Решение · № 565 · дело 3713/2025

Р Е Ш Е Н И Е № 565 гр.София, 22.09.2026 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в публичното съдебно заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Владимир Йорданов ЧЛЕНОВЕ: Димитър Димитров Хрипсиме Мъгърдичян при секретаря Диана Аначкова, като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян гр. дело № 3713 по описа за 2025 год., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата М. И. П., касационна жалба на ищцата Д. А. П. и касационна жалба на ответника Прокуратурата на Република България срещу въззивно решение № 432 от 09.04.2025 год., постановено по в. гр. дело № 2365/2024 год. по описа на Апелативен съд – София, като всяка от страните го обжалва съобразно правния си интерес: ищците – в частта му, в която исковете за обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ са отхвърлени за разликите над 10 000 лв. до размера от 25 000 лв., а ответникът – в частта му, в която тези искове са уважени за сумите от по 10 000 лв. /или общо за 20 000 лв./, ведно със законната лихва, считано от 08.02.2020 год. С определение № 1116 от 09.03.2026 год., постановено по настоящото дело, по жалбите на страните, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта му по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение на неимуществени вреди при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос по приложението на чл. 52 ЗЗД вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ: За определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на задължителна преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в резултат на незаконно обвинение? В жалбата на ищцата М. И. П. се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд е допуснал нарушение на разпоредбата на чл. 51 ЗЗД. При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди не било отчетено в достатъчна степен обстоятелството, че наказателното преследване било продължило над разумния срок. От началото на наказателното преследване на 15.07.2016 год. до влизане в законна сила на оправдателната присъда на 17.04.2018 год. били изтекли една година и девет месеца, като през този период първоначалният ищец бил обвинен в извършване на няколко тежки умишлени престъпления от общ характер. Спрямо него били извършени множество процесуални действия, като това допълнително било осуетило воденето на нормален и пълноценен живот и попречило на професионалната му реализация. От показанията на свидетелите било установено, че в резултат на незаконните действия на прокуратурата първоначалният ищец бил търпял неимуществени вреди, изразяващи се в дълбоки негативни емоционални преживявания, унижения, притеснения, психически тормоз, перманентно състояние на тревожност и несигурност, непрекъснат страх от изхода на делото, неудобства и унижения. Неправилен бил и изводът на въззивния съд, че по делото не били доказани престижът и доброто име, с което се бил ползвал ищецът. В противоречие с формалната логика било заключението, че единствено наличието на диплома е критерият за престиж на нейния титуляр. На формалната логика противоречал и извода в обжалваното решение, че ответникът не отговаря за медийните публикации, тъй като не било установено да е давал гласност на обвинението. Единствената причина за появата на тези медийни публикации било повдигнатото и поддържано обвинение от ответника. Всяка една публикация, в която се съдържала информация относно обвиняването в извършване на престъпление, засягала в голяма степен живота на лицето, за което се отнася и влияела отрицателно на отношението на близки, познати, колети и обществото като цяло към него. Претендира се и присъждането на направените разноски по делото. Ответната страна Прокуратурата на Република България счита, че касационната жалба на ищцата е неоснователна. В жалбата на ищцата Д. А. П. се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд неправилно е приел, че първоначалният ищец не бил доказано известна и авторитетна личност и че от наказателното производство с продължителност от 1 година и 9 месеца той не бил претърпял никакви специфични вреди, които да обуславят по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди. Макар първоначалният ищец да бил привлечен като обвиняем на 15.07.2016 год., наказателното производство било образувано срещу него още на 16.08.2013 год., т.е. той търпял вреди за период от 4 години и 8 месеца. В хода на наказателното производство било изследвано кои са неговите роднини, каква собственост притежава той, в управлението на кои дружества участва, разкрити били и разследвани наличности и операции по негови банкови сметки за период от 7 години назад. По делото било доказано въз основа на събраните писмени и гласни доказателства, че първоначалният ищец бил известна личност, бизнесмен, университетски преподавател, експерт по корпоративна сигурност и антитероризъм, активно ангажиран с развитието на каратето в България, както и че в резултат на незаконното обвинение за тежки престъпления в област, която била свързана с професионалната му реализация, той бил загубил бизнес партньори, накърнени били честта и достойнството му, загубил възможности за професионални изяви и реализация, загубил преподавателски престиж. Първоначалният ищец изпитвал страх, че наказателните дела срещу него никога няма да приключат и до безкрай ще продължават да се роят, с оглед обвиненията било образувано срещу него и производство пред КПКОНПИ, а освен това била извършена цялостна проверка на имуществото му и в рамките на самото наказателно производство. Неправилен бил и извода в обжалваното решение, че показанията на свидетелката Л. следва да се кредитират с „резерва“. Присъденият размер на обезщетението за неимуществени вреди бил занижен, поради което и несправедлив. Претендира се и присъждането на направените разноски по делото. Ответната страна Прокуратурата на Република България счита, че касационната жалба на ищцата е неоснователна. В жалбата на ответника Прокуратурата на Република България се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд бил нарушил принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Видно било от мотивите към обжалваното решение, че не било установено настъпването на вредни последици, извън обичайните такива, които се предполагат по закон от всяко едно незаконно обвинение. Твърденията на ищеца били останали изцяло недоказани в това отношение. Приложената спрямо първоначалния ищец наказателна репресия била с разумна продължителност. Същият бил привлечен към наказателна отговорност с постановление от 15.07.2016 год. и производството спрямо него било приключило с влязла в сила на 17.04.2018 год. оправдателна присъда, като общата му продължителност била една година и девет месеца. Определена му била една от най-леките мерки за неотклонение – парична гаранция в размер на 5 000 лв. и спрямо него не били прилагани други мерки за процесуална принуда. Нямало доказателства за настъпили допълнителни вредни последици и личният живот на първоначалния ищец не бил съществено засегнат. Ответните страни М. И. П. и Д. А. П. считат, че касационната жалба на ответника е неоснователна. По правния въпрос, по който е било допуснато касационно обжалване, настоящият съдебен състав намира следното: Отговор на този въпрос е даден в задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 11 /раздел ІІ от мотивите/ от ППВС № 4/1968 год., т. 11 и 13 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. гр. дело № 3/2004 год., ОСГК, и основаната на тях, трайно установена практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ – решение № 57 от 9.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 4641/2015 год., IV г. о., ГК, решение № 270 от 16.02.2018 год. на ВКС по гр. дело № 284/2017 год., ІV г. о., ГК, решение № 281 от 30.11.2018 год. на ВКС по гр. дело № 582/2018 год., IV г. о., ГК, решение № 388 от 21.06.2024 год. на ВКС по гр. дело № 1960/2023 год.., III г. о., ГК, решение № 192 от 27.03.2024 год. на ВКС по гр. дело № 4814/2022 год., ІV г. о., ГК, решение № 234 от 17.04.2024 год. на ВКС по гр. дело № 889/2023 год., ІV г. о., ГК, решение № 377 от 19.06.2024 год. на ВКС по гр. дело № 4064/2023 год., III г. о., ГК, цитираните от касаторите-ищци решение № 310 от 02.11.2015 год. на ВКС по гр. дело № 410/2015 год., ІV г. о., ГК, решение № 71 от 11.07.2023 год. на ВКС по гр. дело № 3713/2022 год., ІV г. о., ГК, решение № 154 от 12.11.2018 год. на ВКС по гр. дело № 728/2018 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 62 от 05.02.2025 год. на ВКС по гр. дело № 892/2024 год., ІV г. о., ГК и др. Според тази практика, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства поначало са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДВ такива правно-релевантни обстоятелства – ритерии за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: тежестта на повдигнато обвинение, дали то е за едно или за повече престъпления, какъв е техния вид – от значение е и дали с обвинението се вменяват едно или няколко престъпления, извършени в длъжностно качество, с користна цел, особено когато обвиняемият е заемал длъжност в държавен орган при завишени изисквания за почтеност и е изпълнявана работа, свързана с отговорности в публичен интерес; дали ищецът е оправдан по всички обвинения или само по част от тях, а по други е осъден; дали е взета мярка за неотклонение – нейния вид и продължителност, както и другите наложени на ищеца ограничения на правата и свободите му в рамките на наказателното производство; продължителността на наказателното преследване срещу ищеца, включително дали същата надхвърля или не разумните срокове за провеждането му; начинът на развитие на наказателното производство срещу ищеца, приключило с оправдаването му, респ. прекратяване, както и броят на съдебните инстанции, разгледали делото; дали през времетраенето на процесното наказателно преследване срещу ищеца са били водени и други наказателни производства, по какви обвинения, какъв е техният изход, тяхната продължителност и наложените на ищеца мерки за неотклонение и други ограничения и ако те също са били незаконни – дали ищецът вече е обезщетен и в каква степен. От значение са и всички останали конкретни обстоятелства, установени по делото, които сочат как и по какъв начин незаконното наказателно преследване се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то; конкретните преживявания на ищеца, неговото емоционално и психическо състояние, и изобщо – цялостното отражение на воденото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук, степента на накърняване на доброто му име с оглед социалния му статус, съдебното му минало и пр. Наред с тези обстоятелства, при определяне на обезщетението съдът следва да съобрази и обществените критерии за справедливост, свързани с икономическите условия в страната и жизнения стандарт на населението към периода на увреждането, следвайки принципа за пропорционалност между претърпените от пострадалия неимуществени вреди и паричното им възмездяване. Справедливостта още изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същ вид, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези. Обезщетението за неимуществени вреди от деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт, но само за тези, които са пряка и непосредствена последица от процесното наказателно преследване. В този смисъл присъденото парично обезщетение следва да съответства на необходимостта от преодоляване на причинените вреди в тяхната цялост, т.е. да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяване на конкретно претърпените неимуществени вреди. Принципът на справедливост включва обезщетяване в най-пълна степен на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и само когато съдът е съобразил всички конкретни обстоятелства от значение за реално претърпените от увредения неимуществени вреди, размерът на обезщетението е определен в съответствие с чл. 52 ЗЗД. Поради това, в мотивите към решението съдът, в т.ч. въззивната инстанция, когато пред нея е спорен въпросът относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, трябва да обсъди всички конкретни обстоятелства, които е взел предвид, като посочи и тяхното значение за определения от него размер на обезщетението. По същество на касационните жалби: Въззивният съд е приел, че са налице законовите предпоставки за ангажиране на отговорността на ответника по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, тъй като ищецът е бил оправдан с влязла в сила присъда по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 253, ал. 5 вр. с ал. 4 вр. с ал. 1 НК, престъпление по чл. 203, ал. 1 вр. с чл. 202, ал. 1, т. 1 вр. с чл. 201 вр. с чл. 220, ал.1 вр. с чл. 20, ал. 2 и 4 вр. с ал. 1 вр. с чл. 26, ал. 1 НК и престъпление по чл. 253, ал. 5 вр. с ал. 4 вр. с ал. 3, т. 2 вр. с ал. 1 НК. За да определи обезщетението за неимуществени вреди в общ размер на 20 000 лв. въззивният съд е приел, че: 1/ трите престъпления, за което ищецът е обвинен, са тежки по смисъла на чл. 93, т. 7 НК; 2/ определена му била марка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 5 000 лв., който не бил прекомерно голям предвид всички обстоятелства, свързани с обвинението; 3/ наказателното производство от момента на повдигане на обвинението на 15.07.2016 год. до 17.04.2018 год. се било ограничило във времеви период от 1 година и 9 месеца, като в този период две съдебни инстанции безпротиворечиво били отхвърлили обвинението; 4/ името на първоначалния ищец било засегнато по негативен начин, но поради липсата на доказателства той да има качествата, изброени в исковата молба – бизнесмен, политик и преподавател в УНСС, експерт по корпоративна сигурност и антитероризъм, президент на Българската национална федерация по карате от 2006 год. и на Балканската федерация по карате от 2013 год., не бил налице висок интензитет на настъпилите вреди; 5/ нямало доказателства, че ответникът съобщавал движението на наказателното производство или че отразените в медийната среда факти били свързани официално с неговата функция по обвинение; 6/ претърпените от първоначалния ищец вреди се изразявали в безпокойство и притеснение от възможността да бъде предаден на съд и да му бъде наложено наказание; обвинението се отразило неблагоприятно върху самочувствието и психиката му; той бил притеснен и изнервен, но не били установени специфични здравословни проблеми от физическо естество, обусловени от конкретното разследване. Както е прието и в определението по чл. 288 ГПК, с така изложените съображения относно размера на процесното обезщетение, въззивният съд е разрешил поставения по делото правен въпрос в противоречие с цитираната по-горе практика /включително задължителната такава/ на ВС и ВКС. Предвид даденото с нея разрешение на въпроса, при извършената касационна проверка настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение е валидно и допустимо в обжалваната част, но е частично неправилно. Основателни са оплакванията в касационните жалби на ищците, че в обжалваното решение не са обсъдени всички обстоятелства, които в случая носят обективни характеристики за реално причинените на първоначалния ищец неимуществени вреди. Така не е преценена общата продължителност на наказателното производство, в т.ч. неправилно е определен началният момент, от който пострадалият търпи неимуществени вреди от процесното незаконно наказателно преследване. Както е изяснено в решение № 187 от 13.06.2012 год. на ВКС по гр. дело № 1215/2011 год., III г. о., ГК, решение № 353 от 06.11.2015 год. на ВКС по гр. дело № 892/2015 год., IV г. о., ГК, решение № 397 от 26.11.2015 год. на ВКС по гр. дело № 6047/2013 год., IV г. о., ГК, решение № 425 от 01.12.2015 год. на ВКС по гр. дело № 3143/2015 год., IV г. о., ГК, решение № 230 от 04.12.2017 год. на ВКС по гр. дело № 4874/2016 год., ІV г. о., решение № 5 от 05.03.2021 год. на ВКС по гр. дело № 1984/2020 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 50009 от 08.02.2023 год. на ВКС по гр. дело № 932/2022 год., III г. о., ГК, употребеният в чл. 2, ал. 1, т. 3 /преди т. 2/ ЗОДОВ израз „обвинение в извършване на престъпление“ трябва да се тълкува по-широко за нуждите на специалния деликт, а не в тесния му наказателно-процесуален смисъл. Лицето, срещу което е образувано наказателно производство търпи вреди по специалния закон и за времето до повдигане на обвинение, щом от обстоятелствата е било видно, че наказателното производство е образувано за деяние, което според проверяващите органи е извършено от него и това му е било известно. В случая, в нарушение на материалния закон, въззивният съд е приел, че релевираните в исковата молба неимуществени вреди, настъпили през времето от образуване на досъдебното производство срещу първоначалния ищец – 16.08.2013 год. до датата на повдигане на обвинението срещу него – 15.07.2016 год. /около 3 години/, не следва да се имат предвид при определяне на размера на процесното обезщетение. Освен това, макар въззивният съд да е взел предвид отделните негативни проявления в емоционалната сфера на пострадалия, при преценката на конкретната степен на увреждане е игнорирал безспорното между страните обстоятелство, че той е бил публично известна личност – бизнесмен и президент на Сдружение „Българска национална федерация Карате“, поради което и обект на засилен обществен интерес /изявления на стр. 2 и 3 от отговора на исковата молба и справка, изготвена от ответника на л. 18 от първоинстанционното дело/. Поради това изводът в обжалваното решение за обичайната степен на общественото злепоставяне на първоначалния ищец и на вредоносния ефект от разгласеното в средствата за масова информация обвинение за три умишлени престъпления в област, в която е професионалната му реализация, се явява формиран в нарушение на материалния закон и необоснован /решение № 344 от 24.11.2014 год. на ВКС по гр. дело № 2378/2014 год., ІV г. о., ГК, решение № 187 от 03.12.2015 год. на ВКС по гр. дело № 829/2015 год., III г. о., ГК, решение № 214 от 11.10.2017 год. на ВКС по гр. дело № 171/2017 год., IV г. о., ГК, решение № 156 от 05.01.2018 год. на ВКС по гр. дело № 5302/2016 год., III г. о., ГК , решение № 15 от 04.02.2020 год. на ВКС по гр. дело № 1510/2019 год., III г. о., ГК, решение № 404 от 03.07.2025 год. на ВКС по гр. дело № 2509/2024 год., III г. о., ГК, решение № 120 от 15.01.2026 год. на ВКС по гр. дело № 4253/2024 год., IV г. о., ГК и др./. Основателно е и основното оплакване на касаторите-ищци, че необосновано и в нарушение на материалноправната разпоредба на чл. 52 ЗЗД въззивният съд е определил несправедлив – занижен размер на обезщетението, който не съответства на действително претърпените от първоначалния ищец неимуществени вреди. Неоснователни са оплакванията на Прокуратурата на Република България, тъй като обстоятелствата, които е следвало да се преценят в случая, а не да се игнорират от въззивния съд, обосновават завишаване на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Тъй като нарушението на материалния закон и необосноваността на въззивното решение не налагат повтаряне или извършване на нови процесуални действия, спорът между страните относно размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди следва да се разреши по същество от настоящата касационна инстанция. Първоначалният ищец е бил обвинен в извършването на три тежки умишлени престъпления от сферата на професионалната му реализация – длъжностно присвояване в особено големи размери и изпиране на пари в особено големи размери Същият е бил неосъждан. Наказателното производство е продължило от 16.08.2013 год. до 17.04.2018 год., т.е. 4 години и 8 месеца /като провеждането му е осъществено в разумен срок – с оглед естеството и броя на повдигнатите обвинения/. Процесното незаконно наказателно преследване е оказало негативно отражение върху първоначалния ищец, изразяващо се в притеснение, страх, тревожност, стрес, накърнено достойнство, влошаване на отношенията му с роднини. Обвинението е предизвикало значителен медиен интерес, който пряко визира разпознаваемата личност на първоначалния ищец, като разгласяването му е имало негативен за личността и професионалния му интегритет обществен отзвук, който е способствал за задълбочаване на емоционалната му уязвимост и психически страдания. Накърнената му лична и професионална репутация не подлежат на пълно оздравяване, независимо от постновяването на оправдателна присъда. Т.е. злепоставянето е в по-интензивна от обичайната степен с оглед упражняваната от пострадалия дейност и компрометирането му в широк обществен кръг. Тези обстоятелства и тяхното конкретно проявление по делото обуславят по-висок размер на дължимото от ответника обезщетение. От друга страна, наложената на първоначалния ищец мярка за неотклонение е парична гаранция в размер на 5 000 лв., която не засяга личните му права, които са с най-висока ценност – на свобода и придвижване. Приложената мярка не е засегнала възможността му да работи, нито го е отстранила от неговата семейна и социална среда. Първоначалният ищец е бил оправдан още на първа съдебна инстанция, т.е. страхът от несправедливо осъждане не е достигнал максимален интензитет. Няма доказателства за отлив на клиенти и партньори, усложнения в бизнес дейността на пострадалия, както и за настъпването на непоправими поражения в личната и професионалната му сфера. Тези обстоятелства и конкретното им проявление по делото обуславят по-нисък размер на дължимото от ответника обезщетение. Предвид така установените обстоятелства по делото и посоченото им значение за размера на претендираното обезщетение, но при превес на продължителността на процесното наказателно производство и на размера и аспектите на произтеклото за първоначалния ищец злепоставяне, както и предвид социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната към датата на влизане в сила на оправдателната присъда, настоящият съдебен състав намира, че справедливото по размер обезщетение, което ще репарира търпените неимуществени вреди и същевременно не води до неоснователно обогатяване – в съответствие с общоприетия критерия за справедливост, възлиза на сумата от 40 000 лв. При определянето на този размер на обезщетението съдът взема предвид и факта, че самото осъждане на ответника да заплати това обезщетение има основно репариращо действие – предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди. Ето защо и на основание чл. 293, ал. 1 и ал. 2 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено като неправилно в частта му, в която предявените по делото искове за обезщетение за неимуществени вреди са отхвърлени за разликата над 10 000 лв. до сумата от 20 000 лв., като вместо това бъде постановено уважаване на претенциите в тези им части, ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 08.02.2020 год. до окончателното й изплащане. В останалите обжалвани части, в които исковете за обезщетение за неимуществени вреди са отхвърлени за разликата над 20 000 лв. до размера от 25 000 лв. и в частта му, в която тези искове са уважени за сумите от по 10 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 08.02.2020 год. до окончателното й изплащане, въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода от спора и на основание чл. 10, ал. 3, изр. 1 и 2 ЗОДОВ касаторът /ответникът/ следва да бъде осъден да заплати неприсъдената част от направените от ищците разноски в първоинстанционното производство за възнаграждение за един адвокат, както следва: на ищцата М. И. П. – в размер на 136.95 евро /равнаващи се на 267.85 лв./ и на ищцата Д. А. П. – в размер на 547.68 евро /равняващи се на 1 071.16 лв./. Касаторът следва да заплати на адв. И. В. неприсъдената част от възнаграждението за безплатно процесуално представителство на ищцата Д. А. П. във въззивното производство при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА в размер на 51.13 евро /равняващи се на 100 лв./. На ищците следва да се присъдят и направените разноски в касационното производство за държавна такса в размер на по 17.90 евро /равняващи се на по 35 лв./, а на адв. И. В. сумата от 613.55 евро /равняващи се на 1 200 лв./, представляваща възнаграждение за безплатно процесуално представителство на ищцата Д. А. П. в касационното производство при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение РЕШИ: ОТМЕНЯ решение № 432 от 09.04.2025 год., постановено по в. гр. дело № 2365/2024 год. по описа на Апелативен съд – София, в частта му, в която предявените от М. И. П. и Д. А. П. срещу Прокуратурата на Република България искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ са отхвърлени за разликата над 10 000 лв. до сумата от 20 000 лв., ведно със законнат лихва върху тази разлика, считано от 08.02.2020 год. до окончателното изплащане, като вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, с адрес: гр. С., бул. „В.“ № , да заплати на М. И. П. с ЕГН **********, със съдебен адрес: адв. И. М., гр. С., бул. „А. С.“ № , ет. , по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ разликата над 10 000 лв. до сумата от 20 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на повдигнато на първоначалния ищец А. И. П. /починал в хода на процеса/ обвинение за извършване на престъпление по чл. 253, ал. 5 вр. с ал. 4 вр. с ал. 1 НК, престъпление по чл. 203, ал. 1 вр. с чл. 202, ал. 1, т. 1 вр. с чл. 201 вр. с чл. 220, ал.1 вр. с чл. 20, ал. 2 и 4 вр. с ал. 1 вр. с чл. 26, ал. 1 НК и престъпление по чл. 253, ал. 5 вр. с ал. 4 вр. с ал. 3, т. 2 вр. с ал. 1 НК, за които е оправдан с влязла в сила на 17.04.2018 год. присъда по НОХД № 9/2017 год. по описа на СГС, НО, 13 с-в, ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 08.02.2020 год. до окончателното изплащане. ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, с адрес: гр. С., бул. „В.“ № , да заплати на Д. А. П. с ЕГН **********, със съдебен адрес: адв. И. В., гр. С., ул. „М. Б.“ № , вх. , ет. , по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ разликата над 10 000 лв. до сумата от 20 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на повдигнато на първоначалния ищец А. И. П. /починал в хода на процеса/ обвинение за извършване на престъпление по чл. 253, ал. 5 вр. с ал. 4 вр. с ал. 1 НК, престъпление по чл. 203, ал. 1 вр. с чл. 202, ал. 1, т. 1 вр. с чл. 201 вр. с чл. 220, ал.1 вр. с чл. 20, ал. 2 и 4 вр. с ал. 1 вр. с чл. 26, ал. 1 НК и престъпление по чл. 253, ал. 5 вр. с ал. 4 вр. с ал. 3, т. 2 вр. с ал. 1 НК, за които е оправдан с влязла в сила на 17.04.2018 год. присъда по НОХД № 9/2017 год. по описа на СГС, НО, 13 с-в, ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 08.02.2020 год. до окончателното изплащане. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 432 от 09.04.2025 год., постановено по в. гр. дело № 2365/2024 год. по описа на Апелативен съд – София, в останалите му обжалвани части. ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, с адрес: гр. С., бул. „В.“ № , да заплати на М. И. П. с ЕГН **********, със съдебен адрес: адв. И. М., гр. С., бул. „А. С.“ № , направените разноски в първоинстанционното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 136.95 евро, както и направените разноски в касационното производство за държавна такса в размер на 17.90 евро. ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, с адрес: гр. С., бул. „В.“ № , да заплати на Д. А. П. с ЕГН **********, със съдебен адрес: адв. И. В., гр. С., ул. „М. Б.“ № , вх. , ет. , направените разноски в първоинстанционното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 547.68 евро, както и направените разноски в касационното производство за държавна такса в размер на 17.90 евро. ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, с адрес: гр. С., бул. „В.“ № , да заплати на адв. И. В., с адрес: гр. С., ул. „М. Б.“ № , вх. , ет. , сумата от 51.13 евро, представляваща възнаграждение за безплатно процесуално представителство във въззивното производство при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА и сумата от 613.55 евро, представляваща възнаграждение за безплатно процесуално представителство в касационното производство при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА. Решението не подлежи на обжалване. Председател: _______________________ Членове: 1. _______________________ 2. _______________________