Определение · № 3207 · дело 1057/2026

17 ноември 2026 г.Актове на ВКСВърховен касационен съд

Акт

Вид на акта
Определение
Номер
3207

Попитайте асистента за този запис

Безплатно
Един въпрос на седмица, без регистрация.

Дело

Дело № ?
1057/2026
Вид на делото
т.д.
Отделение ?
Второ търговско отделение

Текст на акта

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 3207 гр. София, 17.11.2026 година ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение , в закрито съдебно заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : БОНКА ЙОНКОВА ЧЛЕНОВЕ : ПЕТЯ ХОРОЗОВА ИВАНКА АНГЕЛОВА изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1057 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното : Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Застрахователна компания „Лев Инс“ АД (ЗК „Лев Инс“ АД) - чрез юрк. К. И., против решение № 1489 от 15.12.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1038/2025 г. на Апелативен съд - С., с което след частично потвърждаване и частична отмяна на решение № 16 от 03.01.2025 г. по гр. д. № 5857/2023 г. на Софийски градски съд като краен резултат дружеството - касатор е осъдено да заплати на Т. К. И. обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на нейния баща К. И. П., настъпила в резултат на ПТП от 22.11.2022 г., в размер на 200 000 лв. (равностойност на 102 258 38 евро), ведно със законната лихва от 13.02.2025 г. до окончателното плащане и разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК. Решенията са постановени при участие на Н. Н. Л. в качеството на подпомагаща страна на ответника ЗК „Лев Инс“ АД. В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно поради наличие на основания по чл. 281, т. 3 ГПК и за отхвърляне на предявения иск, алтернативно - за намаляване на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Касаторът поддържа, че въззивният съд е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждането и преценката на събраните по делото доказателства и е достигнал до необосновани изводи за липса на принос от страна на пострадалия К. П. както за реализиране на произшествието, така и за настъпване на собствената му смърт. Излага оплаквания, че в хода на делото са доказани извършени от К. П. нарушения на правилата за движение по чл. 58а и чл. 59а ЗДвП, с които той е създал опасност на пътя и е улеснил настъпването на инцидента, но въпреки това въззивният съд е отрекъл наличието на принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Навежда и оплаквания, че съдът не е отчел в необходимата степен липсата на поставен от пострадалия предпазен колан, която е позволила свободно движение на тялото му във вътрешността на автомобила и от това са последвали несъвместимите с живота тежки травми, като е достигнал до необоснован и незаконосъобразен извод, че няма основание за намаляване на претендираното с прекия иск обезщетение поради нарушение на разпоредбата на чл. 137а ЗДвП. Позовава се на неправилно определяне на размера на дължимото обезщетение и поддържа, че въззивният съд не е анализирал задълбочено фактите и доказателствата от значение за правилното прилагане на принципа за справедливост, в т. ч. приноса на пострадалия и обществено - икономическите условия в страната към момента на произшествието, и в нарушение на чл. 52 ЗЗД е присъдил обезщетение в завишен размер, което не кореспондира с действително претърпените неимуществени вреди. В жалбата са развити и оплаквания срещу присъденото с обжалваното решение адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА на процесуалния представител на ищцата - адв. С. Н., като е поискано решението да бъде отменено като неправилно и в тази част. С касационната жалба е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдения, че „въззивното решение разрешава въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като същевременно противоречи на задължителната и трайната практика на Върховния касационен съд“, а именно : „ 1. Налице ли е съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, когато пострадалият е спрял управляваното от него моторно превозно средство в активната лента на автомагистрала в нарушение на чл. 58а и чл. 59а от Закона за движение по пътищата, без да го обозначи със светлинна сигнализация и предупредителен триъгълник, както и когато е бил без поставен предпазен колан; 2. Длъжен ли е съдът при определяне на обезщетение за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД да извърши конкретна и пълна преценка на всички релевантни по делото обстоятелства, включително поведението на пострадалия, социално - икономическата обстановка и съпоставимостта с обезщетенията, присъждани в сходни случаи, или може да се ограничи до общо позоваване на интензитета на моралните страдания; 3. Постановява ли въззивният съд неправилен съдебен акт, когато не обсъди всички събрани по делото доказателства и наведени доводи на страните, в частност заключенията на съдебно - медицинската и съдебно - автотехническата експертиза относно причинната връзка между липсата на предпазен колан, позиционирането на моторното превозно средство и настъпилите увреждания; 4. Може ли съдът да изключи приноса на пострадалия по чл. 51, ал. 2 ЗЗД единствено с аргумента, че същият е изпълнявал служебни задължения, без да анализира дали поведението му, включително непоставянето на предпазен колан и начинът на позициониране на автомобила, е било в причинна връзка с настъпването или тежестта на вредоносния резултат; 5. Допустимо ли съдът да изключи приноса на пострадалия с общ мотив за „изключителна отговорност“ на делинквента, без конкретна преценка и без мотиви по доказателствата относно каузалната роля на поведението на пострадалия“. Относно първия въпрос се поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение е в пряко противоречие със задължителните указания в Тълкувателно решение № 1/2014 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които приносът на пострадалия може да се изрази както в действие, така и в бездействие, когато същите са противоправни и се намират в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. Във връзка с останалите въпроси се излагат съображения за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния и процесуални закон и бланкетно се поддържа, че въпроси № 2 и № 5 са разрешени в противоречие с трайната практика на ВКС, че въпрос № 3 е от значение за точното прилагане на закона и че въпрос № 4 е от значение за развитието на правото. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден отговор от Т. К. И. - чрез адв. С. Н., в който са изложени съображения за неоснователност на касационната жалба. Препис от касационната жалба е връчен и на подпомагащата страна Н. Н. Л., който не е заявил становище в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното : Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. В частта, с която е обжалвано въззивното решение в частта относно присъденото на адв. С. Н. адвокатско възнаграждение за оказано при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА безплатно процесуално представителство пред въззивната инстанция, жалбата има характер на молба по чл. 248 ГПК, по която компетентен да се произнесе е въззивният съд. Поради това след приключване на производството по чл. 288 ГПК делото следва да бъде върнато на Апелативен съд - С. за разглеждане на искането за отмяна (изменение) на решението в частта за адвокатското възнаграждение. За да постанови обжалваното решение, съставът на Апелативен съд - С. е извършил самостоятелна преценка на фактите и доказателствата по делото при съобразяване на разпоредбата на чл. 269 ГПК и е достигнал до извод, че предявеният от Т. К. И. срещу ЗК „Лев Инс“ АД пряк иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ е основателен за сумата 200 000 лв. (равностойност на 102 258 38 евро). В съответствие с така направения извод въззивният съдебен състав е потвърдил решението на Софийски градски съд в обжалваната с насрещна жалба от ЗК „Лев Инс“ АД осъдителна част за разликата над сумата 75 000 лв. до присъдените 140 000 лв. и след частичната му отмяна е осъдил застрахователното дружество - ответник да заплати на ищцата допълнително обезщетение в размер на 60 000 лв. (равностойност на 30 677.51евро), ведно със законната лихва от 13.02.2023 г. до окончателното плащане. Пред въззивната инстанция не е съществувал спор, че смъртта на К. И. П. - баща на ищцата Т. И., е настъпила в резултат на ПТП, реализирано в [населено място], в района на пътна връзка, свързваща АМ „Тракия“ с [улица], с участието на два автомобила - лек автомобил „Рено Трафик“ с рег. [рег.номер на МПС] , управляван от Н. Н. Л., и лек автомобил „Рено Мастер“ с рег. [рег.номер на МПС] , собственост на МВР (СДВР), управляван от пострадалия К. П.. Според заключението на назначената от първоинстанционния съд съдебномедицинска експертиза непосредствена причина за смъртта на К. П. е тежка черепно - мозъчна травма, получена вследствие нанесен с висока скорост удар в дясната страна на лекия автомобил „Рено Мастер“, при който тялото на П. е политнало надясно и главата му се е ударила в части от интериора на автомобила. С отговора на исковата молба ответникът ЗК „Лев Инс“ АД е противопоставил възражения, че произшествието е настъпило по вина на водача К. П., който е спрял управляваното от него МПС между активната лента и аварийната пътна лента в нарушение на чл. 58а и чл. 59 а ЗДвП, без светлинно обозначаване, и по този начин е препятствал обективно възможността другият водач да възприеме паркиралия автомобил и своевременно да предприеме спиране с цел избягване на удара, както и че П. е допринесъл за собствената си смърт като в нарушение на чл. 137а ЗДвП не е използвал предпазен колан. Възраженията са поддържани от ответника и пред въззивната инстанция, поради което въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на фактите и доказателствата от значение за произнасяне по тяхната основателност. За изясняване на обстоятелствата, при които е настъпило произшествието, въззивният съд е обсъдил показанията на свидетелите - очевидци К. К. и К. Ефтов, които са обяснили, че в ранната сутрин на 22.11.2022 г. пътували в управлявания от К. П. служебен автомобил по [улица]от[жк]в посока [населено място], завръщайки се от нощна смяна на патрулиращи полицаи, и чули по станцията, че на АМ „Тракия“ техни колеги се опитват да спрат пътуващ в посока към [населено място] автомобил, който не е спрял при подадена стоп палка и впоследствие се оказало, че превозва мигранти; При преминаване по моста над АМ „Тракия“ тримата полицейски служители видели светлините на патрулните автомобили, които следвали автомобила, и след като подминали моста, спрели на безопасно място в близост до мантинелата по посока изхода на магистралата към [населено място], за да окажат помощ на колегите си; Спрелият служебен автомобил бил с включени светлинни сигнали - сини лампи, установен перпендикулярно на пътя изцяло върху уширението с маркировка, разделяща двете платна - ръкав, който излиза от АМ „Тракия“ и „Околовръстен път“; Двамата свидетели слезли от автомобила с цел да спрат преследвания автомобил, а К. П. останал вътре; Няколко секунди по-късно идващият от АМ „Тракия“ автомобил се появил с много висока скорост, не успял да вземе завоя, връхлетял върху техния автомобил и го „завъртял“ на около 50 метра; След удара тялото на К. П. се намирало на пасажерското място, като самият той бил в съзнание, но не реагирал и от главата му течала кръв. Относно механизма на произшествието въззивният съд е анализирал заключенията на автотехническите експертизи - първоначална и повторна, и въз основа на тях е приел за установено, че произшествието е настъпило около 06.45 ч., при наличие на суха пътна настилка и добра видимост; Лекият автомобил „Рено Мастер“ се е намирал в покой в района на обозначителната маркировка М15 - коси успоредни линии, площ, забранена за движение на ППС, когато управляваният от водача Н. Л. лек автомобил „Рено Трафик“, движейки се по отклонението от [улица]с посока към [населено място] със скорост не по-ниска от 96 км/ч и по-висока от критичната за преодоляване на крива с радиус 118.95 м., е изгубил устойчивост и е навлязъл вляво от лявата ограничителна линия на пътното платно, след което е ударил спрелия автомобил „Рено Мастер“ в областта на дясната врата и колонката по цялата предна част, при което удареният автомобил е отхвърлен напред по посока на вектора на скоростта с транслационно и ротационно движение, след което се е установил в покой на мястото, отразено в изготвения по-късно протокол за оглед. В заключението на повторната експертиза е посочено, че към момента на удара спрелият автомобил се е намирал в покой и е бил с нулева скорост, а предната му част е била на около 1 м. след лявата ограничителна линия на пътното платно; Водачът на лекия автомобил „Рено Трафик“ е преминал лявата ограничителна линия на около 0,67 м. вляво, без да предприеме аварийно спиране, и с действията си е станал причина за произшествието като е имал техническа възможност да премине безпрепятствено покрай спрелия автомобил и да предотврати удара, ако е управлявал своя автомобил със скорост, по - ниска от критичната за загуба на устойчивост, в който случай би бил в състояние да контролира траекторията на движение на автомобила в средата на пътното платно. Във връзка с възраженията на ответника въззивният съд е взел предвид и влязлата в сила присъда на наказателен съд, с която е ангажирана наказателната отговорност на водача Н. Л. по повод на пътния инцидент, в т. ч. и за противозаконно препятстване на органите на властта да изпълнят задълженията си чрез отказ да спре за проверка след подаден ясен и видим сигнал със стоп палка. Разглеждайки оплакванията в жалбите за неправилно приложение на чл. 52 ЗЗД, въззивният съд е подложил на обсъждане и преценка показанията на свидетелите С. С. и В. М., ангажирани от ищцата за доказване на претърпените от смъртта на баща й неимуществени вреди. От свидетелските показания съдът е приел за доказано, че ищцата е била единствена дъщеря на починалия К. П., живеела в един апартамент с него и със своята майка, била изключително привързана към баща си, който се гордеел с нейните постижения, подкрепял я да завърши университет и възлагал много надежди на нея; След смъртта на баща си ищцата била съкрушена, постоянно плачела, чувствала се несигурна и неспокойна, защото нямало кой да я защити, животът й се преобърнал изцяло, дори се преместила да живее на друго място, тъй като й било тежко да живее в досегашното жилище на семейството без баща си. Въз основа на фактите, които е приел за установени, въззивният съд е направил извод, че присъденото от първоинстанционния съд обезщетение от 140 000 лв. е занижено и не удовлетворява изцяло изискването за справедливост по чл. 52 ЗЗД. За да се произнесе относно справедливия размер на обезщетението, въззивният съд е изходил от задължителните указания в ППВС № 4/68 г. и като релевантни за принципа на справедливост е съобразил възрастта на починалия към момента на инцидента (51 г.), внезапната му смърт, лишила завинаги ищцата от бащина обич и подкрепа и от присъствието на нейния баща в живота в ранна възраст (27 г.), изключително силната привързаност на ищцата към бащата и емоционалните болки и страдания, понесени от нея по повод на неочакваната му и тежка загуба. След отчитане и на обществено - икономическите условия в страната към момента на събитието въззивният съд е формирал решаващия си извод, че справедливото обезщетение, което ще възмезди в най-пълна степен ищцата за претърпените болки и страдания по повод смъртта на баща й, настъпила при изпълнение на служебния му дълг, възлиза на 200 000 лв. Въззивният съд е преценил като неоснователни възраженията на ответника за принос на пострадалия по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и разясненията, дадени т. 7 от Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСГТК на ВКС, и е приел, че няма основание за намаляване на определеното по справедливост обезщетение при предпоставките на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. По повод на първото възражение - че пострадалият К. П. е допринесъл за настъпване на произшествието и на собствената си смърт като в нарушение на чл. 58а и чл. 59а ЗДвП е спрял управляваното от него превозно средство между активната лента и аварийната пътна лента и поради липса на светлинно обозначение е попречил на другия водач да възприеме паркирания автомобил, съдът е преценил, че не следва да кредитира констатациите в заключенията на автотехническите експертизи за навлизане на лекия автомобил „Рено Мастер“ върху лявата пътна лента. Изложил е съображения, че тези констатации са в противоречие с основаните на непосредствени възприятия показания на свидетелите - очевидци К. и Ефтов, според които управляваният от К. П. автомобил е бил установен изцяло върху зоната на защрихованата пътна маркировка, без да навлиза в лентата за движение. В условията на евентуалност съдът е посочил, че дори да бъдат кредитирани констатациите в заключенията, те не могат да обосноват извод за съпричиняване на произшествието от водача П. с оглед категоричното становище на вещото лице от повторната експертиза, че единствена причина за произшествието е поведението на водача Н. Л., който е имал техническа възможност да управлява автомобила си със скорост, по-ниска от критичната за загуба на устойчивост на превозното средство, и по този начин да контролира непрекъснато траекторията на неговото движение с придвижване в средата на пътното платно, за да премине безпрепятствено покрай спрелия автомобил, включително ако той не е бил разположен изцяло върху обозначената пътна маркировка М 15. Въззивният съд е поставил акцент върху съществения за спора факт, че лекият автомобил „Рено Мастер“, собственост на МВР (СДВР), е бил със специален режим на движение по смисъла на чл. 91, ал. 1 вр. ал. 3 ЗДвП и на основание чл. 5, ал. 1, т. 4 от Наредба № І-141 от 18.09.2002 г. за условията и реда, при които се ползва специален режим на движение от моторните превозни средства, и неговият водач - пострадалият К. П., е имал възможност да паркира и да престоява независимо от разпоредбите на ЗДвП, като през това време подава само син или червен светлинен сигнал; В случая, според свидетелските показания, П. е престоявал на обозначената с пътна маркировка площ М 15, която е забранена за движение на пътни превозни средства, в изпълнение на служебни задължения и автомобилът му е бил с включен светлинен сигнал, което изключва релевираното от ответника нарушение на правилата по чл. 58а и чл. 59а ЗДвП. Неоснователността на възражението за принос поради нарушение на изискването на чл. 137а ЗДвП е мотивирана от въззивния съд със съображения, че към момента на настъпване на произшествието лекият автомобил „Рено Мастер“ е бил в покой и неговият водач не е имал задължение да използва предпазен (обезопасителен) колан. Като допълнителен аргумент за липса на принос е изтъкнато и становището на вещото лице от съдебномедицинската експертиза, че предвид високата скорост на движение на лекия автомобил „Рено Трафик“, е съществувала възможност и при правилно поставен колан пострадалият П. да получи шийна травма от типа на „камшичен удар“, включително със счупване на шийни прешлени и увреждане на гръбначния мозък, която травма принципно е с висок процент леталитет. Настоящият състав на Върховен касационен съд намира, че по отношение на обжалваното решение не се установяват предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Формулираните в изложението въпроси, с които е обосновано приложното поле на касационното обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК, са относими към предмета на разрешения с обжалваното решение правен спор, но с оглед начина, по който са зададени, нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Във въпросите се съдържат твърдения и доводи, върху които са били основани поддържаните пред въззивната инстанция оплаквания за неправилно определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди и възражения за принос на починалия при пътния инцидент К. П., но не са възприети от въззивния съд. Значението на въпросите за изхода на делото е аргументирано със съображения за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждането на доказателствата, за неправилна преценка на фактите и доказателствата, довела до необоснованост на изводите за справедливия размер на дължимото обезщетение и за отсъствие на принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, и за нарушения на материалния закон - чл. 52 ЗЗД и чл. 51, ал. 2 ЗЗД, при постановяване на обжалваното решение. Според разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС в стадия на производството по чл. 288 ГПК Върховният касационен съд не проверява дали изводите на въззивния съд в обжалваното решение са обосновани и законосъобразни, поради което въпросите, които имат значение за правилността на решението, за обсъждането на доказателствата и за възприемането на фактическата обстановка по спора не са правни въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Поставените от касатора въпроси не съответстват на мотивите към обжалваното решение и на залегналите в тях фактически и правни изводи на въззивния съд. При произнасяне по възраженията за принос на пострадалия въззивният съд не е игнорирал констатациите в експертните заключения (въпрос № 3), а точно обратното - обсъдил е подробно заключенията поотделно, във взаимната им връзка и във връзка с показанията на свидетелите, които са били очевидци на произшествието. За да отрече наличието на принос по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, въззивният съд е изходил от задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС и е приел, че от съвкупната преценка на експертните заключения и на свидетелските показания не се установява пострадалият да е допринесъл обективно с поведението си за настъпване на произшествието и за възникване на телесните увреждания, вследствие на които е починал. В резултат на преценката на доказателствата съдът е достигнал до категорични изводи, че произшествието и вредоносния резултат не се намират в причинна връзка с действия и бездействия на пострадалия, които осъществяват нарушения на правилата за движение по чл. 58а и чл. 59а ЗДвП, съответно по чл. 137а ЗДвП, а са последица единствено от действията на другия участвал в произшествието водач, чиято наказателна отговорност е ангажирана с влязла в сила присъда. Отричането на приноса не е мотивирано единствено с аргумент, че пострадалият е изпълнявал служебни задължения (въпрос № 4), и не се основава на формална преценка за „изключителна“ отговорност на делинквента (въпрос № 5). Противно на становището на касатора, решаващите изводи за отсъствие на принос са формирани след анализ на обстоятелствата, при които е настъпило произшествието, и на поведението на пострадалия непосредствено преди и по време на неговото реализиране. При произнасяне по възражението за принос вследствие нарушаване на правилата за движение по чл. 58а и чл. 59 ЗДвП въззивният съд е приел за недоказано самото нарушение, като е съобразил и специфичната правна регулация в подзаконов нормативен акт, позволяваща на пострадалия да позиционира управлявания от него служебен автомобил по начина, по който е бил спрян към момента на инцидента (въпрос № 1). Неоснователността на възражението за принос поради нарушение на чл. 137а ЗДвП е мотивирано преимуществено с извода, че в момента на настъпване на произшествието автомобилът на пострадалия се е намирал в покой, а не в движение, и за него не е съществувало задължение да използва обезопасителен колан. Същевременно, базирайки се на констатациите в заключението на съдебномедицинската експертиза, въззивният съд е формирал и друг извод - че с оглед механизма на произшествието е съществувала възможност пострадалият да получи несъвместимите с живота травми, от които е последвала смъртта му, дори при поставен колан. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди, което се дължи на ищцата по повод причинената при произшествието смърт на нейния баща (въпрос № 2), е определен в съответствие със задължителните указания в Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС и последователната практика на ВКС по приложение на чл. 52 ЗЗД. Съобразени са всички доказани по делото факти, които в конкретния случай попълват със съдържание понятието „справедливост“ (възраст и обществено положение на пострадалото лице, обстоятелства, при които е настъпила смъртта му - при тежък пътен инцидент по време на изпълнение на служебен дълг, действителни отношения между починалия и претендиращата обезщетение негова дъщеря, обем и интензитет на понесените болки и страдания от невъзвратимата внезапна загуба на бащата, към когото ищцата е била привързана много силно), като са отчетени и обществено - икономическите условия в страната по време на проявление на вредите. Несъответствието на поставените в изложението въпроси с общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание въззивното решение да не бъде допуснато до касационно обжалване, в какъвто смисъл са разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Самостоятелна пречка за допускане на касационно обжалване е недоказването на поддържаната за част от въпросите допълнителна предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК - противоречие с практиката на ВКС (каквато не е посочена от касатора, с изключение на Тълкувателно решение № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС), респ. ненадлежното въвеждане и бланкетно позоваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По изложените съображения касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 1038/2025 г. на Апелативен съд - С. не следва да се допуска. С отговора на касационната жалба не са претендирани разноски и адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА, поради което такива не следва да се присъждат. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1489 от 15.12.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1038/2025 г. на Апелативен съд - С.. Делото да се изпрати на Апелативен съд - С. за разглеждане по реда на чл. 248 ГПК на искането на ЗК „Лев Инс“ АД, съдържащо се в касационна жалба с вх. № 1794/22.01.2026 г., за отмяна (изменение) на решение № 1489 от 15.12.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1038/2025 г. на Апелативен съд - С., в частта за разноските. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :

Други данни

В регистъра от
19.11.2026
Последно в регистъра
19.11.2026