Определение · № 4525 · дело 3878/2026

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 4525 гр. София, 25.09.2026 година ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети септември през две хиляди двадесет и шеста година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА БИСЕРА МАКСИМОВА като разгледа докладваното от съдия Бисера Максимова к. ч. гр. дело № 3878 по описа за 2026 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М., действащ чрез процесуалния си представител адвокат Е. Я. от САК, срещу определение № 9800 от 05.05.2026 година, постановено по в. ч. гр. д. № 639/2026 г. по описа на СГС, с което е оставена без уважение частна жалба с вх. № 142763/27.11.2025 г., подадена от ищеца Е. Д. М. срещу определение № 16386/08.04.2025 г., постановено по гр. дело № 112/2025 г. по описа на СРС, 88 състав, в частта, в която производството е прекратено. Жалбоподателят счита, че обжалваното определение е незаконосъобразно, постановено при допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Моли за неговата отмяна и за връщане на делото на Софийски районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК като твърди, че в определението си въззивният съд се е произнесъл по съществени правни въпроси, свързани с правилното приложение на чл. 126 ГПК, с границите на добросъвестното упражняване на процесуалните права и с правото на ефективна съдебна защита, а именно: 1. При какви предпоставки е налице идентичност между две дела по смисъла на чл. 126 ГПК и достатъчно ли е обстоятелството, че едно лице е завело множество дела срещу един и същ ответник, за да се приеме недопустимост на последващо производство? 2. Допустимо ли е съдът да приеме, че страна упражнява процесуалните си права недобросъвестно единствено поради обстоятелството, че е завела множество съдебни производства, без да установи конкретна злоупотреба с процесуално право по конкретното дело? 3. Допустимо ли е съдът при преценка на допустимостта на предявен иск да основава извода си за недобросъвестност на предполагаеми цели на ищеца, свързани с изтърпяване на наказание по друго производство? 4. Какво е значението на окончателното оправдаване на лице и последвалото му освобождаване за преценката относно правото му на обезщетение, когато постановената спрямо него мярка за неотклонение „задържане под стража“ не е била отменена с отделен съдебен акт? Според касатора поставените правни въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касационната инстанция приема, че частната касационна жалба е допустима като подадена от легитимирана страна, в съответния срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Към нея е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което формално са изпълнени изискванията за нейното разглеждане. По искането за допускане на касационно обжалване настоящият състав съобрази следното: За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е констатирал, че в искова молба с вх. № 42/02.01.2025 г., въз основа на която е образувано гр. дело № 112/2025 г. по описа на СРС, 88 състав, ищецът М. твърди, че в периода от 23.04.2015 г. до 23.12.2024 г. е претърпял неимуществени вреди, причинени в резултат на противоправното поведение на ответника Прокуратура на Република България, изразяващо се в нарушаване на правото му на свобода и сигурност чрез незаконното му задържане по НЧД № 413/2015 г. по описа на СНС чрез налагане на мярка за неотклонение по чл. 270 НПК, както и чрез лишаването му от свобода въз основа на твърденията за извършено престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 5 НК, за което е бил окончателно оправдан по КНОХД № 1018/2019 г. на ВКС, по съображения за допуснати нарушения на разпоредби на национални и международни актове - ХОПЕС, ЕКПЧОС, Международен пакт за граждански и политически права на ООН и др., както и, че противозаконното му лишаване от свобода по НОХД № 645/2015 г. е израз на злоупотреба с право и ползване на правосъдието за неприсъщи му цели, с което са му нанесени неимуществени вреди - болки и страдания, отчаяние, безизходица, безпокойство, безнадеждност, безпомощност, страх, ужас, депресия и паник атаки, чийто паричен еквивалент оценява на сумата от 24 999 лв., която претендира, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 02.01.2025 г. до окончателното плащане. Въззивният съд е посочил, че идентични твърдения са изложени и в искова молба с вх. № 52/02.01.2025 г., въз основа на която е образувано гр. дело № 129/2025 г. по описа на СРС, 150 състав и искова молба с вх. № 1752/03.01.2025 г., въз основа на която е образувано гр. дело № 403/2025 г. по описа на СРС, 28 състав, които на основание чл. 213 ГПК са присъединени за разглеждане в едно производство с гр. дело № 112/2025 г. по описа на СРС, 88 състав. Въззивният съд е приел, че обжалваното пред него определение № 16386/08.04.2025 г. по гр. дело № 112/2025 г. по описа на СРС, 88 състав, с което е прекратено производството по делото, се явява правилно като краен резултат, като е изложил своите съображенията за достигане до този краен извод, а именно: - въззивният съд е приел, че с оглед изложените в исковата молба твърдения, че мярката „задържане под стража“ е наложено в рамките на наказателно производство, в което касаторът е оправдан, същият разполага с иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди като наложената в това производство мярка за неотклонение ще бъде съобразена при определяне на размера на обезщетението, поради което иск на основание чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ не се явява допустим; въззивният съд се е позовал на даденото разрешение на този въпрос в задължителните за съдилищата разяснения по т. 13 на ТР № 3/2004 г. на ОСГК, според която държавата отговаря за вреди по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, когато задържането под стража е отменено като незаконно, независимо от развитието на наказателното производство, а задържането е такова, когато не отговаря на предвидените в закона изисквания за налагането на тази мярка за неотклонение, респ. при липсата на надлежни твърдения, че мярката за неотклонение на ищеца е била отменена, се налага извод, че предявеният иск е недопустим. - на следващо място въззивният съд е приел иска за недопустим и на друго основание - соченото нарушение на ХОПЕС в исковата молба, не е релевантно, тъй като Хартата ще се прилага в случай, че ответникът е прилагал съюзна правна норма, каквито твърдения не се излагат. Видно е, че ответникът е прилагал норми от вътрешното право, а не от правото на ЕС, поради което ХОПЕС не се прилага; - въззивният съд е приел предявеният иск за недопустим и поради това, че освен гр. дело № 112/2025 г. по описа на СРС, 88 състав, е служебно известно инициирането от ищеца М. на множество други производства, които са насочени срещу различни ответници (ПРБ, СРС, РС - Костинброд, СГС, САС, АССГ, ВАС, ГД „Охрана“ и др.), като повече от 99 % от делата са с един и същи предмет - претендира се обезщетение за неимуществени вреди поради осъждане по непредявено обвинение (или косвено свързани с това твърдение като: непроизнасяне по молба за възобновяване, незаконно предпазени от наказателна отговорност други лица, спрямо които не са повдигнати обвинения, незаконно задържане под стража и др.), които са претърпени в различни периоди на увреждане. Въззивният съд е достигнал до извода, че така описаното поведение, свързано с образуване на множество дела със сходен предмет и формално различни страни, при което не се цели защита на накърнено материално право, свидетелства за проявена недобросъвестност, като подобни процесуални действия могат да бъдат квалифицирани като злоупотреба с право - фактът на иницииране от ищеца М. на установения брой и характер на съдебни производства само пред СРС и СГС, в относително кратък период от време, свидетелства за поведение, което е в нарушение на принципа за добросъвестно упражняване на процесуални права и може да бъде квалифицирано като недобросъвестно по смисъла на чл. 3 ГПК. Тази идентичност и сходство между подаваните от М. искови молби, според въззивния съд, често обуславя прилагането на разпоредбата на чл. 126, ал. 1 ГПК, съответно води до прекратяване на голяма част от така предявените искове. Според въззивния съд злоупотребата с право е свързана и с известния на съда факт, че частният жалбоподател изтърпява наказание „лишаване от свобода“ в затвора в [населено място], като с фактическото му участие в откритите съдебни заседания по делата на практика се нарушава и ефективното изтърпяване на наложеното му наказание. По така изложените съображения съставът на СГС е приел обжалваният съдебен акт за правилен, а подадената срещу него частна жалба – неоснователна. Настоящият състав на ВКС, след като обсъди доводите на страните, приема следното: Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията на въззивните съдилища се осъществява при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК или вън от тях – по чл. 280, ал. 2 ГПК. В първия случай достъпът до касация се свързва с поставянето на релевантен правен въпрос – т. е. въпрос с обуславящо изхода на спора значение, който е включен в предмета на делото и е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд – така разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. С посочването от касатора на правния въпрос като общо основание за допускане на въззивния съдебен акт до касационен контрол се определят рамките, в които ВКС е длъжен да селектира касационните жалби, респ. частните касационни жалби. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. В настоящия случай поставеният от касатора първи въпрос не е такъв с обуславящо изхода на спора значение, който е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд. Разпоредбата на чл. 126, ал. 1 ГПК е цитирана от въззивния съд с оглед извода му, че процесуалното поведение на касатора представлява злоупотреба с права, но въззивният съд не е приел предявеният иск за недопустим с оглед приложното поле на тази разпоредба - наличие на две висящи дела, между същите страни, на същото основание и за същото искане. Поради обстоятелството, че така зададеният от касатора въпрос не се явява обуславящ спрямо решаващия извод на въззивния съд, не е налице общото основание за допускане на въззивното определение на касационен контрол съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не подлежи на изследване наличието на специалния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Релевантни са вторият и третият от поставените въпроси, които са свързани с характеристиките на злоупотребата с право. Съгласно установената съдебна практика /решения по гр. д. № 1307/2024 г. на I г. о., гр. д. № 1234/2009 г. на IV г.о., гр. д.№ 1149/2010 г. на IV г.о./ забраната за злоупотребата с право е правен принцип, който се провежда чрез конкретни правни норми в областта на материалното и процесуалното право /чл. 57, ал. 2 от Конституцията, чл.289 ТЗ, чл. 8, ал. 1 и ал. 2 КТ, норми в ЗЗД/, а в гражданския процес принципът е заложен в чл. 3 ГПК. Съгласно посочената норма участващите в съдебните производства лица и техните представители, под страх от отговорност за вреди, са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Злоупотребата с процесуални права може да има различни проявни форми, една от които е извършване на допустими процесуални действия, чрез които обаче се цели заобикаляне на закона или увреждане на насрещната страна. Други проявни форми, установени в практиката на ВКС са: създаването на верига от частни жалби, които забавят процеса; злоупотреба с право на иск; злоупотреба с право на отвод. Приема се, че злоупотреба с право е налице при установено недобросъвестно упражняване на законно признато право, като преценката за всеки случай е конкретна, в зависимост от установените факти. Превратното упражнение на субективните права е укоримо с оглед обществения интерес и правните последици са отказ от защитата им. Възможностите, с които съдът разполага, за да противодейства на превратното упражняване на процесуални права, зависят от конкретното нарушение. Затова на поставения от жалбоподателя въпрос еднозначен отговор не може да бъде даден. Дали завеждането на множество дела, когато те са с различни страни и предмет и целят обезщетение за вреди, възникнали в различен период от време и представляват вреди в различни обем, съставлява поведение, което може да бъде определено като злоупотреба с право на база на всички конкретно установени за случая обстоятелства /каквито примерно биха могли да бъдат - броят на заведените множество дела, тяхното основание, дали произтичат от едни и същи факти, дали са сходни, последиците от предявяването им и т.н./ Доколкото именно в този смисъл са изложените мотиви на въззивния съд, чиято правилност настоящият съдебен състав не следва да проверява докато не прецени, че е налице основание за допускане на касационно обжалване, следва да се приеме, че е налице установена съдебна практика по този въпрос и това изключва наличието на посоченото от жалбоподателя основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК /вж. т. 4 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г.на ОСГТК на ВКС/. По четвъртия въпрос: Въпросът е зададен по начин, чрез който е трудно да се установи неговият действителен смисъл в частта на израза „последвалото му освобождаване“, за да може да бъде даден адекватен отговор по него. Въпросът е поставен във връзка с твърдението на касатора, че „въззивният съд е приел, че тъй като мярката не е била отменена, задържането не може да бъде определено като незаконно.“ В тази връзка следва да се отбележи, че въззивният съд е обсъждал доколко предявеният иск е допустим с оглед твърденията на ищеца, въведени като предмет на спора, като не е излагал становище по съществото на спора – дали задържането на ищеца в съответното наказателно производство е било законно или не. Въззивният съд е приел, че след като ищецът излага твърдения, че е бил оправдан по конкретно обвинение, по принцип не е допустим самостоятелен иск по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ само за вредите от мярката „задържане под стража“, когато същата е била взета в рамките на наказателно производство, приключило с оправдателна присъда, и не е била отменена като незаконна. В този случай вредите от задържането се включват в обезщетението по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Това разрешение е посочено в т. 13 от ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и е последователно възпроизвеждано в практиката на ВКС. Ако въпросът на касатора е зададен в този смисъл, същият не обосновава предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на обжалваното определение на касационен контрол, тъй като е налице задължителна съдебна практика по този въпрос, която не се нуждае от промяна. Воден от изложеното, настоящият състав на ВКС, ІII гражданско отделение, ОПРЕДЕЛИ: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 9800 от 05.05.2026 година, постановено по в. ч. гр. д. № 639/2026 г. по описа на СГС. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.