Определение · № 5608 · дело 4139/2026

17 ноември 2026 г.Актове на ВКСВърховен касационен съд

Акт

Вид на акта
Определение
Номер
5608

Попитайте асистента за този запис

Безплатно
Един въпрос на седмица, без регистрация.

Дело

Дело № ?
4139/2026
Вид на делото
ч.гр.д.
Отделение ?
Четвърто гражданско отделение

Текст на акта

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 5608 гр. София, 17.11.2026 г. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети ноември през две хиляди двадесет и шеста година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЯН ЦОНЕВ ЧЛЕНОВЕ: ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН МАРИАНА ГЕОРГИЕВА като разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева частно гр. дело № 4139 по описа за 2026 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК . Образувано е по частна касационна жалба на ищеца Е. Д. М., чрез назначения му по реда на чл. 95 ГПК представител адв. Е. Я., срещу определение № 18854 от 09.09.2026 г., постановено по в. ч. гр. дело № 5644/2026 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение № 14670 от 17.04.2026 г., постановено по гр. дело № 67654/2024 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 85 състав, с което на основание чл. 130 ГПК е върната исковата молба и е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявения иск. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на постановения акт, предмет на инстанционен контрол, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост относно решаващите мотиви на съда, че е налице злоупотреба с право на иск. Основните доводи се основават на съображението, че злоупотребата с право не можела да се обосновава единствено с броя на образуваните съдебни производства от едно лице. Според касатора преценката за недопустимост на производството следвало да бъде основана на конкретна проверка относно страните, предмета, основанието и петитума на исковите молби по всяко производство. Изложени са и аргументи, че не е налице хипотеза на идентичност между настоящото производство и други водени от него дела. Поддържа се още, че упражняването на правото на иск, подаването на жалби и воденето на съдебни производства са допустими форми на правна защита, а изтърпяващият наказание лишаване от свобода не губи правото си достъп до съд. В изложението към частната касационна жалба като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е формулиран следният правен въпрос: Достатъчно основание ли е за прекратяване на исково производство по чл. 130 ГПК поради злоупотреба с правото на иск единствено установяването от съда, че ищецът е водил или води множество дела със сходен или идентичен предмет, без по конкретното дело да са установени конкретни факти, от които да следва, че правото на иск е упражнено недобросъвестно и с цел, различна от защитата на твърдяното материално право или законен интерес? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК , като поддържа, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е констатирал, че производството по гр. дело № 67654/2025 год. по описа на Софийски районен съд, ГО, 85 състав, е било образувано по искова молба на Е. Д. М., с която срещу Апелативен съд – София бил предявен иск за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 24 999 лв., настъпили в резултат на противоправно поведение на ответника, извършено по НЧД № 219/2015 год. по описа на АСНС, изразяващо се в незаконното задържане на ищеца под стража въз основа на наложена мярка за неотклонение, без да са налице доказателства за извършено престъпление, търпени в периода от 16.11.2015 год. до 26.09.2024 год., като ищецът се бил позовал и на нарушение на редица разпоредби на международни актове, по които Република България е страна. По отношение предмета на спора съдът е съобразил депозираната в първоинстанционното производство уточнителна молба от 02.04.2026г., с която в изпълнение на дадените указания Е. М. е конкретизирал, че претенцията му произтича единствено от осъщественото спрямо него незаконно задържане под стража. Въззивният съд, вкл. препращайки по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, е формирал извод, че предявеният иск е недопустим по следните съображения: 1/. претенцията е насочена срещу ненадлежен ответник, тъй като по иск по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ за вреди от незаконно задържане под стража държавата се представлява от Прокуратурата на Република България, а не от Апелативен съд – София; 2/. цялостното процесуално поведение на жалбоподателя свидетелства за проявена от негова страна недобросъвестност при упражняването на процесуалните му права, поради което може да бъде квалифицирано като злоупотреба с право по смисъла на чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Република България и чл. 3 ГПК – по съображения, че с иска не се цели защита на материално право или интерес, а е предявен с цел да увреди права и интереси на други лица или публичния интерес, поради което са налице предпоставките за приложение на санкцията по чл. 130 ГПК; 3/. липса на надлежни твърдения, че взетата мярка за неотклонение „задържане под стража“ е незаконна, при съобразяване на установената съдебна практика, че по реда на чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ държавата самостоятелно отговаря за вреди само в случаите, когато задържането под стража е изрично отменено като незаконно, независимо от развитието на наказателното производство. С тези мотиви на въззивния съд е потвърдено първоинстанционното определение, с което производството по делото е прекратено като образувано по недопустим иск. Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от надлежна страна и е насочена против определение, подлежащо на инстанционен контрол съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. По наведените от жалбоподателя основания за допускане на касационно обжалване на постановеното въззивно определение, съдът намира следното: С оглед разясненията, дадени с т. 1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС , които съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК намират приложение и по частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 от ГПК . Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Съгласно приетото съответно в т. 1 и т. 4 от Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото, а основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивния акт, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното определение, като касационният съд не е задължен да го изведе от изложението или от касационната жалба, а може само да го уточни или конкретизира. Служебното задължение на Върховния касационен съд да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения/определения във всяко положение на делото, трябва да се разпростре и във фазата по чл. 288 , вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК . Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение/определение, респ. с неговата очевидна неправилност. В случая поставеният от касатора процесуален въпрос относно предпоставките, при наличието на които съдът е длъжен да приеме, че предявяването на иска представлява злоупотреба с право и като санкция следва да приложи нормата на чл. 130 от ГПК, не отговаря в цялост на общото изискване за осъществяване на факултативен касационен контрол по отношение на обжалваното определение. За да стигне до този извод настоящият съдебен състав съобрази обстоятелството, че правните изводи на въззивния съд по този въпрос не са единствените, обусловили произнасянето на въззивната инстанция. СГС е посочил две самостоятелни основания за недопустимост на предявения иск, както следва: злоупотреба с право и липса на надлежни твърдения в обстоятелствената част на исковата молба, при които е възможно самостоятелно претендираното вземане за обезвреда да възникне, а именно – взетата спрямо ищеца мярка за неотклонение “задържане под стража” да е била отменена по реда на инстанционния контрол, както и по реда на чл. 272 ГПК е споделил изводите на първоинстанционния съд, че претенцията е насочена срещу ненадлежен ответник. Следователно въпросът за принципната приложимост на разпоредбата на чл. 130 ГПК в хипотеза на множество висящи дела със сходен предмет и дължимата от сезирания съд преценка за установяване на накърнения обществен интерес /чл. 3 ГПК и чл. 57, ал. 2 и ал. 4 от Конституцията на Република България/ няма самостоятелно обуславящо за спора значение, а въпроси по приложението на чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ не са поставени. Поради отсъствие на правен въпрос, удовлетворяващ критериите на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така, както е изяснено с ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС , т. 1 – да е включен в предмета на спора и да е обусловил решаващата воля на съда, искането за допускане на касационно обжалване не може да бъде уважено. Необосноваването на общия, изключва необходимостта от преценка на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Независимо от това, настоящият съдебен състав намира за нужно да отбележи и следното: Процесуалната легитимация е абсолютна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно през цялата висящност на съдебното производство. Във връзка с процесуалната легитимация на ответника по предявен по ЗОДОВ иск следва да се съобрази задължителното за съдилищата ТР № 5 от 15.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 5/2013 г., ОСГК, според което съдът не е легитимиран да представлява държавата по искове за обезщетение за вреди от задържане под стража като мярка за неотклонение. В тези случаи държавата отговаря чрез Прокуратурата /като процесуален субституент/, която е компетентният орган да повдига обвинение за извършено престъпление от общ характер, и съответно по нейно искане се вземат и мерките за неотклонение, чиято цел е да бъде осигурено нормалното протичане и довършване на развиващото се наказателно производство и да гарантират изпълнението на влязлата в сила присъда. В разглеждания случай ищецът и след изрични указания на съда да насочи иска си срещу надлежния ответник, е продължил до поддържа претенция срещу Апелативен съд – София. Като е приел, че САС не е надлежен ответник по предявените искове, поради което процесът се явява недопустим, въззивният съд изцяло е съобразил даденото задължително тълкуване. Освен това, обжалваното определение е постановено в съответствие и с формираната съдебна практика по приложението на чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, включително и задължителната такава. Съгласно разясненията, дадени в т. 13 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2004 г., ОСГК, по реда на чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ държавата самостоятелно отговаря за вреди само в случаите, когато задържането под стража е изрично отменено като незаконно, независимо от развитието на наказателното производство. В исковата молба, по която е било образувано настоящото производство, липсват твърдения, че наложената по отношение на ищеца мярка за неотклонение "задържане под стража" е била отменена по реда на инстанционния контрол като взета без основание. Същевременно, с уточнителна молба от 02.04.2026 г., ищецът е конкретизирал основанието на предявената претенция, а именно - за обезщетение за неимуществени вреди, произтичащи единствено от незаконното му задържане под стража /липсват твърдения същата да е била наложена във връзка с обвинение в престъпление, за което ищецът да е бил оправдан, поради което претенцията не покрива хипотезиса на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ/. При липса на надлежни твърдения, че взетата мярка за неотклонение „задържане под стража“ е незаконна, неосъществими са условията на националния закон, при които държавата дължи обезщетение. Ето защо не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение. Настоящият съдебен състав не намира наличие и на друго основание по чл. 280, ал. 2 , вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК за служебно допускане на касационно обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 18854 от 09.09.2026 г., постановено по в. ч. гр. д. № 5644/2026 г. по описа на Софийски градски съд. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Други данни

В регистъра от
19.11.2026
Последно в регистъра
19.11.2026