Определение · № 5627 · дело 40/2026
Акт
- Вид на акта
- Определение
- Номер
- 5627
Попитайте асистента за този запис
Дело
- Дело № ?
- 40/2026
- Вид на делото
- гр.д.
- Отделение ?
- Първо гражданско отделение
Текст на акта
8 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 5627 гр. София, 18.11.2026 г. Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на втори ноември, две хиляди двадесет и шеста година, в състав: Председател: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА Членове: ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА ЕЛИЗАБЕТ ПЕТРОВА като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 40 по описа за 2026 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ц. С. Л. срещу решение № 378 от 10.07.2025 г. по в. гр. д. № 902/2024 г. на Благоевградски окръжен съд (БлОС), с което е оставено без разглеждане направеното от Р. П. Л. искане по чл. 233 ГПК за отказ от предявените от нея искове срещу И. С. Л. и М. П. Л.; обезсилено е първоинстанционното решение № 159 от 27.05.2024 г. по гр. д. № 1305/2021 г. на Разложки районен съд в частта, с която е признато за установено по отношение на ищцата Р. П. Ш., че ответникът Ц. С. Л., не е собственик на основание давностно владение при равни квоти с лицата И. С. Л. и М. П. Л. на разликата над 1/3 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], [община], област Благоевград, одобрени със заповед № РД-18-92/15.12.2007 г. и е прекратено в тази част исковото производство на основание чл. 233 ГПК поради отказ от този иск, направен в хода на въззивното производство; признато е за установено по отношение на ищците Лимонка М. К., П. Н. Л. и А. Н. Л., че ответникът Ц. С. Л. не притежава 2/3 ид. ч. от правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], [община], област Благоевград, одобрени със заповед № РД-18-92/15.12.2007 г., адрес на имота: [населено място], м. „Логовете“, с площ от 3 807 кв.м., при съседи: имоти [№], [№], [№], [№], [№], [№] и 21498.269.4., и е отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК нотариален акт, издаден на основание обстоятелствена проверка, № 41 от 20.05.2019 г., том II, рег. № 2849, дело № 204 от 2019 г. по описа на Нотариус С. В., с рег. № 489 към НК, с район на действие Разложки районен съд, в частта, с която Ц. С. Л. е признат за собственик по давностно владение на 1/3 идеална част от описания по-горе поземлен имот. Касаторът Л. поддържа в касационната жалба, че атакуваното въззивно решение е недопустимо като произнесено извън предмета на спора и неправилно като постановено в нарушение на процесуалния закон и като необосновано. Моли то да бъде обезсилено и делото върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг съдебен състав и за постановяване на решение по предмета на предявения отрицателен установителен иск. В случай, че съдът намери обжалваното решение за допустимо, моли то да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което да бъде отхвърлен като неоснователен отрицателният установителен иск за собственост. В изложението на основанията за допускане на касационния контрол, Ц. С. Л. навежда основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 1, пр. 2 и пр. 3 ГПК – вероятна нищожност, вероятна недопустимост и очевидна неправилност на атакувания въззивен акт. В хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК релевира оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон досежно неприложимостта на презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобственици, когато съсобствеността произтича от наследяване, и нарушения на процесуалния закон, изразяващи се в неприемане на относими към спора доказателства поради неправилен извод за настъпила преклузия, поради което делото е останало неизяснено от фактическа страна, и в превратно възприемане на част от приетите доказателства, вкл. гласните такива. По горепосочените оплаквания за неправилност навежда допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, без да е поставил правен въпрос или такъв да е изводим от касационната жалба и изложението към нея съобразно правомощията на касационния съд по смисъла на т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Ответниците по касационната жалба – Л. М. К., П. Н. Л. и А. Н. Л. не подават отговор на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, поради което тя е допустима. Въззивният съд, постановявайки атакуваното решение е приел, че въззивната жалба е подадена само от един от тримата ответници – Ц. Л., останалите двама И. Л. и М. Л. не са подали въззивна жалба и не са се присъединили в рамките на преклузивния срок по чл. 265, ал. 1 ГПК към въззивната жалба на своя обикновен другар, поради което първоинстанционното решение е влязло в сила по исковете, предявени от ищците срещу ответниците И. Л. и М. Л.. По направения от ищцата Р. Л. отказ от исковете срещу тримата ответници е намерил, че отказът й срещу ответниците И. и М. Л. следва да бъде оставен без разглеждане като недопустим, тъй като по отношение на тези ответници исковото производство е приключило с влязло в сила решение, а отказ от иск може да се направи докато все още е висящо делото. Относно ответника и касатор Ц. Л. направеният отказ по чл. 233 ГПК е допустим и деесезира съда от разглеждане и решаване на спора, поради което постановеното първоинстанционно решение по иска на Р. Л. срещу Ц. Л. следва да бъде обезсилено като недопустимо, а исковото производство следва да бъде прекратено. Поради гореизложеното е очертал предмета на спора пред въззивната инстанция като такъв по отрицателните установителни искове за собственост, предявени от Лимонка М. К., П. Николаева Л. и А. Николаев Л. срещу Ц. С. Л.. БлОС е приел, че предмет на разглеждане пред него са субективно съединени отрицателни установителни искове на Л. М. К., П. Н. Л. и А. Н. Л. за признаване за установено спрямо тях, че ответникът Ц. С. Л. не е собственик на 2/3 ид.ч. от процесния поземлен имот. Посочил е, че ищците обосновават правния си интерес от отрицателните установителни искове, с наведените в исковата молба фактически твърдения, че са част от наследниците на Н. П. Л., на когото с решение № Д120/04.02.2005г. на ОС „ЗГ“ Б. е възстановена в стари реални граници собствеността върху процесния имот, както и че към този момент наследници на Н. Л. са децата му - Ф. Н. Х., П. Н. Л. и С. Н. Л., придобили на основание наследяване по закон и земеделска реституция по 1/3 ид. ч. от правото на собственост върху възстановения процесен имот. Продължил е, че с нотариален акт за собственост на недвижим имот на основание чл. 483, ал. 1 ГПК (отм.) № 43, том II, рег. № 1233, дело № 243 от 25.03.2005г., Ф. Х., П. Л. и С. Л. са признати за собственици на процесния имот на основание наследяване по закон и реституция по ЗСПЗЗ. Ищците са изложили твърдения, че са титуляри на ид. части от процесния имот на горепосоченото основание, като ищцата Лимонка К. е наследник на Ф. Х. и като нейна дъщеря е придобила 1/3 ид. ч. от имота; П. Л. и А. Л. са наследници на сина на П. Л. - Н. Л. и са придобили по 1/12 ид. ч. за всеки от тях; Р. Ш. е наследник на П. Л. и е придобила 1/6 ид. ч., т.е. ищците са се легитимирали като собственици общо на 2/3 ид. ч. от имота (като наследници на Ф. Х. и П. Л.) на основание наследяване по закон и земеделска реституция, като също са твърдяли, че са владяли своите идеални части от 2005 г. до настоящия момент, присъединявайки на основание чл. 82 ЗС владението на своите праводатели. Ищците са поддържали, че ответниците М. Л., Ц. Л. и И. Л. са наследници по закон на С. Н. Л. и че след смъртта му всеки един от тях е придобил по наследство и реституция по 1/9 ид. ч. от собствената на наследодателя им 1/3 ид.ч. от имота. Същевременно с нотариален акт за право на собственост върху недвижим имот, издаден на основание обстоятелствена проверка и давностно владение, № 41, том II, рег. № 2849, дело № 204/20.05.2019 г., тримата ответници са признати за собственици на целия процесен имот, при равни квоти - по 1/3 ид. ч. за всеки. Ищците са поискали да бъде отречено със сила на пресъдено нещо правото на собственост на ответниците върху собствените им ид. ч. от процесния имот, възлизащи общо на 2/3 ид.ч., поддържайки, че ответниците никога не са ги владяли и е невъзможно да са ги придобили по давност. Ответниците са оспорили предявените искове. Те са признали настъпилата в полза на общия наследодател Н. Л. земеделска реституция, но са възразили в отговора на исковата молба, че в тяхна полза е изтекла придобивна давност досежно целия имот, започнала от момента на неговото реституиране. При гореизложените твърдения на страните, въззивният съд е счел предявените искове за допустими, при установен правен интерес от предявяването им за ищците. Намерил е за установено от доказателствата по делото, че първоначалните ищци се легитимират като собственици на основание наследяване по закон от общия наследодател Н. Л. и настъпила земеделска реституция върху 2/3 ид.ч. от процесния поземлен имот. Счел е, че ответникът Ц. Л. е титуляр по наследство и реституция на 1/9 ид.ч. от процесния имот (1/3 ид.ч. от 1/3 ид.ч. на прекия му наследодател С. Л.), но не притежава право на собственост върху придобитите от ищците на същото правно основание други 2/3 ид.ч. от имота. След съвкупен анализ на приетите в процеса доказателства, вкл. изслушаните свидетелски показания, ценени доколкото съответстват на писмените доказателства и заключението на техническата експертиза по делото, е приел, че Ц. Л. не е владял ид. части на ищците. Това е така, доколкото презумпцията на чл. 69 ЗС е неприложима при съсобственост като процесната, произтичаща от наследяване, и доколкото дори и да е установена фактическа власт върху процесния имот (факт, който БлОС е приел за неустановен от носещия тежестта да го докаже ответник), то по отношение на 2/3 ид.ч. на ищците той е бил държател, а не владелец, като не е ангажирал доказателства за преобръщане на държането във владение чрез демонстриране пред останалите съсобственици на намерение за своене върху чуждите ид. части от вещта. Заключил е, че дори ответникът Л. да е ползвал целия имот през продължителен период от време, той не е манифестирал намерение за своене на чуждите ид. части и затова в негова полза никога не е започвала да тече придобивна давност. При тези решаващи правни съображения и доколкото различно от придобивна давност правно основание за правото на собственост на ответника върху ищцовите 2/3 ид.ч. от процесния имот не е въведено в предмета на спора, въззивният съд е уважил предявените отрицателни установителни искове на Л. М. К., П. Н. Л. и А. Н. Л. срещу Ц. Л.. Настоящият състав на Върховния касационен съд, Първо гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакувания въззивен съдебен акт. Обжалваното въззивно решение не е вероятно нищожно или вероятно недопустимо по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК, тъй като е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявените искове, при наличието на положителните процесуални предпоставки и при отсъствието на отрицателните процесуални предпоставки за съществуване и надлежно упражняване на правото на иск. По отношение на изрично релевирания от касатора довод в хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, за това, че отсъства правен интерес за ищците от предявените отрицателни установителни искове като положителна процесуална предпоставка за неговата допустимост, следва да бъдат съобразени задължителните разяснения в ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС и в ТР № 3 от 25.10.2022 г. по тълк. д. № 3/2021 г. на ОСГК на ВКС. Според същите правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В производството по този иск ищецът доказва фактите, от които произтича правния му интерес, а ответникът – фактите, от които произтича правото му. Тези разрешения са приложими на общо основание и за случаите, при които ищецът притежава само идеална част от право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Това е така защото правният интерес се поражда от твърдението за наличие на притежавано от ищеца, различно от спорното право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането му, респективно упражняването му, би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна по спора. Хипотезата на предявен отрицателен установителен иск за собственост от лице, което претендира да е собственик не на целия имот, а само на посочена от него идеална част, попада в приложното поле на ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС и такъв правен интерес за ищеца ще е налице, ако той твърди, че ответникът претендира и се легитимира пред трети лица за собственик на такава идеална част, която засяга неговата квота, т. е. оспорва му се самостоятелното право върху идеалната част. При всеки конкретен спор наличието на правен интерес се преценява конкретно въз основа на обосновани твърдения, посочени в исковата молба. По настоящото дело ищците се легитимират като съсобственици с общо 2/3 ид.ч. от процесния поземлен имот, които техни права ответникът оспорва и твърди, че ги е придобил по давност, противопоставяйки констативен нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка, признаващ правото му на собственост, ведно с още две физически лица (другите ответници), върху целия имот. При така заявените обстоятелства и възражения по конкретния спор, безспорно за ищците е установен правен интерес от предявените отрицателни установителни искове за собственост, изцяло в съответствие с горепосочените задължителни разрешения, изведени по тълкувателен път от ВКС, при което исковете не са недопустими, а въззивното решение не е вероятно недопустимо по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. Що се отнася до оплакването на касатора, че въззивният съд е излязъл извън предмета на спора, като е обсъждал правото на собственост на ищците върху имота, то същото е неоснователно. Според горепосочените тълкувателни решения на ОСГК на ВКС противопоставимото субективно материално право на ищците по отрицателни установителни искове за собственост, заявено в исковата молба, подлежи на обсъждане и установяване от съда, но само при преценката за наличие или не на правен интерес от иска като предпоставка за неговата допустимост. По този начин това право не става предмет на делото, който остава несъществуването на субективното материално право на ответника по иска. Следователно, атакуваното решение не е вероятно недопустимо и на това горепосочено основание. Допускането на касационно обжалване на въззивно решение в хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, т.е. който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по делото. Наличието на горепосоченото общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е кумулативно изискуемо, ведно с някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК, само в която хипотеза касационният съд би могъл да допусне касационно обжалване. В изложението към касационната жалба на касатора не е формулиран правен въпрос, удовлетворяващ общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Такъв не може да бъде изведен или преформулиран и съобразно правомощията на касационния съд според т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Изложени са единствено оплаквания за неправилност на атакуваното решение и релевираните в тази връзка нарушения на материалния и процесуалния закон, допуснати от въззивния съд, които е недопустимо да бъдат разглеждани в настоящата фаза по предварителна селекция на касационната жалба. Навеждането на допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, когато не е съотнесено с надлежно поставен правен въпрос, не може да обуслови допускане на касационно обжалване, доколкото последното изисква кумулативното осъществяване на общото и някое от допълнителните основания, визирани от законодателя в чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице и релевираната очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване, различно от основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти (очевидна необоснованост), каквито не са налице спрямо обжалвания съдебен акт. На основание изложеното, поради отсъствие на основания по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и на чл. 280, ал. 2, пр. 1, пр. 2 и пр. 3 ГПК, касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато. Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Първо гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 378 от 10.07.2025 г. по в. гр. д. № 902/2024 г. на Благоевградски окръжен съд . Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
Други данни
- В регистъра от
- 19.11.2026
- Последно в регистъра
- 19.11.2026