Определение · № 5628 · дело 4972/2025

18 ноември 2026 г.Актове на ВКСВърховен касационен съд

Акт

Вид на акта
Определение
Номер
5628

Попитайте асистента за този запис

Безплатно
Един въпрос на седмица, без регистрация.

Дело

Дело № ?
4972/2025
Вид на делото
гр.д.
Отделение ?
Първо гражданско отделение

Текст на акта

определение по гр.д.№ 4972 от 2025 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 5628 гр.София, 18.11.2026 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на единадесети ноември две хиляди двадесет и шеста година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА ЧЛЕНОВЕ: ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА ЕЛИЗАБЕТ ПЕТРОВА като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 4972 по описа за 2025 г. приема следното: Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Н. Г., Р. Н. К., М. А. К., И. Д. К., В. Д. К., С.В. Г., А. Ж. Ш., Т. Д. Ш., Ж. В. Ш., М. Г. Х., П. Г. А., О. Е. Х. и М. Е. М. срещу решение № 151 от 29.05.2025 г. по в.гр.д.№ 768 от 2024 г. на Хасковския окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционно решение № 117 от 07.06.2024 г. по гр.д.№ 438 от 2023 г. на Районен съд- Свиленград, първи граждански състав за отхвърляне на следните предявени от жалбоподателите искове: - иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК срещу С. Н. К., Н. А. К., П. М. М. и Ю. Й. за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици общо на 2/3 ид.ч. от следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], одобрена съд заповед № РД-18-107 от 13.12.2016 г. на ИД на АГКК, с площ от 102 кв.м., находящ се в [населено място], [улица], ведно с разположената в поземления имот едноетажна сграда с идентификатор *** със застроена площ от 92 кв.м.; - иск с правно основание чл.108 ЗС срещу П. М. М. и Ю. Й. за осъждане на тези ответници да предадат на ищците владението върху 2/3 ид.ч. от гореописания имот и - иск с правно основание чл.33, ал.2 ЗС срещу С. Н. К., Н. А. К., П. М. М. и Ю. Й. за допускане изкупуване от страна на ищците на 1/3 ид.ч. от имота, продадена от ответниците С. К. и Н. К. на ответницата П. М., по време на брака й с Ю. Й., с нотариален акт № 111, том I, рег.№ 815, дело № 99 от 17.02.2023 г. В касационната жалба се твърди, че решението на Хасковския окръжен съд е недопустимо и неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, т.2 и т.3 ГПК. Като основания за допустимост на касационното обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК пълномощникът на касаторите сочи основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението. Поставя следните въпроси: 1. Налице ли е правен интерес и допустимо ли е ответникът по предявен отрицателен установителен иск за собственост, приключи с влязло в сила решение, да предяви иск за обратното- че е носител на същото субективно право, което е отричано в приключилото дело? 2. Спира и прекъсва ли придобивната давност за имот по време на висящо дело по предявен от владелеца отрицателен установителен иск за собственост? По първите два въпроса се твърди противоречие на обжалваното решение с решение № 1046 от 13.07.2004 г. по гр.д.№ 372 от 2003 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 530 от 05.07.2010 г. по гр.д.№ 1560 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о. 3. Има ли защитна функция влязлото в сила решение по отхвърлен отрицателен установителен иск за собственост по отношение правото на ответника по този иск и трябва ли ответникът по този иск повторно да доказва, че е собственик на имота? Дали влязлото в сила съдебно решение, с което е отхвърлен отрицателен установителен иск за собственост, установява със сила на пресъдено нещо съществуването на правото на собственост на ответника по този иск? Може ли този въпрос да се пререшава? По тези въпроси се сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 85 от 22.06.2015 г. по гр.д.№ 2 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 45 от 25.02.2013 г. по гр.д.№ 904 от 2012 на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 90 от 05.05.2011 г. по гр.д.№ 846 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г.о. 4. Допустимо ли е да се пререшава въпросът за придобивната давност на имот, владян през същия период, който е бил разглеждан по приключилото с влязло в сила решение дело, при позоваване на същите факти и доказателства, които са били предмет на влязлото в сила решение? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 109 от 25.05.2015 г. по гр.д.№ 7420 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о 5. Налице ли са изключения от общото правило за обективните предели на силата на пресъдено нещо при отхвърлен отрицателен установителен иск за собственост? По този въпрос се твърди противоречие с решение № 20 от 20.02.2017 г. по гр.д.№ 6179 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о. 6. Допустимо и основателно ли е възражение за изтекла придобивна давност на основание чл.79, ал.1 ЗС, когато същото е било разгледано и съдебно отречено по предходно дело? 7. Предявяването на отрицателен установителен иск за собственост прекъсва ли придобивната давност на ищеца по този иск, предвид на това, че е недопустимо ответникът по отрицателния установителен иск за собственост да предявява насрещен положителен установителен иск? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 361 от 25.02.2013 г. по гр.д.№ 1094 от 2011 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 401 от 2011 г. по гр.д.№ 895 от 2010 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 99 от 10.05.2013 г. по гр.д.№ 681 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г.о. 8. Дали владението, което е установено по скрит начин и не е явно, има действие по отношение на собствениците? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 2181 от 18.11.2016 г. по гр.д.№ 2938 от 2016 г. на Софийския апелативен съд и определение № 469 от 17.11.2017 г. на ВКС,ГК, II г.о. 9. Прекъсва ли се придобивната давност с предявяването на иск за разпределение или за заплащане на обезщетение за ползване на идеалните части на съсобствениците? 10. Дали в конкретния случай владението на ответниците К. е постоянно, непрекъснато, спокойно и явно ? По този въпрос касаторите се позовават на горепосочената практика на ВКС, а като евентуално- сочат и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. 11. Прекъсва ли се придобивната давност на владелеца с предявяване на възражение на ответника по отрицателен установителен иск за собственост, че ищецът по този иск и владелец на имота не е собственик? 12. Спира ли да тече придобивната давност за владелеца, докато трае съдебен процес по предявен от владелеца срещу собствениците отрицателен установителен иск за собственост? 13. Относно теченето на давността следва ли да се отчете обстоятелството, че в периода на давностно владение собствениците винаги са манифестирали правото си на собственост, като са ползвали, владяли и са се разпореждали с имота, отдавали са го под наем, водели са дела за защита на правото на собственост и за обезщетения за пропуснато ползване, заплащали са дължимите данъци и такси, водили са изпълнително дело за въвод във владение, което е било висящо през цялото време на давностния период и по което на 09.02.2017 г. са били въведени във владение? По този въпрос се сочи основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. 14. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе със собствени мотиви в решението, с което на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение, по всички оплаквания във въззивната жалба? Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като изложи изрични и ясни мотиви защо приема конкретни доводи и възражения за неоснователни? Необсъждането на всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност основание ли е за отмяна на въззивното решение? По тези въпроси се твърди противоречие на обжалваното решение с решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр.д.№ 1609 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр.д.№ 3973 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о., т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 1488 от 08.11.1999 г. по гр.д.№ 814 от 1999 г. на ВС, ГК, V г.о., решение № 92 от 16.03.2012 г. по гр.д.№ 980 от 2011 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 1989 от 02.06.1983 г. по гр.д.№ 1405 от 1983 г. на ВС, ГК, II г.о., решение № 752 от 18.11.1988 г. на ВС, ГК, III г.о., решение № 189 от 14.07.2005 г. по гр.д.№ 2219 от 2003 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 528 от 08.07.2005 г. по т.д.№ 17 от 2005г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 183 от 21.11.2018 г. по т.д.№ 542 от 2018 г. на ВКС,ТК, I т.о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр.д.№ 761 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 241 от 17.10.2012 г. по гр.д.№ 850 от 2011 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 752 от 18.11.1988 г. на ВС, ГК, III г.о., определение № 545 от 30.06.2010 г. по т.д.№ 249 от 2010 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 129 от 05.03.1986 г. по гр.д.№ 682 от 1985 г. на ВС, ГК, I г.о., ППВС № 1 от 13.07.1953 г., ППВС № 1 от 10.11.1985 г. и решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д.№ 1106 от 2010 г. на ВКС, ТК, II т.о. 15. Може ли съдът да основе решението си на обстоятелства, които не са установени по делото и на превратно тълкуване на доказателствата или на несъществуващи доказателства- такива, които не са приети по надлежния процесуален ред, както и на неправилно приложение на императивни разпоредби на закона? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 358 от 18.06.2010 г. по гр.д.№ 1183 от 2009 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 125 от 29.05.2012 г. по гр.д.№ 534 от 2011 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 358 от 18.06.2010 г. по гр.д.№ 1183 от 2009 г. на ВКС, ГК, III г.о. 16. Длъжен ли съдът да обсъди противоречивите свидетелски показания на две групи свидетели, като ги съпостави с данните за релевантните факти, съдържащи се в станалите събрани по делото доказателства? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 297 от 22.12.2014 г. по гр.д.№ 4004 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 140 от 23.03.2010 г. по гр.д.№ 4755 от 2008 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 34 от 22.02.2016 г. по гр.д.№ 4657 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о. Пълномощникът на касаторите е посочил, че ако ВКС приеме, че не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, то по всички поставени въпроси касаторите се позовават на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Не на последно място касаторите твърдят, че обжалваното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, като постановено при неправилно приложение на материалния закон, в нарушение на процесуалния закон и очевидна необоснованост на изводите на съда- очевидно несъответствие на изводите на съда с установеното от събраните по делото доказателства действително фактическо положение и с императивните разпоредби на закона. В писмени отговори от 11.12.2025 г. ответниците С. Н. К., Н. А. К., П. М. М. и Ю. Й. оспорват касационната жалба. Молят касационното обжалване на решението да не бъде допускано и да им се присъдят направените по делото пред ВКС разноски. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата счита следното: Касационната жалба срещу решението по исковете с правно основание чл.124, ал.1 ГПК и чл.108 ГПК е допустима: подадена е от легитимирани лица (ищци по дело), в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по искове за собственост на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска. В частта й срещу решението, касаещо иска по чл.33, ал.2 ЗС, обаче жалбата следва да се остави без разглеждане като недопустима на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК- като подадена срещу решение по дело с цена на иска под 5 000 лв.: невещен иск за изкупуване по чл.33, ал.2 ЗЗД на 1/3 ид.ч. от процесния имот, чиято данъчна оценка съгласно посоченото в нотариалния акт № 111 от 17.02.2023г. (поправена дата на този нотариален акт с нотариален акт № 132, том V, рег.№ 8128, дело 836 от 15.12.2023 г.) възлиза на 3 842,60 лв.- 1/3 от данъчната оценка на целия имот от 10 727,80 лв. За да прецени дали са налице основания за допускане на касационното обжалване на решението по исковете по чл.124, ал.1 ГПК и чл.108 ЗС, ВКС взе предвид следното: Делото е образувано по предявени от М. Н. Г., Р. Н. К., М. А. К., И. Д. К., В. Д. К., С.В. Г., А. Ж. Ш., Т. Д. Ш., Ж. В. Ш., М. Г. Х., П. Г. А., О. Е. Х. и М. Е. М. срещу С. Н. К., Н. А. К., П. М. М. и Ю. Й. искове по чл.124, ал.1 ГПК и чл.108 ЗС за собственост на поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], одобрена съд заповед № РД-18-107 от 13.12.2016 г. на ИД на АГКК, с площ от 102 кв.м., находящ се в [населено място], [улица], ведно с разположената в имота сграда с идентификатор *** със застроена площ от 92 кв.м., както и иск по чл.33, ал.2 ЗС за изкупуване на 1/3 ид.ч. от този имот, която ответниците С. К. и Н. К. са продали на ответниците П. М. и Ю. Й. с нотариален акт № 111 от 17.02.2023 г. В исковата молба ищците са твърдели, че те заедно с ответниците С. К. и Н. К. са съсобственици на процесния имот, но въпреки това тези ответници скрито се снабдили с констативен нотариален акт за собственост върху целия имот и са го продали на ответницата П. М., по време на брака й с Ю. Й., без предварително да предложат на ищците за изкупуване притежаваната от К. 1/3 ид.ч. от имота. Ответниците са оспорили иска, като в отговорите на исковата молба са заявили възражение за придобиване на имота на основание давностно владение, осъществявано от К. в продължение на повече от 10 години, считано с най-ранна начална дата от 1993 г. и най-късна начална дата от 2005 г. По делото е установена следната фактическа обстановка: Видно от удостоверение за наследници изх.№ 543 от 22.06.2023 г. и саморъчно завещание на М. Ш. от 22.09.1997 г., ищците и ответницата С. К. са наследници по закон на Н. Ш., починал на 31.03.1915 г., като ищците са наследници общо на 2/3 ид.ч. от наследството на Ш., а ответницата С. К.- на 1/6 ид.ч. Не се спори, че процесният имот е бил собственост на Н. Ш.. От решение № 34 от 21.01.1993 г. по гр.д.№ 1417 от 1992 г. на Хасковския окръжен съд, решение № 1159 от 09.08.2004 г. по гр.д.№ 1740 от 2002 г. на ВКС, ГК, IV г.о., удостоверения за идентичност № И-6135 от 21.10.2009 г. и № И-4359 от 23.11.2009 г., издадени от Общинска администрация-Свиленград и скици по кадастралната карта и по кадастралния и регулационен план на града, одобрен през 1993 г., се установява, че на основание чл.1 ЗВСВОНИ на наследниците на Ф. Ш. (един от тримата синове на Н. Ш. и дядо на ответницата С. К.) е възстановено правото на собственост върху 1/3 ид.ч. от процесния имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], одобрена съд заповед № РД-18-107 от 13.12.2016 г. на ИД на АГКК, с площ от 102 кв.м., находящ се в [населено място], [улица] (представляващ УПИ *** в кв.67А по регулационния план на града от 1993 г.). На 20.08.1993 г. наследниците на Н. Ш., с изключение на Г. Б. Д. и С. Б. Ш.: ответницата С. Н. К., Е. Т. Ш. (снаха на сина на наследодателя Н. Ш.- В. Ш. и майка на ищците М. Г. и Р. К.), ищцата М. Н. Г., Д. И. К. (съпруг на внучката на наследодателя Н. Ш.- А. К. и баща на ищците И. К. и В. К.), В. В. Ш. (баща на ищцата С.Г.), Ж. В. Ш. (внук на наследодателя), М. Д. Ш. (съпруга на сина на наследодателя Н. Ш.- В. Ш. и баба на ищците О. Х., М. М., М. Х. и П. А.), К. В. Ш. (внучка на наследодателя и майка на ищците О. Х. и М. М.), ищцата М. Г. Ш. и ищцата П. Г. А., тогава Ш. са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост № 162, том II, дело № 909 от 20.08.1993 г. на имот с пл.№ ***, с площ от 250 кв.м., за който е отреден парцел *** в кв.46 по плана на [населено място] процесния имот. Не се спори и от издадените от Общинска администрация- Свиленград удостоверения за идентичност от 21.10.2016 г. и 23.11.2009 г. се установява, че процесният имот, представляващ УПИ ***, *** в кв.67А по регулационния план на града от 1993 г., е идентичен с част от парцела, за който е издаден горепосоченият нотариален акт. На 01.01.1999 г., с писмен договор ответницата С. К. и другите наследници на Н. Ш. са отдали под наем на Х. И. Х. и Ж. Г. П. за срок от 5 години част от имот с пл.№ *** в кв.67 по плана на [населено място] за поставяне на временна постройка за ползване като „кафе-аперитив“. През 2004 г. ответницата С. К. заедно с другите наследници на Н. Ш.- ищци по настоящото дело са предявили срещу Х. И. Х. и Ж. Г. П. иск с правно основание чл.232, ал.2 ЗЗД за сумата 2 244 лв., дължим месечен наем за ползване на процесния имот за месеците от 01 до 05.2004 г., иск с правно основание чл.59 ЗЗД за сумата 5 000 лв. и иск за връщане на наетия имот на наемодателите. С решение № 17 от 31.01.2005 г. по гр.д.№ 315 от 2004 г. Свиленградският районен съд е отхвърлил исковете по чл.232, ал.2 ЗЗД и е уважил исковете по чл.59 ЗЗД и за връщане на наетия имот. С решение от 24.07.2006 по в.гр.д.№ 259 от 2005 г. на Хасковския окръжен съд е изменил това решение, като по същество е осъдил Х. Х. и Ж. П. да заплатят на ищците сумата 1 496 лв. месечен наем за ползване на имота за месеците от 01 до 05.2004 г. Със същото решение е обезсилено първоинстанционното решение в частта му за отхвърляне на предявените от С. К. искове, като недопустимо (постановено след направено от К. оттегляне на исковете) и е прекратено производството по отношение на К.. С решение № 1091 от 14.11.2008 г. по гр.д.№ 3183 от 2007 г. на ВКС, ГК, III г.о. решението на Хасковския окръжен съд и било оставено в сила. На 02.01.2005 г. С. К. е сключила с ЕТ „Мария Петрова“ договор за отдаване под наем за срок от 5 години на 100 кв.м. от имот с пл.№ *** в кв.67 по плана на [населено място] за поставяне на временна постройка и ползване като кафе- аперитив „Рандеву“. На 27.10.2005 г. С. К. се е снабдила с констативен нотариален акт за собственост на процесния имот-нотариален акт № 5, том X, рег.№ 8834, дело 1380 от 27.10.2005 г. На 14.03.2011 г. с определение № 66 по гр.д.№ 395 от 2009 г. на Свиленградския районен съд, на основание чл.524 ГПК по искане на С. К. е спряно изпълнението по изп.д.№ 16 от 2009 г. на ДСИ- Свиленград, образувано на основание издаден изпълнителен лист по гр.д.№ 315 от 2004 г. на Свиленградския районен съд. Със същото определение на С. К. е определен едномесечен срок да предяви бъдещ иск срещу останалите наследници на Н. Ш. за собственост върху имота. В дадения й срок С. К. е предявила срещу другите наследници иск за признаване за установено, че те не са собственици на УПИ ***, ***. С решение № 189 от 29.06.2012г. по гр.д.№ № 253 от 2011 г. на Свиленградския районен съд този иск е отхвърлен. В това решение е прието, че С. К. не е доказала да е владяла самостоятелно процесния имот през периода от 1993 г. до 2004 г. С решение № 312 от 07.11.2012 г. по гр.д.№ 712 от 2012 г. на Хасковския окръжен съд това решение е потвърдено. С определение № 58 от 18.02.2013 г. по гр.д.№ 58 от 2013 г. на ВКС, ГК, II г.о. касационната жалба на С. К. е оставена без разглеждане. С влязло в сила определение № 662 от 16.09.2013 г. по гр.д.№ 395 от 2013 г. на Свиленградския районен съд спирането на изпълнително дело № 16 от 2009 г. е отменено, поради влизане в сила на решението по гр.д.№ 253 от 2011 г. на Свиленградския РС. На 09.02.2017 г. на основание издаден изпълнителен лист по гр.д.№ 315 от 2004 г. срещу Х. Х. и Ж. П. ищците са въведени във владение на процесния имот. През 2014 г. ответниците по настоящото дело С. К. и Н. К. са завели срещу другите наследници на Н. Ш. нов отрицателен установителен иск за собственост на УПИ ***, *** в кв.67А по регулационния план на града. По исковата им молба е образувано гр.д.№ 198 от 2014 г. на Свиленградския районен съд, което е завършило с решение № 271 от 16.12.2014 г. за отхвърляне на този иск. В мотивите на това решение е прието за недоказано твърдението на ищците, че са придобили имота на основание давностно владение, осъществявано според тях в периода от 1993 г. до 2005 г. Това решение е било потвърдено с решение № 500 от 26.11.2015 г. по гр.д.№ 282 от 2015 г. на Хасковския окръжен съд. С определение № 145 от 29.03.2016 г. по гр.д.№ 729 от 2016 г. на ВКС, ГК, II г.о. решението на Хасковския окръжен съд не е допуснато до касационно обжалване. На 02.01.2016 г. С. К. и Н. К. са отдали под наем за срок от 5 години на Б. П. П. процесния имот, представляващ УПИ *** в кв.67А по регулационния план на града от 1993 г. за поставяне на временна постройка и ползване като кафе- аперитив „Рандеву“. През 2016 г. М. Г., Р. К., Д. К., С.Г., Ц. Ш., В. Ш., А. Ш., М. Х., П. А., К. Х. са предявили срещу С. К. и Н. К. искове по чл.30, ал.3 ЗС и чл.31, ал.2 ЗС за осъждането им да заплатят на ищците съответни дължими им суми за ползването на притежаваните от ищците идеални части от имота през периода от 07.11.2013 г. до 07.11.2016 г. и 09.07.2012 г. до 07.11.2016 г. Тези искове са били отхвърлени с решение № 267 от 28.11.2018 г. по гр.д.№ 570 от 2016г. на Свиленградския районен съд. Основният мотив на съда за отхвърляне на исковете е бил, че ищците не са собственици на имота, тъй като считано от 12.06.2006 г. до 14.11.2018 г. ответниците са владяли имота и са го придобили по давност. С влязло в сила решение № 474 от 13.12.2019 г. по в.гр.д.№ 215 от 2019 г. на Хасковския окръжен съд решението на Свиленградския районен съд е било отменено и вместо него е постановено ново решение за уважаване на предявените искове по чл.30, ал.3 и чл.31, ал.2 ЗС. Исковете са уважени с мотив, че периодът, за който се претендира обезщетение- 09.07.2012 г. до 07.11.2016 г. предшества изтичането на давностния срок през 2018 г. На 24.01.2020 г. ответниците С. К. и Н. К. са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост на процесния поземлен имот по давност (нотариален акт № 29, том I, рег.№ 299, дело № 23 от 24.01.2020 г.), а на 17.02.2023 г. са се снабдили с констативен нотариален акт по давност за намиращата се в имота сграда (нотариален акт № 110, том I, рег.№ 814, № дело 98 от 17.02.2023 г.). С нотариален акт № 111, том I, рег.№ 815, дело № 99 от 17.02.2023 г., с поправена дата с нотариален акт № 132, том V, рег.№ 8128, дело 836 от 15.12.2023 г., С. К. и Н. К. са продали процесния имот, заедно с намиращата се в него сграда, на П. М. М. за сумата 9 900 лв. (под установената към този момент данъчната оценка на имота от 10 727,80 лв.) Видно от удостоверение от Общинска администрация гр.Свиленград изх.№ 910 от 21.08.2023 г., към датата на сключване на този договор купувачката П. М. е била в брак с Ю. Й.. Във връзка с възражението на ответниците за придобивна давност, по делото са събрани свидетелски показания на свидетелите Е. О., М. Т., В. П., Н. В., А. И. и М.Ш.. От показанията на свидетеля Е. О. (съсед) се установява, че от 2016 г.- 2017 г., когато започнал да строи в съседния имот, е комуникирал само с ответницата С. К., за която знаел че е собственик на процесния имот. С. му показала нотариалния си акт, издаден през 2005 г. или 2006 г. Не е виждал други лица в имота, освен С. и съпруга й Н.. Намиращото се в имота кафе „Рандеву“ се ползвало от наематели. След като наемателите спрели да ползват имота, на свидетеля било възложено да го наглежда. Според свидетелката М. Т., процесният имот бил реституиран, но през 2005 г. С. си извадила нотариален акт само на нейно име. От този момент тя и мъжът й Н. били тези, които се грижели за имота. Когато имало проблеми, наемателите се обръщали към тях. Сега имотът бил съборетина и продаден на други хора. Последните години С. й е казвала, че някакви роднини търсят, имат претенции към имота, водят някакво дело, но С. не ги е допускала да влизат в имота. От показанията на свидетелката В. П. се установява, че първият път, когато свидетелката посетила имота, той вече бил заведение. Не знае кога е била построена сградата в имота- заведението, но знае, че то е бил отдадено под наем от С.. Не си спомня през коя година се е случило това. Категорична е, че само С. и съпругът й Н. имали ключ за сградата. Никой друг не е виждала в имота и не знае друг да има ключ за него. Разбрала, че други лица имат претенции за имота, след като С. се снабдила с нотариален акт за собственост. Никой обаче не влизал в този имот, освен С. и Н.. Според свидетелката Н. В., процесният имот бил на дядото на С., но от 2005 г. тя го придобила по съдебен ред. Той бил отдаден под наем и наемът събирала С.. За проблемите на наемателите също се грижела С.. Свидетелката знае от С., че нейни роднини имали претенции за имота, че са имали много дела- едни са печелили, други са губили. През цялото време обаче С. не ги е допускала до имота. От показанията на свидетеля А. И. (бивш директор на „Булгарплод“) се установява, че преди реституцията процесният имот бил ползван от „Булгарплод“. В имота тогава имало сглобяема постройка, в която се продавали плодове и зеленчуци. След като излязъл ЗВСВОНИ при свидетелят отишъл бай Ж. (най-вероятно внукът на наследодателя Н. Ш.- Ж. В. Ш., дядо на ищците Ж. Ш. и А. Ш.), който му казал, че имотът е техен и ще им бъде възстановен. През 1995 г. „Булгарплод“ подписали договор за наем на сградата с Ж., С. и другите реституирани собственици. При подписването на договора на свидетеля бил показан нотариален акт за собственост. „Булгарплод“ продължил да ползва сградата до 1999 г., като през този период плащали наем основно на Ж.. Съществуващата сега сграда в имота била построена през 1999 г. от новия наемател, който се казвал В.. Според свидетелката М.Ш. (съпруга на ищеца А. Ш.), процесното място е наследствено от дядото Н. Ш.. През 1996 г. намиращата се в имота метална постройка се ползвала от „Булгарплод“ (“Югоплод“) въз основа сключен с всички съсобственици договор за наем. Свекърът на свидетелката Ж. Ш. бил упълномощен от всички съсобственици да сключи този договор за наем. Тогава съсобствениците имали нотариален акт за имота, издаден през 1993 г. В началото на 1999 г. всички съсобственици подписали нов договор за наем с Ж. и Х.. В договора било записано, че се сключва за пет години и че сградата, която ще построят, ще остане в мястото след прекратяване на договора. Наемът бил получаван от Ж. и той го разпределял между съсобствениците според дяловете им. През 2004 г. Ж. и Х. спрели да плащат наем и всички съсобственици завели дело срещу тях. След приключване на делото, през 2009 г. отишли със съдия- изпълнител да ги изкарат от там. Тогава С. показала на другите съсобственици нотариален акт от 2005 г. за собственост. Всички останали изненадани от това. На свидетелката не било известно нотариалният акт от 2005 г. на С. да е бил представен по делото, което съсобствениците водели срещу наемателите Ж. и Х.. След 2009 г. съсобствениците започнали да съдят С., като спечелили делата. Тези дела приключили преди около 6 години. След 2009 г. не е имало друг въвод в имота. Сега сградата- заведението не се ползва и се разпада. Всички плащали данъци за имота. При така установената фактическа обстановка въззивният съд е достигнал до следните правни изводи: Приел е, че възражението на ответниците С. и Н. К. за давност не е преклудирано, тъй като правопораждащият факт, въз основа на който се основавало това възражение (непрекъснато владение в продължение на повече от 10 години, считано най-рано от 1993 г. и най-късно от 2005 г.), бил различен от юридическите факти, обхванати от силата на пресъдено нещо на решението от 16.12.2014 г. по гр.д.№ 198 от 2014 г. на Свиленградския районен съд, в сила от 29.03.2016 г. (по което дело е било разгледано твърдение за придобиване по давност от С. и Н. К. на същия имот, но на основание давностно владение, осъществено през друг времеви период- 1993 г. до 2005 г.). По същество, това възражение е прието за основателно. Прието е, че от 02.01.2005 г. е налице обективният елемент на владението, доколкото на тази дата С. К. еднолично е сключила договор за наем с ЕТ „Мария Павлова“. Намерението й за владение било ясно демонстрирано пред остнаналите съсобственици на 21.06.2006 г.- датата, на която е представила по в.гр.д.№ 259 от 2005 г. на Хасковския окръжен съд като писмено доказателство нотариалният акт № 5 от 27.10.2005 г. Дори другите съсобственици, които са били страни по горепосоченото дело, да не са се запознали с нотариалния акт при представянето му, то те са узнали за него със запознаване с решението по делото, което е постановено на 27.10.2006 г. От този момент К. е започнала да владее имота явно, необезпокоявано и непрекъснато в продължение на повече от 10 годни и на основание чл.79, ал.1 ЗС го е придобила по давност. Давностното й владение не е било прекъснато с предявяването на отрицателния установителен иск за собственост, по който е било образувано гр.д.№ 198 от 2014 г., доколкото този иск не представлява активна форма за защита на правото на собственост на ответниците по него. Придобивната давност не е прекъсната и с направеното от ответниците по това дело (ищци по настоящото дело) възражение, че са собственици на имота. По този въпрос съдът се е позовал на решение № 715 от 24.03.1975 г. на ВС, I г.о., в което било прието, че не всяко възражение на ответника срещу предявен иск прекъсва давността за неговите вземания срещу ищеца, а само това, чрез което може да се осъществи субективно гражданско право. В случая ищците по настоящото дело не били предприели преди изтичане на давностния срок активни действия за защита на собствеността си, извън защитата си срещу предявения срещу тях отрицателен установителен иск, поради което съдът е приел, че придобивната давността на С. К. не е била прекъсната. Не било доказано давността да е била прекъсната и с направено от С. К. признание на правото на собственост на другите съсобственици, обективирано в нотариална покана от 2009 г. След демонстриране на намерението за своене от страна на С. К. през 2006 г. няма данни същата да е признала правото на собственост върху процесния имот на други лица. Наличието на името на С. К. в нотариалната покана от 2009 г. не обективира нейна воля в тази насока и не формира правен ефект в сочения във въззивната жалба смисъл, а и не се подкрепя от други доказателства по делото. Прието е от съда и че придобивната давност не е била и спряна на основание чл.115, б.“ж“ ЗЗД по време на висящността на гражданското дело по отрицателния установителен иск за собственост. Предявеният от К. отрицателен установителен иск е бил с правно основание неосъществяването на юридическите факти, от които е възникнало правото на собственост на ищците по настоящото дело. Придобивната давност в полза на С. и Н. К., която през време на процеса вече е течала, е останала извън предмета на гр.д.№ 198 от 2014 г. на Свиленградския районен съд и продължавала да тече докато се е разглеждало това производство. На следващо място въззивният съд е приел, че не е установена сочената от въззивниците липса на постоянна, спокойна и непрекъсната фактическа власт върху имота, упражнявана от К.. Въз основа на показанията на разпитаните по делото свидетели, и най-вече въз основа на показанията на свидетеля О., съдът е приел за установено, че единственият човек, който е стопанисвал имота, е била С. К. и считано от 21.06.2006 г. е установила самостоятелно владение върху него. От този момент осъществяваната от нея фактическа власт върху имота била явна, спокойна и непрекъсната. Водените множество дела между страните не били основание да се възприеме различен извод, тъй като нямало данни за наличие на смущения от фактическо естество при установяване на владението и при поддържането му или за загубата на същото от К. през релевирания за придобивната давност период- след 21.06.2006 г. Това не се опровергавало и от протокола за въвод във владение от 09.02.2017 г. срещу длъжниците Ж. П. и Х. Х., като към този момент давността в полза на С. и Н. К. вече е била изтекла. Въз основа на гореизложеното въззивният съд е достигнал до извод, че ответниците С. и Н. К. са придобили процесния имот на основание давностно владение, осъществявано от тях в периода от 21.06.2006 г. до 21.06.2016 г. Поради тава е счел за правилно и е потвърдил първоинстанционното решение, с което е бил отхвърлен предявеният от ищците срещу С. и Н. К. положителен установителен иск за собственост, а срещу техните правоприемници П. М. и Ю. Й.- осъдителен иск за собственост. С оглед тези мотиви на съда касационното обжалване на решението по исковете с правно основание чл.124, ал.1 ГПК и чл.108 ЗС, както и в частта за разноските, следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1 т.1 ГПК по шестнадесетия поставен от касатора въпрос: Длъжен ли съдът да обсъди свидетелските показания, като ги съпостави с данните за релевантните факти, съдържащи се в станалите събрани по делото доказателства? По този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с посочената практика на ВКС, като конкретно: въз основа на показанията на свидетеля О. безкритично е приел, че С. К. е установила самостоятелна фактическа власт върху процесния имот още преди 02.01.2005 г. (датата, на която К. е сключила договор за отдаване на имота под наем на ЕТ „Мария Петрова“), без да съпостави тези свидетелски показания с наличните по делото писмени доказателства, сочещи на това, че през периода от 01.01.1999 г. (датата на сключване на договора за отдаване на имота под наем от всички съсобственици на Х. Х. и Ж. П.) до 09.02.2017 г. (датата, на която съдебен изпълнител е извършил въвод във владение на имота на основание изпълнителен лист, издаден въз основа на влязлото в сила решение по иска на собствениците срещу Х. Х. и Ж. П.) фактическата власт върху имота е осъществявана от наемателите по договора от 01.09.1999 г. Х. Х. и Ж. П.. По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение О П Р Е Д Е Л И : ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на М. Н. Г., Р. Н. К., М. А. К., И. Д. К., В. Д. К., С. В. Г., А. Ж. Ш., Т. Д. Ш., Ж. В. Ш., М. Г. Х., П. Г. А., О. Е. Х. и М. Е. М. срещу решение № 151 от 29.05.2025 г. по в.гр.д.№ 768 от 2024 г. на Хасковския окръжен съд В ЧАСТТА МУ, КАСАЕЩА ИСКА ПО ЧЛ.33, АЛ.2 ЗС. ДОПУСКА касационно обжалване решение № 151 от 29.05.2025 г. по в.гр.д.№ 768 от 2024 г. на Хасковския окръжен съд В ОСТАНАЛАТА МУ ЧАСТ- по исковете с правно основание чл.124, ал.1 ГПК и чл.108 ЗС и в частта за присъдените разноски. ДАВА едноседмичен срок на касаторите да внесат по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на жалбата им в допуснатата до касационно обжалване част в размер на 25,56 евро (двадесет и пет евро и петдесет и шест евроцента) и да представят вносен документ в деловодството на ВКС. УКАЗВА на същите, че в случай на невнасяне на таксата в срок, жалбата ще бъде върната, а образуваното по нея дело на ВКС- прекратено. След изтичане на горепосочения срок делото да се докладва на Председателя на отделението за насрочването му за разглеждане в открито съдебно заседание, а евентуално- на докладчика за прекратяване. Определението в частта му за оставяне без разглеждане на касационната жалба срещу решението по иска по чл.33, ал.2 ЗС подлежи на обжалване пред друг тричленен състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщението до страните. В останалата част настоящото определение е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.

Други данни

В регистъра от
19.11.2026
Последно в регистъра
19.11.2026