касационната инстанция. ОСЪЖДА Н. А. К., А. И. Г. и М. С. В.-Л. да заплатят на Д. И. Д., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 240 евро - разноски за производството пред касационната инстанция. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.