Решение · № 297 · дело 536/2026
Акт
- Вид на акта
- Решение
- Номер
- 297
Попитайте асистента за този запис
Дело
- Дело № ?
- 536/2026
- Вид на делото
- к.т.д.
- Отделение ?
- Второ търговско отделение
Текст на акта
РЕШЕНИЕ № 297 /17.11.2026 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Второ Търговско отделение, Четвърти състав, в открито заседание на двадесет и девети септември две хиляди двадесет и шеста година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ КРАСИМИР МАШЕВ като разгледа докладваното от съдия Кр. Машев к. т. д. № 536 по описа за 2026 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 290 ГПК . Образувано е по касационна жалба на Р. А. М. срещу решение № 195/11.11.2025 г. , постановено по в. гр. д. № 379/2025 г. по описа на Апелативен съд-Пловдив, 1 граждански с-в, с което изцяло е обезсилено като недопустимо решение № 75/18.05.2025 г., постановено по гр. д. № 232/2024 г. по описа на Окръжен съд-Кърджали, с което е отхвърлен предявеният от Р. А. М. срещу „ЕОС Матрикс“ ЕАД (конституиран на основание чл. 227 ГПК в касационното производство в процесуалното качество на „ЕОС Матрикс“ ЕООД) отрицателен установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК за отричане със сила на пресъдено нещо на процесуалното право на „ЕОС Матрикс“ ЕАД да удовлетвори с помощта на държавната принуда (поради погасяването му по давност) срещу Р. А. М. паричното вземане в размер на сумата от 28086,03 лв., представляващо изпълняемо право по изп. д. № 20248120400386 по описа на ЧСИ Р. С., образувано въз основа на изпълнителен лист от 27.11.2012 г., издаден по ч. гр. д. № 3301/2012 г. по описа на Районен съд-Кърджали, като съдебното производство е прекратено. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като то е постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила – макар и ищецът да е поддържал в исковата молба и в хода на исковото производство, че претендираното от ответника парично вземане е покрито с изтекла погасителна давност, като това правопогасително материалноправно възражение не се погасява с изтичане на давност, въззивният съд е приел, че при предявен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК е недопустимо длъжникът да се позовава на правнорелевантни факти, настъпили преди влизане в сила на заповедта за изпълнение - те са били преклудирани при нейното стабилизиране. Счита, че проведеното от въззивния съд тълкуване би лишило длъжника от ефективна съдебна защита и до фактическо изключване на правния институт на погасителната давност, в случай че кредиторът е бездействал в продължение на години, но се е снабдил със заповед за изпълнение, която е била връчена на длъжника след изтичане на давностния срок. В писмения отговор ответникът „Еос Матрикс” ЕАД оспорва основателността на касационната жалба, като поддържа правно становище, че ищецът е основал предявения иск с твърдени факти за погасяване на изпълняемото право, които са настъпили до влизане в сила на процесната заповед за незабавно изпълнение, поради което въззивният съд е достигнал до законосъобразния извод, че предявеният отрицателен установителен иск е недопустим, вследствие на което е обезсилил първоинстанционното решение и е прекратил съдебното производство по делото. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на събраните по делото доказателствени средства и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е изяснил, че в обжалваното пред него решение е прието, че предявеният отрицателен установителен иск е допустим, но разгледан по същество, е неоснователен, макар и самата ищца да не се е позовала на факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение. Апелативният съд е съобразил, че предявеният иск по чл. 439, ал. 1 ГПК е за установяване на недължимостта - поради изтекла погасителна давност, на процесната парична сума, произтичаща от договор за кредит, преобразуван поради неизпълнение в изцяло предсрочно изискуем, за което „Банка ДСК“ ЕАД, праводател на ответника, се е снабдила със заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист, въз основа на който е образувано изпълнително дело. Изяснил е, че съобразно разпоредбата на чл. 439 ГПК длъжникът може да оспори изпълнението чрез иск, като този иск може да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Взел е предвид, че в конкретния случай изпълнителното основание представлява заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 27.11.2012 г. Тя е влязла в сила, поради което законът я приравнява на влязло в сила съдебно решение. За да оспори изпълнението, а в конкретния случай да изключи правото на взискателя на принудително удовлетворяване поради погасяване на вземането му по давност, длъжникът може да се позове само на факти, настъпили след влизане на заповедта в сила. От представените две удостоверения от ЧСИ Р. С. се установявало, че по първообразуваното изп. д. № 246/2017 г. заповедта за изпълнение е била връчена на ищцата на 13.06.2017 г., ведно с поканата за доброволно изпълнение, като липсвало спор, че длъжникът не е подал възражение по чл. 414 ГПК, поради което заповедта за изпълнение е влязла в сила на 28.06.2017 г. Следователно, ищцата е могла да се позове само на факти, настъпили след този момент. В конкретния случай тя е твърдяла, че оспореното вземането е погасено по давност, започнала да тече, считано от 31.05.2012 г. (към който момент паричното притезание по договора за кредит е преобразувано в изцяло предсрочно изискуемо) и е изтекла към 07.06.2017 г. (с предприетото, според ищцата, първо действително изпълнително действие - запор върху трудовото възнаграждение). Навела е и фактическо твърдение, че давността не се прекъсва с подаване на заявлението за издаване на заповед по чл. 417 ГПК, а ответникът не е упражнил правата си по исков път, за да я прекъсне. Въззивният съд е обосновал правното съждение, че погасителната давност не се прекъсва с подаване на заявлението за издаване на заповед по чл. 417 ГПК, но влязлата в сила заповед притежава правните последици на влязло в сила съдебно решение, поради което се ползва със стабилитет, като от влизането ѝ в сила започва да тече нова давност - петгодишна за всички вземания. Именно на нея ищцата би могла да се позове, за да изключи правата на ответника, но е недопустимо да се позовава на преклудирани с влизането ѝ в сила факти, какъвто е настоящият случай. Възраженията си срещу вземането на ответника, упражнени чрез настоящия иск, ищцата е могла да заяви било с възражението по чл. 414 ГПК, каквото тя не е подала, било с отговор на искова молба по чл. 422 ГПК в случай на подадено възражение и предявен иск от кредитора за установяване на вземането по съдебен ред, било с отрицателен установителен иск, предявен преди влизане на заповедта в сила. Като не е сторила това, правната възможност да оспори вземането на ответника на основание факти, настъпили преди влизане в сила на заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК, е преклудирана от нейния стабилитет и иск за установяване на недължимост на вземане поради изтекла погасителна давност преди влизане в сила на заповедта е недопустим. При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни доводи апелативният съд е счел, че, като се е произнесъл по същество по предявения недопустим иск, първоинстанционният съд е постановил недопустимо решение, което следва да се обезсили, а производството по иска да се прекрати. С определение № 1434/26.05.2026 г. по к. т. д. № 536/2026 г. на ВКС, II т. о. е допуснато касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд въз основа на самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност, тъй като при анализиране на решаващите изводи на апелативния съд, изложени в мотивите на решението, се установява, че въззивният съд незаконосъобразно е приложил основополагащите процесуални правила, обуславящи недопустимостта на първоинстанционното решение, постановено по предявен отрицателен установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК за отричане със сила на пресъдено нещо на процесуалното право на кредитора (взискателя) да удовлетвори чрез помощта на държавната принуда свое изискуемо притезание – поради изтекла погасителна давност. Съгласно задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени по т. 9 от ППВС № 1/10.XI.1985 г., недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като напр. липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска (десезиране на съда), когато не е правено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните. За да е допустим искът с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, ищецът трябва да го основе само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, респ. след влизане в сила на заповедта за изпълнение, какъвто е настоящият случай (чл. 439, ал. 2 ГПК). Той би могъл да се позове на погасителна давност, която би изтекла и в хода на процеса по предявения отрицателен установителен иск, но този негов довод е винаги неоснователен, тъй като докато трае исковият процес теченето на погасителната давност е спряно (чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД). Това правно съждение е обосновано с обстоятелството, че при предявен отрицателен установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК кредиторът не бездейства, тъй като очаква съдът да разреши със сила на пресъдено нещо спора за съществуване на вземането, като за спирането на давността по чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД е без значение дали висящият процес е иницииран от длъжника. В този смисъл е и решение № 50017/27.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 720/2022 г., IV г. о., чието правно разрешение настоящият съдебен състав възприема. Следователно, щом съдът трябва да вземе предвид всички факти от значение за спорното материално право, настъпили до исковата молба, при релевиране на правното твърдение, че изпълняемото право не може да бъде удовлетворено по принудителен ред поради изтекла погасителна давност на вземането, за редовността и допустимостта на предявения иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК ищецът не следва да посочва конкретен период, през който е текла тази давност, а единствено да твърди настъпване на факти, които са осъществени след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание (чл. 439, ал. 2 ГПК). За допустимостта на отрицателния установителен иск е достатъчно ищецът да поддържа, че това вземане е погасено по давност, като заяви, че тя е започнала да тече след влизане в сила на съдебния акт (вкл. и заповед за изпълнение), с който със сила на пресъдено нещо е установено пораждането и съществуването на вземането. В мотивите на обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищцата е обосновала предявения отрицателен установителен иск с наведеното фактическо твърдение, че изпълняемото право, което е удостоверено в издадената в полза на банката заповед за незабавно изпълнение, не може да бъде удовлетворено чрез помощта на държавната принуда, тъй като то е погасено чрез давност, а погасителната давност не се прекъсва с подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение. Апелативният съд е изяснил, че ищцата е заявила, че погасителната давност е започнала да тече от 31.05.2012 г. и е изтекла към 07.06.2017 г., когато според нея е предприето първото валидно изпълнително действие – запор върху трудовото ѝ възнаграждение, но е счел, че едва след този момент – на 28.06.2017 г., процесната заповед за незабавно изпълнение е влязла в сила, поради което ищцата не е могла да се позовава на факти, които са преклудирани от силата на пресъдено нещо, която и този съдебен акт поражда. При така приетите за установени правнорелевантни факти въззивният съд е обосновал правното съждение, че предявеният иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК е недопустим, вследствие на което е обезсилил първоинстанционното решение и е прекратил съдебното производство по делото. Този правен извод е незаконосъобразен. Както бе изяснено, когато ищецът иска със сила на пресъдено нещо да се отрече процесуалното право на взискателя за принудително удовлетворяване на изпълняемото право, тъй като то е покрито с изтекла погасителна давност, съдът е длъжен да разгледа така предявения иск, като установи дали както до исковата молба, така и до края на съдебното дирене е изтекъл съответният срок, с който законът свързва погасяването на изпълняемото право (поради изтекла погасителна давност). В този смисъл, щом съдът следва да вземе предвид всички факти от значение за спорното материално право, настъпили както до исковата молба, така и до приключване на съдебното дирене, при релевиране на правното твърдение, че изпълняемото право не може да бъде удовлетворено чрез помощта на държавната принуда – поради изтекла погасителна давност на вземането, за редовността и допустимостта на предявения иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК ищецът не следва да посочва конкретен период, през който е текла тази давност. Като е приел обратното, въззивният съд е постановил неправилно решение. Само за пълнота на изложението трябва да се изясни, че в обстоятелствената част на исковата молба ищцата не е заявила, че процесната заповед за незабавно изпълнение е влязла в сила, а се е позовала на изтекла погасителна давност на удостоверените в този съдебен акт вземания, която по нейни твърдения е започнала да тече от 31.05.2012 г. („цялото вземана банката е станало изискуемо на 31.05.2012 г.”). Макар и да е твърдяла, че първото валидно изпълнително действие срещу нея е извършено на 07.06.2017 г. – с наложения запор върху трудовото ѝ възнаграждение, не е посочила конкретен период, през който е текла общата погасителна давност. Единствено е заявила, че „налице е бездействие на кредитора в продължение на повече от 5 години”. При така изложените фактически твърдения, обосноваващи предявения иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, моментът на влизането в сила на процесната заповед за незабавно изпълнение е релевантно не за допустимостта, а за основателността на този отрицателен установителен иск, вкл. и относно това дали теченето на погасителната давност е било прекъснато, респ. дали с предявяване на иска по чл. 439, ал. 1 ГПК е спряно теченето на погасителната давност на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД. Тъй като апелативният съд е достигнал до неправилния правен изпод, че предявеният иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК е недопустим, решението, с което е обезсилил първоинстанционното решение и е прекратил съдебното производство, трябва да бъде отменено, а делото върнато на въззивния съд за произнасяне по въззивната жалба, предявена от ищцата – след провеждане на открито съдебно заседание. При новото разглеждане на делото на основание чл. 294, ал. 2 ГПК въззивният съд следва да се произнесе и по направените съдебни разноски в настоящото производство. Воден от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение РЕШИ: ОТМЕНЯ решение № 195/11.11.2025 г. , постановено по в. гр. д. № 379/2025 г. по описа на Апелативен съд-Пловдив, 1 граждански с-в. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Пловдивския апелативен съд при съобразяване на дадените указания в обстоятелствената част на настоящото решение. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
Други данни
- В регистъра от
- 18.11.2026
- Последно в регистъра
- 18.11.2026