Определение · № 5610 · дело 4217/2026
Акт
- Вид на акта
- Определение
- Номер
- 5610
Попитайте асистента за този запис
Дело
- Дело № ?
- 4217/2026
- Вид на делото
- ч.гр.д.
- Отделение ?
- Четвърто гражданско отделение
Текст на акта
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 5610 гр. София, 17.11.2026 г. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети ноември през две хиляди двадесет и шеста година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЯН ЦОНЕВ ЧЛЕНОВЕ: ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН МАРИАНА ГЕОРГИЕВА като разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева частно гр. дело № 4217 по описа за 2026 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК . Образувано е по частна касационна жалба на ищеца Е. Д. М., чрез назначения му по реда на чл. 95 ГПК представител адв. Е. Я., срещу определение № 15827 от 23.07.2026 г., постановено по в. ч. гр. дело № 6614/2026 г. по описа на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение жалбата на ищеца срещу определение № 9566 от 10.03.2026 г., постановено по гр. дело № 3492/2025 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 118 състав, с което на основание чл. 130 ГПК е върната исковата молба и е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявения иск. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт, предмет на инстанционен контрол, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост относно решаващите мотиви на съда, че е налице злоупотреба с право на иск. Основните доводи се основават на съображението, че злоупотребата с право не можела да се обосновава единствено с броя на образуваните съдебни производства от едно лице. Според касатора преценката за недопустимост на производството следвало да бъде установена с конкретна проверка относно страните, предмета, основанието и петитума на исковите молби по всяко производство. Изложени са и аргументи, че не е налице хипотеза на идентичност между настоящото производство и други водени от него дела. Поддържа се още, че упражняването на правото на иск, подаването на жалби и воденето на съдебни производства са допустими форми на правна защита, а изтърпяващият наказание лишаване от свобода не губи правото си на достъп до съд. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е формулиран следният правен въпрос: Допустимо ли е съдът да приеме, че предявяването на иск представлява злоупотреба с право и на това основание да прекрати производството като недопустимо по чл. 130 ГПК само поради обстоятелството, че ищецът е завел множество други съдебни производства, без да установи конкретно по настоящото дело, че упражняването на правото на иск не е насочено към защита на субективно право или законен интерес и без да извърши конкретна преценка на предмета, основанието и петитума на предявения иск? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК , като поддържа, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: За да потвърди първоинстанционното определение, с което e върната исковата молба и съдебното производство е прекратено, въззивният съд е констатирал, че гр. дело № 3492/2025 год. по описа на Софийски районен съд, ГО, 118 състав, е било образувано по искова молба на Е. Д. М., с която срещу Прокуратурата на Република България бил предявен иск за осъждане на ответника да заплати сумата от 24 999 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди претърпени в периода от 20.12.2016 г. до 13.01.2025 г. от незаконно задържане чрез налагане на мярка за неотклонение, която е била изменена в по-лека в производството по ВНЧД № 132/2016 г. по описа на АСНС. В обжалваното определение е формиран извод, че с оглед твърденията, на които се основава претенцията, същата е изначално недопустима. Въззивният съд е посочил, че предявеният иск е по чл. 2 ЗОДОВ , но при положение, че не е наведено твърдение наложената на ищеца мярка за неотклонение "задържане под стража" да е била отменена, то не е обоснована нито една от хипотезите на посочената правна норма. Съдът е отчел и дадените задължителни указания в т. 13 от ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, според които държавата отговаря за вреди по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ , когато задържането под стража е отменено като незаконно, каквито твърдения липсват в конкретния случай. В определението е прието още, че твърденията на ищеца за нарушение на ХОПЕС са ирелевантни за спора, доколкото дейността на ответника по повдигане и поддържане на обвинение се регламентира с норми от вътрешното право. Ищецът не бил изложил твърдения разпоредби от вътрешното право да са били тълкувани или прилагани в нарушение на ЕКЗПЧОС, поради което претенцията не можела да се квалифицира по чл. 2в ЗОДОВ. В допълнение към изложените аргументи, СГС е приел за правилни изводите на първоинстанционния съд за недопустимост на релевираната претенция, тъй като в случая е налице злоупотреба с право по смисъла на чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Република България и чл. 3 ГПК и следва да бъде отказана защита на превратно упражняваното субективно право. Изложил е, че в рамките на сравнително кратък период съдът бил сезиран със стотици искове и жалби, подадени от Е. Д. М. – както лично, така и чрез назначените му процесуални представители. Направен е извод, че това процесуално поведение води до неоправдано натоварване както на състава на съда, така и на съдебната администрация. Посочено е, че правопораждащото обстоятелство по всички производства е идентично, поради което чрез отделните искове се претендирало обезщетение за едни и същи или само незначително видоизменени по характер вреди, насочени срещу едни и същи ответници, за обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в различни периоди. Аргументиран е извод, че недобросъвестното упражняване на процесуални права е ограничено от разпоредбата на чл. 3 ГПК, поради което в конкретния случай ограничаването на неправомерното и несъщинско упражняване на правото, гарантирано от чл. 47 ХОПЕС, а именно правото на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес, се явява съответна и пропорционална мярка. Раздробяването на един и същ вредоносен период на множество самостоятелни искови претенции, при наличие на системност, последователно предявяване в кратък времеви интервал и паралелно образуване на производства за сходни по характер вреди, представлявало обективна индикация за намерение за изкуствено увеличаване броя на съдебните производства. С тези мотиви на въззивния съд е потвърдено първоинстанционното определение, с което производството по делото е прекратено като образувано по недопустим иск. Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от надлежна страна и е насочена против определение, подлежащо на инстанционен контрол съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. По наведените от жалбоподателя основания за допускане на касационно обжалване на постановеното въззивно определение, съдът намира следното: С оглед разясненията, дадени с т. 1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС , които съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК намират приложение и по частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 от ГПК . Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Съгласно приетото съответно в т. 1 и т. 4 от Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото, а основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивния акт, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното определение, като касационният съд не е задължен да го изведе от изложението или от касационната жалба, а може само да го уточни или конкретизира. Служебното задължение на Върховния касационен съд да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения/определения във всяко положение на делото, трябва да се разпростре и във фазата по чл. 288 , вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК . Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и/или недопустимостта на обжалваното решение/определение. В случая поставеният от касатора процесуален въпрос относно предпоставките, при наличието на които съдът е длъжен да приеме, че предявяването на иска представлява злоупотреба с право и като санкция следва да приложи нормата на чл. 130 от ГПК, не отговаря в цялост на общото изискване за осъществяване на факултативен касационен контрол по отношение на обжалваното определение. Настоящият съдебен състав съобрази обстоятелството, че въпросът, макар и част от предмета на делото, по който въззивният съд се е произнесъл, не е единствено обуславящ за неговия изход. Мотивите на въззивния съд, изложени във връзка със злоупотребата с право по смисъла на чл. 3 ГПК от страна на жалбоподателя, са само допълващи към вече направения извод за недопустимост на предявената искова претенция. В съответствие със служебното начало, намиращо израз в проверката на съда по допустимостта на иска /съгласно задължителните разяснения по т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК при очертаване компетенциите на въззивния съд/, сезираният съд е аргументирал като основен, решаващ извод за недопустимост на производството забраната за предявяване на самостоятелен иск за вреди от незаконно наложена мярка за неотклонение “задържане под стража”, при липса на твърдения същата да е била отменена по законоустановения ред. Във връзка с тези съображения на въззивния съд, частният жалбоподател не е формулирал правни въпроси, поради което допускането на касационно обжалване по поставения в изложението въпрос, няма да се отрази на крайния изход на делото. Следователно, питането за принципната приложимост на разпоредбата на чл. 130 ГПК в хипотеза на множество висящи дела със сходен предмет и дължимата от сезирания съд преценка за установяване на накърнения обществен интерес /чл. 3 ГПК и чл. 57, ал. 2 и ал. 4 от Конституцията на Република България/, няма самостоятелно обуславящо за спора значение. Поради отсъствие на правен въпрос, удовлетворяващ критериите на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така, както е изяснено с ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС , т. 1 – да е включен в предмета на спора и да е обусловил решаващата воля на съда, искането за допускане на касационно обжалване не може да бъде уважено. Необосноваването на общия, изключва необходимостта от преценка на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Независимо от това, настоящият съдебен състав намира за нужно да отбележи и следното: Обжалваното определение е постановено в съответствие с формираната съдебна практика по приложението на чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, включително и задължителната такава. Съгласно разясненията, дадени в т. 13 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2004 г., ОСГК, по реда на чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ държавата самостоятелно отговаря за вреди само в случаите, когато задържането под стража е изрично отменено като незаконно, като в този случай е без значение по какъв начин се е развило досъдебното и съдебното производство. В исковата молба, по която е било образувано настоящото производство, липсват твърдения, че наложената по отношение на ищеца мярка за неотклонение "задържане под стража" е била отменена по реда на инстанционния контрол като взета без основание. Напротив, твърди се, че тази мярка за неотклонение е била заменена с друга такава. Изменението на мярката в по-лека не е равнозначна на отмяна поради липса на основание за налагане на мярката. Освен това, ищецът не е оспорил изложените твърдения в отговора на исковата молба, че мярката за неотклонение "задържане под стража" е взета не само за престъплението по чл. 321 НК, в извършването на което е оправдан, но и за други престъпления, в които е обвинен и за които e осъден с влязлото в сила решение по КНОХД № 1018/2019 г. по описа на ВКС. След като мярката е била взета не само за престъплението по чл. 321 НК, но и за други престъпления, извод за нейната незаконност не произтича от незаконност на обвинението в смисъла по чл. 2, т. 3 ЗОДОВ, разяснен с т. 7 и с 13 ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. ОСГК на ВКС /а и ищецът не обосновава активната си материална легитимация с твърдения, че претендираните неимуществени вреди са претърпени в резултат от незаконно обвинение в престъпление, за което е бил оправдан/. При липса на надлежни твърдения, че взетата мярка за неотклонение „задържане под стража“ е незаконна, неосъществими са условията на националния закон, при които държавата дължи обезщетение. Ето защо не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение. Настоящият съдебен състав не намира наличие и на друго основание по чл. 280, ал. 2 , вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК за служебно допускане на касационно обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 15827 от 23.07.2026 г., постановено по в. ч. гр. д. № 6614/2026 г. по описа на Софийски градски съд. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
Други данни
- В регистъра от
- 19.11.2026
- Последно в регистъра
- 19.11.2026