Определение · № 4494 · дело 1996/2025

6 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 4494 София, 24.09. 2026 г. Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и петата година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1996 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на П. М. Б., с адрес в [населено място], чрез адв. А. Ч., против решение № 99 от 21 февруари 2025 г., постановено по в.гр.д. № 1096/2024 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 1440 от 4 ноември 2024 г., постановено по гр.д. № 1627/2024 г. на Районен съд – Велико Търново в обжалваната му част, и като краен резултат е прието за установено по отношение на П. Б., че дължи на [община] сумата от 22740,60 лева – главница, представляваща арендни плащания за стопанските 2021/2022 г. и 2022/2023 г. по договор за аренда от 31.03.2014 г., изменен със споразумение от 21.02.2017 г.; сумата от 1545 лева – обезщетение за забава върху арендното плащане от 11000,28 лева за стопанската 2021/2022 г. и за периода 04.10.2022 г.-07.12.2023 г.; сумата от 282,39 лева – обезщетение за забава върху арендното плащане от 11740,32 лева за стопанската 2022/2023 г. и за периода 03.10.2023 г.-07.12.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 12.12.2023 г. до окончателното плащане на задълженията, за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 3676/2023 г. по описа на Районен съд – Велико Търново. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно и незаконосъобразно. Въззивният съд развил погрешни мотиви, тъй като не допуснал събирането на доказателства в производството пред него. Във въззивната жалба се съдържало искане за допускане на трима свидетели и съдебно-техническа експертиза при условията на чл. 266, ал. 3 ГПК, като били развити съображения за приложението на тази разпоредба. Втората инстанция неправилно приела, че страната не твърди районният съд да е извършил процесуално нарушение по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК, и не допуснала исканите доказателства. Съдът неправилно приел и че предоставените за ползване имоти и тези, изключени със споразумението от 21.02.2017 г., представляват земеделски земи, а не гори, а ответницата знаела за състоянието им и то отговаряло на интереса й да ги ползва. В действителност тези твърдения на ищеца били оспорени още с отговора на исковата молба и за доказване на наведените възражения били направени съответните доказателствени искания, които не били уважени от съда. По този начин делото останало неизяснено от фактическа страна. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поставят въпроси без да е уточнено в коя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК се търси разрешаването им, и се сочи основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В отговор на касационната жалба ответникът [община], чрез юрк. М. А., излага становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и сочи доводи за неоснователност на жалбата по същество. По делото е установено, че на 31.03.2014 г. между страните е сключен договор за аренда, по силата на който [община], като арендодател, е предоставила за временно и възмездно ползване на П. Б., като арендатор, земеделска земя общинска собственост в размер на 742,556 дка в землището на [населено място], [община], като в договора имотите са описани по номер на поземлен имот, местонахождение, площ, категория на земята, начин на трайно ползване, цена на декар, граници на имота, обща цена за имота и документ за собственост, срещу задължението на арендатора да създаде и отглежда трайни насаждения върху предоставените му площи. В т. 2 от договора страните са се договорили обектите, предмет на договора, да бъдат предадени в състоянието, в което се намират към момента на предаването им, като същите се предават по опис, подписан от страните, който не може да бъде оспорван след подписването му. Страните са договорили арендно плащане в размер на 6747,99 лева годишно, което се индексира с изменение на минималната работна заплата за страната, като същото е дължимо за всяка стопанска година, не по-късно от първия работен ден след изтичане на стопанската година – 1 октомври. Договорът е сключен за срок от 25 стопански години. От приложеното заверено копие на Споразумение към договор за аренда от 31.03.2014 г. се установява, че страните са постигнали съгласие за изменение на размера на предоставената за временно и възмездно ползване земеделска земя от 742,556 дка на 640,293 дка, като в споразумението подробно са описани имотите, за които следва да бъде отписана арендата, както и за изменение на размера на общото годишно арендно плащане от 6747,99 лева на 6127,01 лева, което се индексира с изменение на минималната работна заплата за страната. След индексациите за 2014, 2015, 2016 и 2017 година сумата се изменя на 8155,16 лева за стопанската 2016-2017 г. Не е спорно по делото, че ответницата е извършила плащане по договора за аренда за стопанските 2014/2015, 2015/2016, 2016/2017, 2017/2018, 2018/2019, 2019/2020 и 2020/2021 години. В първоинстанционното производство са приложени и заверени копия на фактура за дължимо арендно плащане от 27.09.2022 г. за сумата в размер на 11000,28 лева – аренда на земеделска земя за стопанската 2021/2022 г., наред с индексация за периода 01.04.2022 г.-30.09.2022 г., както и фактура за дължимо арендно плащане от 30.08.2023 г. за сумата в размер на 11740,32 лева – аренда на земеделска земя за стопанската 2022/2023 г., наред с индексация за периода 01.01.2023 г.-30.09.2023 г. За претендираните суми за дължими арендни плащания за стопанската 2021/2022 г. и 2022/2023 г. заедно с дължимите мораторни лихви, е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 3676/2023 г. на Районен съд – Велико Търново, срещу която в срок длъжникът е подал възражение. От правна страна въззивният съд е посочил, че, за да бъде уважен установителният иск по чл. 422 ГПК, е необходимо в условията на пълно и главно доказване ищецът да установи съществуването на валидно облигационно отношение между страните по посочения договор за аренда от 31.03.2014 г., изменен със споразумение от 21.02.2017 г., че е изпълнил собствените си задължения по договора да предаде на ответника за ползване описаните в договора земеделски земи в състояние, което отговаря на ползването за което е отдаден, изпадането на ответника в забава за заплащане на дължимото арендно плащане, както и размера на претендираните вземания. В тежест на ответника по делото е да докаже изпълнение на своите задължения по договора – за плащане на арендната цена, респективно възраженията си за недължимост на същите. Наличието на валидно облигационно правоотношение между страните по делото е установено по безспорен начин от приложения договор за аренда, сключен в предписаната в чл. 3, ал. 1 ЗАЗ (в приложимата редакция) писмена форма с нотариална заверка на подписите и е вписан в Служба по вписванията [населено място]. В същия страните са постигнали съгласие относно отдадените под аренда обекти, срока за арендуването им и дължимото за него възнаграждение, както и срока за плащането му. Съдът е приел за неоснователно възражението на ответната страна, че арендодателят е неизправна страна по договора и не е изпълнил задължението си по процесния договор да предаде на арендатора имотите в годно за ползването им по предназначение състояние. Посочено е, че в самия договор се съдържа подробен опис на всички недвижими имоти, които се предоставят за временно и възмездно ползване, каквото е и изискването на чл. 6, ал. 4 ЗАЗ. Съобразена е и разпоредбата на чл. 6, ал. 5 ЗАЗ, действала към момента на сключване на договора, съгласно която при липса на опис се предполага, че обектът на договора е бил приет, съответно върнат, в надлежното състояние. В този смисъл и на по-голямо основание, доколкото в самия договор се съдържа опис на имотите, съдът е приел, че същите са били предадени в състояние, отговарящо на нуждите на арендатора и той ги е приел в този вид – още повече, че в договора имотите са описани подробно, като изрично е посочено, че част от тях представляват изоставени трайни насаждения, лозя, овощна градина, временно неизползваеми ниви, изоставени ниви и храсти. Следователно арендаторът още към момента на сключване на договора е бил наясно, че в част от имотите има обрасли храсти и дървета, респ. – това състояние на имотите е отговаряло на неговите нужди. Съдът е съобразил още, че в т. 10 от договора страните са постигнали съгласие, че арендодателят не отговоря за недостатъците на земята, ако към момента на подписване на договора арендаторът е знаел или е могъл да узнае за тяхното съществуване, с изключение на онези недостатъци, които са опасни за здравето на човека, в каквато насока е и изричната разпоредба на чл. 24 ЗАЗ. В конкретния случай дори арендаторът да не е знаел в какво състояние са имотите, е бил длъжен да положи необходимата грижа да се запознае с действителните им характеристики. Дори да се приеме, че последният е научил за тях след сключване на договора, съгласно чл. 23, ал. 1 ЗАЗ последният е разполагал с правото да иска обезщетение или съответно намаляване на арендното плащане. По делото обаче липсват твърдения и доказателства арендаторът да е отправял претенции пред арендодателя за недостатъци, които да правят имотите негодни за ползване, нито пък сам да ги е отстранил в съответствие с чл. 23, ал. 4 ЗАЗ. Сключването на споразумението от 21.02.2017 г. е ценено като допълнително извънсъдебно признание на факта, че отдадените под аренда земи, без тези, които са отписани от арендата, отговарят на нуждите на арендатора, при положение че последният е ползвал същите в период от почти три години от сключването на договора, през който е имал достатъчно време да узнае за евентуалното съществуване на недостатъци по имотите. В подкрепа на този извод е съобразено и плащането на дължимите арендни вноски за първите седем стопански години от действието на договора. В допълнение съдът е посочил, че в договора не се съдържат твърдения относно конкретното предназначение, за което имотите са отдадени под аренда, нито по делото са наведени такива. Посочено е единствено, че арендаторът се задължава да създаде трайни насаждения, но не и какъв е видът на тези трайни насаждения, респ. – какво според ответника е било необходимото състояние за използване по предназначение, което се различава от характеристиките на имотите, описани в самия договор, за да се обоснове необходимостта от събирането на поисканите доказателства. Освен това в договора е уговорено, че привеждането на имотите в състояние за засаждане на трайните насаждения се извършва от и за сметка на арендатора. Предвид изложеното е счетено, че общината е изправна страна по договора за аренда и е предоставила процесните имоти за ползване в надлежно състояние. Това е породило задължението на арендатора да извърши дължимото арендно плащане в уговорения между страните срок, като за стопанската 2021/2022 г. и 2022/2023 г. не е доказано такова плащане да е извършено. Затова исковата претенция е приета за основателна и първоинстанционното решение е потвърдено. Касационният съд приема, че не се обосновава допускане на касационното обжалване по поддържаните от касатора основания. Поставените от касатора въпроси се свеждат до питането следва ли да се допуснат гласни и писмени доказателства за оборване на презумпцията по чл. 6, ал. 5 ЗАЗ (в редакцията й преди ДВ, бр. 61 от 2016 г.) при направено оспорване за липса на приемо-предавателен протокол при съставянето на договора за аренда, и при недопускането им нарушават ли се правата на арендатора, предвидени в чл. 6, ал. 3 ЗАЗ. Това питане обаче няма отношение към крайните изводи на въззивния съд. За да приеме предявения иск за основателен, съдът е съобразил уговореното между страните, че арендодателят не отговоря за недостатъците на земята, ако към момента на подписване на договора арендаторът е знаел или е могъл да узнае за тяхното съществуване, с изключение на онези недостатъци, които са опасни за здравето на човека, в каквато насока е и изричната разпоредба на чл. 24 ЗАЗ. Прието е, че дори арендаторът да не е знаел състоянието на имотите, е бил длъжен да положи необходимата грижа и да се запознае с него, включително е могъл да упражни правата си по чл. 23, ал. 1 ЗАЗ. Липсата на твърдения и доказателства в тази насока, сключването на споразумението от 21.02.2017 г. и плащането на дължимите арендни вноски за първите седем стопански години от действието на договора, са в основата на извода на съда, че процесните земи, без тези, които са отписани от арендата, отговарят на нуждите на арендатора. Съдът е обсъдил и че според уговореното в договора привеждането на имотите в състояние за засаждане на трайните насаждения се извършва от и за сметка на арендатора. Предвид извършения анализ на уговорките между страните и на приложимите към договора законови разпоредби, изводът за изправност на общината като арендодател не би могъл да се опровергае с поисканите от ответника гласни и писмени доказателства. Дори презумпцията на чл. 6, ал. 5 ЗАЗ (приложима за процесния период) да бъде оборена, арендаторът е този, който съгласно договора е поел задължение да приведе имотите в състояние за засаждане на трайни насаждения. От друга страна, ако земята е била напълно негодна за целта на договора, житейски нелогично е договор изобщо да бъде сключен и дължимите по него възнаграждения да бъдат плащани в продължение на седем стопански години, без да бъде направено каквото и да е възражение. Ако през това време ответницата не е могла да ползва земята по предназначение и е искала от общината разрешение за сеч, каквито твърдения има по делото, е могла да представи съответните доказателства за това още с отговора на исковата молба. Такива обаче липсват. В заключение, съвкупният анализ на фактическите обстоятелства, твърденията на страните и представените доказателства, водещ до извод за основателност на иска, е логически издържан и недопускането на поисканите от ответника гласни и писмени доказателства не е довело до съществено процесуално нарушение от страна на съда. На последно място, не следва да се обсъжда частта от въпроса, касаеща твърденията за нарушаване на правата на арендатора, предвидени в чл. 6, ал. 3 ЗАЗ, доколкото разпоредбата не е относима към настоящия спор, а може да бъде обсъждана в друго производство. Неоснователно е твърдението на касатора за очевидна неправилност на въззивното решение, обосновано с допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради което делото е останало неизяснено от фактическа страна. Тези доводи са относими към неправилността като порок по смисъла на чл. 281, т. 1 ГПК и не могат да се установят единствено при прочита на решението, без да бъде извършена преценка на фактите по делото, твърденията на страните и извършените процесуални действия от съда. От друга страна, поддържаната квалифицирана форма на неправилност предполага законът да е приложен в неговия обратен, противоположен на вложения от законодателя смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Следователно се касае за тежка форма на неправилност, която може да бъде констатирана при обикновен прочит на съдебния акт. При проверка на обжалваното решение изброените пороци не се откриват. При този изход на делото касаторът следва да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 евро за осъщественото процесуално представителство пред касационната инстанция на основание чл. 78, ал. 2 ГПК. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 99 от 21 февруари 2025 г., постановено по в.гр.д. № 1096/2024 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново. ОСЪЖДА П. М. Б., ЕГН [ЕГН], да заплати на [община], ЕИК[ЕИК], юрисконсултско възнаграждение за производството пред касационната инстанция в размер на 50 евро. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: