Решение · № 310 · дело 63/2026

18 ноември 2026 г.Актове на ВКСВърховен касационен съд

Акт

Вид на акта
Решение
Номер
310

Попитайте асистента за този запис

Безплатно
Един въпрос на седмица, без регистрация.

Дело

Дело № ?
63/2026
Вид на делото
т.д.
Отделение ?
Първо търговско отделение

Текст на акта

10 Р Е Ш Е Н И Е № 310 гр. София, 18.11.2026 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и шеста година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА ПЕТРОВА ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА МАРИЯ БОЙЧЕВА при участието на секретаря Ина Андонова, като изслуша докладваното от съдия Бойчева т.д. № 63 по описа за 2026 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника “УНИКРЕДИТ БУЛБАНК” АД, ЕИК[ЕИК], против решение № 363/11.08.2025 г. по в.гр.д. № 346/2025 г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик, I граждански състав, потвърждаващо решение № 59/20.01.2025 г. по гр.д. № 3639/2022 г. на Районен съд – Пазарджик в частта, с която на основание чл. 55, aл. 1, предл. 1 ЗЗД банката касатор е осъдена да заплати на ищците Л. Г. К., П. В. А. и А. Б. А. сумата от 8 513,01 евро, представляваща разликата между договорената и реално заплатена лихва за 60 месеца по месечни анюитетни вноски за периода 01.04.2017 г. - 01.03.2022 г. по договор за банков потребителски ипотечен кредит на физическо лице № 326/08.09.2008 г., ведно със законната лихва върху нея от подаването на исковата молба - 11.03.2022 г., до окончателното плащане, както и в частта, с която е признато за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че ищците не дължат на банката сумата от 8 290,16 евро, представляваща вземане за главница по горецитирания договор, поради извършено от тях прихващане с насрещното им вземане към банката в същия размер, представляващо платена без основание възнаградителна лихва за периодите 01.10.2008 г. - 01.11.2010 г. и 01.12.2015 г. - 01.03.2017 г. С касационната жалба са въведени оплаквания за недопустимост и за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Поддържа се тезата, че предявените искове са недопустими поради липса на активна легитимация на ищците, тъй като не е налице активна солидарност между тях спрямо банката. Въззивното решение се атакува и като неправилно. Оспорва се изводът на въззивния състав, че “всеки един от солидарните длъжници, независимо дали е платил или не, след като се ползва от направеното плащане в изпълнение на договора, по който е страна, и ако това плащане е ненадлежно - недължимо платено, има право да предяви иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за неоснователно обогатяване на банката за връщане на недължимо платените суми. Въпрос на вътрешни отношения между солидарните длъжници е възстановената сума на кого ще бъде предоставена, което не зависи от волята и желанието на банката – кредитор и длъжник”. Развиват се съображения, че така направеният извод е в разрез с нормата на чл. 55, ал. 1 ЗЗД – ако някой не се е обеднил, не може да иска връщане на даденото; ако друг се е обеднил с претендираните от ищеца суми, то само първият има право да получи това, с което е намаляло имуществото му; претендирането на чужди права в гражданския процес е допустимо в лимитативно изброени случаи, сред които настоящият не попада. Изтъква се, че по делото нито един от ищците не е доказал да е извършил каквото и да е реално плащане по процесния договор за кредит, поради което и не може да иска връщане на каквато и да било сума. Добавя се, че дори да се приеме, че процесните суми са платени въз основа на нищожна клауза, то за ищците – солидарни длъжници, би било налице обедняване само, ако в изпълнение на правилото за уреждане на вътрешните им отношения по чл. 127, ал. 2 ЗЗД всеки от тях е изпълнил своята част към този, който реално е платил дълга, каквито твърдения по делото не са въведени и не се доказват. Сочи се, че реалният платец – вероятно кредитополучателката Й. К., би могла на свой ред да предяви иск срещу банката за възстановяване на суми, с твърдение за неоснователно обогатяване. По отношение на отрицателния установителен иск се акцентира върху необходимостта ищците да докажат извършените плащания, за да имат вземане за евентуално недължимо платените суми, т.е. да притежават активното вземане по заявеното съдебно прихващане по смисъла на чл. 103 ЗЗД, което не е сторено, въпреки дадените им от първата инстанция указания в тази насока. Счита се, че макар нормата на чл. 103, ал. 2 ЗЗД, на която ищците се позовават да дава възможност да се извърши компенсацията и след погасяване на вземането по давност, това е така само, ако същата е могла да бъде извършена преди изтичането на давността. Поддържа се възражение за нищожност на заявеното от ищците изявление за прихващане поради противоречие със закона – разпоредбата на чл. 123, ал. 2 ЗЗД, забраняваща на солидарен длъжник да прихваща задължението си към кредитора с вземания на своите съдлъжници. Добавя се, че тези факти са останали извън анализа на окръжния съд, което е довело до необоснованост на постановеното от него решение. Заявява се оплакване за допуснати от съда съществени процесуални нарушения, изразяващи се в липсата на отговор на изложените във въззивната жалба оплаквания и на собствени мотиви в отклонение от разпоредбата на чл.235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, вкл. на съображения защо споделя тези на първата инстанция. Подчертава се, че не е налице несвоевременно възражение, че ищецът А. А. не бил подписвал договора за банков кредит, както неправилно намират съдилищата, а сочената от банката липса на негов подпис върху договора следва да бъде установена от съда при преценката на доказателства по делото. Това лишава този ищец от правен интерес в настоящото производство. Като неправилен се оспорва изводът на въззивния състав, че след като в отговора на исковата молба банката не сочи, че само Й. К. е извършвала плащанията, заявените в последващ етап възражения в този смисъл са преклудирани. В противовес на този мотив се изтъква, че подобни твърдения не са излагани и са в разрез със защитната теза на ответника, а и той не носи доказателствена тежест да установява кой е извършвал плащания по кредита. Анализират се изчисленията в приетите по делото експертизи, като се подчертава, че нито едно от тях не съответства на исковата претенция. По тези доводи се иска обезсилване на въззивното решение, евентуално неговата отмяна и отхвърляне изцяло на предявените искове, както и присъждане на направените от банката разноски по делото. От ответниците по касация Л. Г. К., П. В. А. и А. Б. А. е подаден съвместен отговор, в който се оспорва основателността на подадената жалба. Подчертава се, че доводите на банката вече са били разгледани от двете съдебни инстанции по същество и се поддържат изложените аргументи от ищцовата страна в хода на производството, които се иска да бъдат взети предвид и от ВКС. Претендират се разноски по делото съгласно представен списък по чл. 80 ГПК. С определение № 980/01.04.2026 г., постановено по настоящото дело, въззивното решение е допуснато до касационно обжалване за преценка наличието на очевидна неправилност – директно касационно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В проведеното открито заседание всяка от страните поддържа защитната си теза. Касаторът претендира въззивното решение и потвърденото с него първоинстанционно решение да бъдат обезсилени като недопустими, евентуално въззивният акт да бъде отменен като очевидно неправилен поради наличие на груби грешки при прилагане правилата на логиката и на разпоредбата на чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Ответниците по касация се противопоставят на направените искания. Считат за неоснователни доводите на банката, че не е ясно кой е извършил плащанията на претендираните суми, при положение, че са налице доказателства дори и в извлеченията от банковата сметка. Не възразяват, че сумата следва да бъде присъдена поравно между тримата ищци. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл. 290 ГПК приема следното: За да уважи частично предявените искове /осъдителен и отрицателен установителен/, Районен съд – Пазарджик е приел, че твърдените в исковата молба фактически обстоятелства са за неоснователно обогатяване на ответната банка. Преценил е, че след като в отговора на исковата молба банката не твърди плащанията по кредита да са правени само от кредитополучателката Й. К., то въведените в този смисъл оспорвания в последващ етап на производството са преклудирани. Изложил е мотиви, че съгласно чл. 298, ал. 1 ГПК следва да бъде зачетена формираната сила на пресъдено нещо по нищожността на клаузите на т. 4.3, изр. второ, на т. 11.1.3 частично, на т. 11.2 и т. 18.2, изр. второ и на т. 12.6 от процесния договор за банков кредит, на т. 9.4, т. 9.7 и т. 38 частично от общите условия за предоставяне на ипотечни кредити на физически лица, в сила от 27.05.2008 г., както и по възникналото неоснователно обогатяване на ответната банка в признатия размер и период. Предвид нищожността на клаузите на т. 11.2. от договора и т. 9.4. от общите условия, определящи начина на формиране размера на договорната лихва, платените въз основа на тях суми не се дължат и подлежат на връщане. Поради това е счел, че не следва да се съобразява начисленият от банката размер на възнаградителната лихва при прилагане на прогласените за нищожни клаузи на договора, а промяната в лихвения процент съгласно предвиденото в т. 4 от него при коректно отразяване движението на едномесечния EURIBOR. Съгласно заключението на ССчЕ на вещото лице А., което е кредитирано от първата инстанция, платеното в повече за периода 01.04.2017 г. - 01.03.2022 г. възлиза на сумата 8 513,01 евро, с която банката неоснователно се е обогатила вследствие на едностранната промяна на БЛП. В този размер осъдителният иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е приет за основателен и е уважен, а за разликата до претендираните 8 574,88 евро е отхвърлен. Като последица от уважаването на иска, е намерена за основателна и акцесорната претенция за законната лихва, считано от подаване на исковата молба – 11.03.2022 г., до окончателното плащане. Посочено е, че в случая не възниква активна солидарност между ищците, тъй като процесните вземания произтичат не от договора за кредит, а от извъндоговорно основание. Предявен е и отрицателен установителен иск за недължимост на главница по процесния договор за кредит в размер на 10 254,33 евро поради извършено прихващане от ищците с тяхно насрещно вземане към ответното дружество за недължимо платените суми за възнаградителни лихви в периодите 01.10.2008 г. - 01.11.2010 г. и 01.12.2015 г. - 01.03.2017 г., въз основа на неравноправните клаузи, и мораторна лихва върху надплатените суми за периода 01.10.2008 г. - 01.11.2010 г. Първата инстанция е счела за неоснователно възражението на банката за недопустимост на така заявената претенция. Приела е за неоснователно възражението й за настъпила погасителна давност като пречка за извършване на прихващането, като се е позовала на правилото на чл. 103, ал. 2 ЗЗД, според което то е допустимо и след като вземането е погасено по давност, ако е могло да бъде извършено преди изтичането й. Констатирала е, че това е поддържано от ищците с исковата молба и не е било и спорно в хода на делото. Съобразявайки разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 2/18.03.2022 г. по тълк. дело № 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС, относно предпоставките за настъпване на погасителния ефект на изявлението на длъжника, районният съд е намерил за неоснователно и възражението, че ищците не могат да прихванат задължението си към банката със своето спорно вземане към нея. По отношение размера на иска е възприел неоспорената от страните ССчЕ на вещото лице А., според която разликата между платената възнаградителна лихва за периода от 01.10.2008 г. до 01.11.2010 г. и начислената по първоначално уговорения между страните лихвен процент е 4 690,87 евро (15 195,62 евро - 10 504,75 евро), а за периода от 01.12.2015 г. до 01.03.2017 г. е в размер на 3 599,29 евро (7 610,39 евро - 4 011,10 евро), т.е. общо 8 290,16 евро - недължимо платена възнаградителна лихва в резултат от неправомерно увеличения лихвен процент по кредита. Първостепенният съд, като е счел за недоказано изпадането на банката в забава, е преценил, че вземането за мораторна лихва върху горепосочените суми за периода 01.10.2008 г. - 01.11.2010 г. не е възникнало, поради което същото не е част от активното вземане на ищците. По тези мотиви е уважил отрицателния установителен иск за общо 8 290,16 евро, с които е извършено прихващане с вземането на ответника за главница по договора, а за горницата над тази сума го е отхвърлил като неоснователен. Първата инстанция е намерила за недопустим предявения от ищците инцидентен установителен иск и е прекратила частично производство. Въззивният съд, сезиран с жалба на ответната банка срещу уважителното първоинстанционно решение е споделил изцяло мотивите, изложени от първата инстанция, и на чл. 272 ГПК е препратил към тях. Изложил е допълнителни съображения, че предявените искове се основават на прогласени за нищожни клаузи на сключения между страните договор за банков потребителски ипотечен кредит на физическо лице № 326/08.09.2008 г., имащи непосредствено значение относно начина на формиране на възнаградителната лихва по кредита: годишен лихвен процент върху редовна главница /по т.4.1.6/ за кредитите, изплащани чрез анюитетни вноски, формиран от Базов лихвен индекс и надбавка към него за редовен дълг - 4.511+6.489 = 11%; ГЛП за просрочена главница, формиран от БЛИ и надбавка към него за просрочена главница /т.4.2/ - 4.511+8.489 = 13%, и ГЛП върху текущия дълг /редовна плюс просрочена главница, при просрочие на главница и/или лихва и главница от 5% /стойности, обвързващи страните след прогласяване нищожността като неравноправни на клаузите на т.4.3 изр. второ, т.11.1.3 частично, т.11.2, т.12.6 и т.18.2 от договора, т.9.4, т.97 и т.38 в посочената част от общите условия/. Същите са прогласени за нищожни с влезли в сила решение № 5671/25.07.2019 г. по гр.д. № 14121/2015 г. на СГС и решение № 10415/11.06.2021 г. по в.гр.д. № 2052/2020 г. на САС. Въззивният състав е намерил, че от момента на влизане в сила на решението на САС – на 17.08.2021 г., прогласяващо нищожност на посочените клаузи, в полза на ищците - кредитополучатели и солидарни длъжници по процесния договор, е възникнало правото да претендират на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД присъждане на разликата между договорената и реално заплатената за 60 месеца лихва в месечни анюитетни вноски за периода 01.04.2017 г. - 01.03.2022 г., с която банката неоснователно се е обогатила. Изправните длъжници могат да претендират недължимо платените от тях суми, считано от момента на сключването на договора, ако претенцията се основава на прогласените за нищожни клаузи, защото до този момент не е имало основание за това, или от 17.08.2021 г. е започнал да тече петгодишният давностен срок по чл. 110 ЗЗД. В този смисъл въззивната инстанция се е позовал на принципното разрешение в практиката на СЕС относно началния момент, от който тече погасителната давност за вземане на потребител, произтичащо от неоснователно обогатяване на кредитора, вследствие получаване на суми въз основа на неравноправна клауза в потребителски договор. Съставът на Окръжен съд – Пазарджик е счел, че същото се отнася до спора относно възражението за прихващане, което е преценил като допустимо. Не е изтекла погасителната давност към момента на въвеждането му от ищците в производството с исковата молба. От заключенията на вещото лице А., които е преценил като правилно кредитирани от първата инстанция, е намерил за безспорно установено наличието на недължимо платени суми от потребителите по договора в полза на банката кредитор. Отбелязал е, че от експерта са изчислени техните размери, както и недължимия размер на вземането за главница по договора поради извършено прихващане от ищците с насрещното им вземане към ответното дружество, представляващо платена без основание възнаградителна лихва за периодите 01.10.2008 г. - 01.11.2010 г. и 01.12.2015 г. - 01.07.2017 г. Въззивният съд е възприел напълно установените размери на вземанията на ищците срещу банката, както са формирани и признати от първата инстанция. За неоснователни е намерил доводите, изложени от банката във въззивната й жалба. Развил е съображения, че същинска солидарност на страната на ищците за вземанията им срещу банката няма въведени. “Искането е претендираните суми като недължимо надвзета сума /недължимо платени суми/ да им се присъди общо, не солидарно и без конкретизация, т.е. иска се присъждане на общата сума, а кой от нея каква част ще получи е въпрос на вътрешни отношения и след като не са посочени части логично следва, че всеки претендира част равна на частта на другия”. Няма произнасяне от съда плюс петитум или на непредявено основание. “Предявени са обективно и субективно съединени искове, без солидарност и без при условията на необходимо другарство. Налице е надлежна активна материалноправна легитимация на всички ищци. Няма основание за разделно разглеждане на претенциите по отделни ищци, защото същите не са предявени по такъв начин, а и няма основание за такова тълкуване”. Съставът на окръжния съд е дал отговор, че ищецът А. А. е надлежна страна в процеса. Пояснил е, че с оглед приключилото производство за прогласяване нищожност на клаузи от договора за кредит между същите страни и по отношение на същия договор със сила на присъдено нещо е прието, че ищците са както надлежни страни по договора, придобили съответните права и задължения по него, така и че за тях са възникнали права като потребители да искат прогласяване на отделни клаузи за нищожни и на това основание да предявят претенциите по чл. 55, ал. 1 ЗЗД и съответно по чл. 124 ГПК. Добавил е, че банката не представя и оригинал на договора с положени в него подписи, както и не въвежда довод, че такова възражение е направено в предходното производство, развило се пред СГС и САС. Въззивният съд е изтъкнал, че задължението за плащане е солидарно и който и да плати ползва всички длъжници. От това е извел извода, че всеки един от солидарните длъжници, независимо дали е платил или не, след като се ползва от направеното плащане в изпълнение на договора, по който е страна, и ако това плащане е недължимо платено, има право да предяви иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД срещу банката за връщане на недължимо платените суми. Въпрос на вътрешни отношения между солидарните длъжници е възстановената сума на кого ще бъде предоставена, което не зависи от волята и желанието на банката - кредитор и длъжник. Заключил е, че вземането на ищците е ликвидно и изискуемо от момента на прогласяване нищожността на процесните клаузи и отправената покана за плащане. Преценил е, че няма противоречие и с нормата на чл. 123, ал. 2 ЗЗД, защото в случая тя “е неприложима предвид момента на изискуемостта - 17.08.2021 г. и 08.02.2022 г., и началото на погасителна давност за реализиране на възражението за прихващане”. По тези мотиви е потвърдил решението на Районен съд – Пазарджик в обжалваната уважителна част. Настоящият състав намира въззивното решение за валидно и допустимо. Както е посочено в определението по чл. 288 ГПК, доводите на касатора за неговата недопустимост съставляват оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон – чл. 281, т. 3, предл.1 ГПК. Обжалваното решение е очевидно неправилно. Въззивният състав е формирал противоречиви изводи. Макар правилно да е очертал спорния предмет и да е квалифицирал предявените искове, въззивният съд е приложил нормите на чл. 55, ал. 1, предл. 1, чл. 103 и чл. 123, ал. 2 ЗЗД в обратен на вложения в тях смисъл (“contra legem”) и е допуснал драстични нарушения на основните правни принципи и правилата на логиката. Окръжният съд е изложил съждения, че “от момента на влизането на съдебното решение, прогласяващо нищожност на посочените клаузи, изправните длъжници могат да претендират недължимо платените от тях и в полза на банката суми ”, и в разрез с това е приел, че “ всеки един от солидарните длъжници, независимо дали е платил или не, след като се ползва от направеното плащане в изпълнение на договора, по който е страна, и ако това плащане е недължимо платено има право да предяви иск по чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД срещу банката за връщане на недължимо платените суми. Въпрос на вътрешни отношения между солидарните длъжници е възстановената сума на кого ще бъде предоставена, което не зависи от волята и желанието на банката - кредитор и длъжник”. Въззивният състав е преценил, че “искането е претендираните суми като недължимо надвзета сума /недължимо платени суми/ да им се присъди общо , не солидарно и без конкретизация, т.е. иска се присъждане на общата сума, а кой от нея каква част ще получи е въпрос на вътрешни отношения и след като не са посочени части логично следва, че всеки претендира част равна на частта на другия ”, както и че “няма основание за разделно разглеждане на претенциите по отделни ищци защото същите не са предявени по такъв начин, а и няма основание за такова тълкуване”. Неправилни са решаващите изводи на въззивната инстанция, в които е изразена тезата, че всеки от солидарните длъжници по кредитното правоотношение има право да претендира връщане, съответно да прихваща със сума, платена от друго задължено лице по договора. Хипотезисът на неоснователното обогатяване по чл. 55, ал. 1, предл.1 ЗЗД е свързан с възстановяване на имуществено благо, преминало от патримониума на едно лице в този на друго без правно основание. Основна предпоставка за прилагането на тази разпоредба е установено разместване на т.нар. “дадено” имущество. Връщане при начална липса на основание предпоставя претендиращият да се е лишил от него и това да е станало без основание. В случая ищците, на които с доклада на първоинстанционния съд е указано да установят плащането на сумите, чието връщане претендират, не са сторили това. В този контекст остава несподелимо съждението на въззивния състав, че връщането на дължимата сума е въпрос на вътрешни отношения между солидарните длъжници и не зависи от волята на банката кредитор. За разлика от пасивната по чл. 121 ЗЗД, активната солидарност не произтича от закона, а възниква само ако е уговорена в договор. Между ищците и останалите задължени лица по кредита не е възникнала активна (кредиторова) солидарност спрямо банката, поради липсата на подобна договорка. В случая при заявената ищцова претенция на извъндоговорно основание – неоснователно обогатяване, ищците не са материалноправно легитимирани да получат надвнесените суми по кредита за периода 01.04.2017 г. - 01.03.2022 г., след като не са доказали всеки от тях да ги е извършил и искът по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е неоснователен. Ирелевантно за настоящото дело остава обстоятелството кое трето лице е извършило плащанията, доколкото не се установява да са ищците. По същия начин стои въпросът по предявения отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за недължимост на вземането на банката за част от главницата по договора за банков кредит поради прихващането й със заявеното от ищците активно вземане по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД - платена без основание възнаградителна лихва за периодите 01.10.2008 г. - 01.11.2010 г. и 01.12.2015 г. - 01.03.2017 г. Липсата на установено активно вземане на тримата ищци, които не са доказали извършени плащания по кредита за релевантните периоди, изключва възможността те да извършат прихващане по чл. 103 ЗЗД със суми, платени от друго задължено лице. Независимо че плащането на кредитното задължение освобождава и ползва ищците като солидарно отговорни към банката, съгласно забраната по чл. 123, ал. 2 ЗЗД никой от тях не може да прихваща своето задължение по кредита с вземане на свой съдлъжник към кредитора. Ето защо, оплакванията на касатора по прилагането на цитираната разпоредба са основателни. В противовес на съдържанието на цитираната норма, окръжният съд е свързал прилагането й с момента на изискуемост на активното вземане и “началото на погасителната давност за реализиране на възражението за прихващане”. Поради неустановяване на активно изискуемо вземане на ищците, с което да бъде извършено прихващане с дължима главница по кредита, предявеният иск по чл. 124, ал. 1 ГПК остава недоказан и неоснователен. Горното прави безпредметно обсъждането на останалите доводи на касатора. По тези съображения решаващите изводи на въззивния състав се явяват contra legem, в разрез с института на неоснователно обогатяване, правилата за прихващане и формалната логика, поради което обжалваното решение е очевидно неправилно и се налага неговото касиране. Доколкото не е необходимо повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, същото следва да бъде отменено на основание чл. 293, ал. 2 вр. с ал. 1 ГПК и предявените искове – отхвърлени като неоснователни. С оглед изхода на спора право на разноски има касаторът, който съгласно представените списъци по чл. 80 ГПК претендира и доказва извършени такива от 1 887,50 лева пред първата инстанция, 2 227,63 лева - пред въззивната, и 1 806,06 лева – пред ВКС, които му се присъждат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ Решение № 363/11.08.2025 г. по в.гр.д. № 346/2025 г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик, I граждански състав, и вместо него постановява: ОТХВЪРЛЯ предявените от Л. Г. К., ЕГН [ЕГН], П. В. А., ЕГН [ЕГН], и А. Б. А., ЕГН [ЕГН], против “УНИКРЕДИТ БУЛБАНК” АД, ЕИК[ЕИК], искове с правно основание чл. 55, aл. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата от 8 513,01 евро, представляваща разликата между договорената и реално заплатена лихва за 60 месеца по месечни анюитетни вноски за периода 01.04.2017 г. - 01.03.2022 г. по договор за банков потребителски ипотечен кредит на физическо лице № 326/08.09.2008 г., ведно със законната лихва върху същата от подаването на исковата молба - 11.03.2022 г., до окончателното й плащане, и с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че Л. Г. К., П. В. А. и А. Б. А. не дължат на “УНИКРЕДИТ БУЛБАНК” АД сумата от 8 290,16 евро, представляваща вземане за главница по горепосочения договор, поради извършено от тях прихващане с насрещното им вземане към банката в същия размер, представляващо платена без основание възнаградителна лихва за периодите 01.10.2008 г. - 01.11.2010 г. и 01.12.2015 г. - 01.03.2017 г. ОСЪЖДА Л. Г. К., ЕГН [ЕГН], П. В. А., ЕГН [ЕГН], и А. Б. А., ЕГН [ЕГН], на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплатят на “УНИКРЕДИТ БУЛБАНК” АД, ЕИК[ЕИК], сумата от 3027,46 евро – разноски по делото за трите инстанции. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.

Други данни

В регистъра от
19.11.2026
Последно в регистъра
19.11.2026