Определение · № 3211 · дело 1392/2026

17 ноември 2026 г.Актове на ВКСВърховен касационен съд

Акт

Вид на акта
Определение
Номер
3211

Попитайте асистента за този запис

Безплатно
Един въпрос на седмица, без регистрация.

Дело

Дело № ?
1392/2026
Вид на делото
т.д.
Отделение ?
Второ търговско отделение

Текст на акта

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 3211 Гр. София, 17.11.2026 год. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и шеста година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА ИВАНКА АНГЕЛОВА като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова т. д. № 1392/2026 год ., за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл. 288 ГПК. „Бриз Хил“ ЕООД , чрез процесуалния си пълномощник, обжалва решение № 34 от 18.02.2026 г. по в. т. д. № 461/2025 г. на Апелативен съд – Варна в частта, с която след потвърждаване в осъдителната част и частична отмяна в отхвърлителната част на първоинстанционното решение № 318 от 24.07.2025 г., постановено по т. д. № 419/2024 г. на Окръжен съд – Варна, настоящият касатор е осъден да заплати на Г. П. Г. на основание чл. 92 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗД сумата от 7 691.99 евро - неустойка за забавено изпълнение на задължение за предаване на купувача на новопостроена жилищна сграда с въвеждането ѝ в експлоатация с Акт обр. 16, дължима съгласно чл. 17 от Предварителен договор от 17.03.2020 г. за изграждане и покупко-продажба на обекти от жилищна сграда, ведно със законната лихва върху главницата от подаване на исковата молба на 01.12.2023 г. до окончателното плащане. Г. П. Г. , чрез процесуален пълномощник, обжалва въззивното решение в частта, с която първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която искът му по чл. 92 ЗЗД срещу „Бриз Хил“ ЕООД е отхвърлен за горницата над уважената част от 7 691.99 евро до пълния предявен размер на претендираната неустойка от 17 599.99 евро , като погасен чрез уважено възражение за прихващане на „Бриз Хил“ ЕООД с неустойките за забавено плащане от купувача на части от цената, съгласно чл. 18 от същия договор, както следва: сумата 8 800 евро - неустойка за забавено плащане на продажна цена, дължима след Акт обр. 15, за периода от 01.11.2021 г. до 07.07.2022 г., и сумата 1 108.80 евро - неустойка върху дължима част от цената след Акт обр. 16, за периода от 01.09.2022 г. до 02.11.2022 г. В касационната жалба на „Бриз Хил“ ЕООД се излагат доводи за неправилно приложение от страна на въззивния съд на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и за необоснованост на постановения съдебен акт, като се моли за неговата отмяна в частта, с която дружеството е осъдено да заплати неустойка по предварителния договор, и за отхвърляне на предявения иск. Оплакванията на касатора са насочени основно срещу извода на въззивния съд относно възникалата отговорност за заплащане на неустойка поради неизпълнение на задължението на ответника да въведе сградата в експлоатация и да предаде имота в срока по чл. 14 от договора. Поддържа се, че съдът е тълкувал съдържанието и правното значение на чл. 19 от договора, съгласно който завършването на строителството е поставено в зависимост от извършването на дължимите от купувача плащания по чл. 2, изолирано и без да съобрази връзката на тази уговорка с останалите договорни клаузи, вкл. чл. 14 – чл. 17, уреждащи продължаването на сроковете при обективни пречки и административни забавяния, като част от цялостен механизъм за разпределение на риска, в резултат на което неправилно е приел клаузата на чл. 19 за лишена от самостоятелно значение. Оспорва се и изводът на съда във връзка с чл. 302 ТЗ, като се поддържа, че тази разпоредба не дерогира свободата на договаряне и задължението на съда да тълкува договора с оглед действителната обща воля на страните съгласно чл. 20 ЗЗД. Според касатора въззивният съд е следвало да изследва влиянието на уговорената в чл. 19 зависимост върху изискуемостта на задължението за завършване на строителството и предпоставките за възникване на отговорността за заплащане на неустойка , вместо да приеме автоматично настъпване на забава с изтичането на договорения срок и гратисния период, което тълкуване подменя действителната воля на страните и води до неправилно ангажиране на договорната отговорност на дружеството. Искането за допускане на касационно обжалване в атакуваната от „Бриз Хил“ ЕООД част от въззивното решение се основава на чл. 280 ал. 1, т. 1 ГПК, като са формулирани следните въпроси, които според този касатор са обусловили правните изводи на съда и са от значение за изхода на конкретното дело: 1. Длъжен ли е съдът при спор относно съдържанието и действието на договорна клауза да тълкува договора в неговата цялост, като изследва действителната обща воля на страните, систематичната връзка между всички клаузи, целта на договора, обстоятелствата по сключването му и поведението на страните преди и след това, или може да пренебрегне отделна уговорка, като я обяви за лишена от самостоятелно значение, без да изследва нейното място и функция в цялостната договорна уредба? и 2. Допустимо ли е съдът, след като е установил, че уговореният срок за изпълнение е нереалистичен, да приеме, че длъжникът изцяло и безусловно е поел риска от този срок, без да вземе предвид договорните клаузи, чрез които страните са разпределили този риск и са обвързали изпълнението с настъпването на допълнителни предпоставки? И по двата въпроса допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПK се обосновава с цитиране на решение № 133 от 15.03.2021 г. по гр. д. № 3595/2019 г. на ВКС, III г. о., решение № 502 от 26.07.2010 г. по гр. д. № 222/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 504 от 26.07.2010 г. по гр. д. № 420/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 220 от 31.07.2014 г. по гр. д. № 6126/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 134 от 25.06.2014 г. по гр. д. № 6886/2013 г. на ВКС, III г. о., решение № 430 от 20.01.2015 г. по гр. д. № 1673/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 129 от 12.07.2013 г. по т. д. № 558/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 482 от 30.05.2012 г. по гр. д. № 1421/2010 г. на ВКС, I г. о., решение № 453 от 03.11.2011 г. по гр. д. № 634/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 121 от 27.09.2013 г. по т. д. № 621/2012 г. на ВКС, I т. о. и решение № 170 от 15.10.2013 г. по т. д. № 595/2012 г. на ВКС, II т. о., в противоречие с разрешенията по които се твърди, че се е произнесъл въззивният съд. Срещу касационната жалба в срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор от Г. П. Г., чрез процесуален пълномощник, с който се оспорва както основателността на искането за допускане на касационно обжалване, така и основателността на жалбата по същество. „Отговор“ на касационната жалба на „Бриз Хил“ ЕООД е постъпил и от „Електроразпределение Север“ АД – трето лице - помагач на касатора, чрез процесуален пълномощник, с изразено становище за наличие на сочените основания за допускане на исканата касационна проверка, както и за основателност на касационната жалба. В касационната жалба на Г. П. Г. оплакванията за неправилност на решението в съответната част са основани на хипотезата на чл. 281, т. 3, предл. второ ГПК, като касаторът поддържа, че същественото нарушение на съдопроизводствените правила, допуснато от въззивния съд, се изразява в даване ход на делото в откритото съдебно заседание на 20.01.2026 г. въпреки обективната невъзможност за явяване на процесуалния му представител, своевременно поискал отлагане на делото и представил доказателства за причините за невъзможността да се яви. Твърди, че по този начин е бил лишен от възможността да изпълни дадените с определение на съда от 25.11.2025 г. указания за уточняване на доводите в т. III на въззивната му жалба (със срок до съдебното заседание) относно приложението на чл. 104, ал. 2 ЗЗД и извършеното прихващане с насрещните вземания за неустойки на ответника, както и че своевременното уточняване на възраженията би могло да доведе до различни решаващи изводи относно основателността на претенцията. Моли за отмяна на въззивното решение в обжалваната отхвърлителна част и за връщане на делото на друг състав на въззивния съд с указания за правилното тълкуване и прилагане на закона. В изложението на този касатор искането за достъп до касационен контрол се основава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни въпроси в противоречие със задължителната практика на ВКС – Tълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а именно: 1. Относно задължението на въззивния съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства мотивирано да укаже , защо и на кои дава вяра и на кои не, кои възприема за достоверни и кои не; 2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани доказателства по делото в тяхната съвкупност и взаимна връзка?; 3. За да се приеме, че е изпълнил задължението си, вменено му с императивните разпоредби на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, достатъчно ли е съдът само да посочи в мотивите към решението си част от събраните по делото доказателства, без да ги обсъди и да цени установените от всички тях факти в тяхната съвкупност, както и без да изложи мотиви защо основава правни и фактически изводи на част от тях, а други игнорира напълно или ги интерпретира превратно? и 4. При осъществяване на своята решаваща дейност следва ли съдът да спазва правилата на формалната и правната логика, като приложението на тези правила бъде изяснено в мотивите към решението, така че фактическите констатации на съда и правните му изводи да бъдат обосновани? Релевира се и самостоятелното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, съответно обосновано с твърдение за приложен чл. 104, ал. 2 ЗЗД в неговия обратен смисъл. Срещу тази касационна жалба са постъпили писмени отговори от „Бриз Хил“ ЕООД и от третото лице - помагач „Електроразпределение Север“ АД, чрез процесуални пълномощници, с изразено в тях становище за неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване, както и на жалбата по същество. Не е постъпил отговор от [община] – трето лице – помагач също на страната на „Бриз Хил“ ЕООД. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, с оглед относимите към производството по чл. 288 ГПК доводи на страните и данните по делото, приема следното: Касационните жалби са подадени от легитимирани страни, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт. За да достигне до обжалвания краен резултат по спора, съставът на Варненския апелативен съд е приел за установени по делото следните факти и обстоятелства: На 17.03.2020 г. между Г. П. Г. и „Бриз Хил“ ЕООД е сключен предварителен договор за изграждане и покупко-продажба на обекти в жилищна сграда, ведно с приложение № 1 към него, предвиждащ степента на завършване на сградата; със същия договор дружеството е поело задължение да продаде на ищеца правото на строеж върху конкретно посочени обекти от новострояща се жилищна сграда (договорени три самостоятелни обекта на собственост), а купувачът да заплати сумата от 176 000 евро по начина, описан в чл. 2 от договора; съгласно чл. 14 продавачът се е задължил в срок до 29.12.2020 г. да предприеме всички правни и фактически действия във връзка с въвеждане на сградата в експлоатация и да предаде на купувача обектите по договора съгласно уговорената в приложение № 1 степен на завършеност по БДС, при предвиждане в клаузата на чл. 15, че при обективна невъзможност на продавача да бъдат спазени сроковете – невъзможност за набавяне на необходимите документи, предизвикана от държавни и/или общински органи, учреждения и институции, сроковете се продължават с 90 дни; изрично в чл. 16 страните са договорили, че при спиране на строителството поради непреодолима сила или обективни причини, сроковете се считат продължени със срока, през който са действали тези условия, като в чл. 16.2. са посочили, че такива причини представляват: неосигурено или забавено ВиК или ел. захранване, независещо от продавача, а в т. 16.3 – неиздаване или забавяне при издаване на съответни строителни документи от компетентните органи; с клаузата на чл. 17, на която е основана претенцията на ищеца, страните са договорили, че при виновно неизпълнение задълженията на продавача и неспазване срока по чл. 14 с повече от 3 месеца, продавачът дължи неустойка в размер на 0,1 % върху стойността на неизпълнените работи за всеки ден след изтичане срока по чл. 15, но не повече от 10 % от общата цена; непосредствено с подписването на предварителния договор , с нот. акт № 60/18.03.2020 г. „Бриз Хил“ ЕООД е продало на Г. правото на строеж за обектите, част от сградата, предмет на предварителния договор; сградата е въведена в експлоатация с Удостоверение на ДНСК от 10.06.2022 г. (Акт обр. 16), като няма спор, че възложеното на ответното дружество строителство на сградата е било извършено, макар със забава; спрямо посочената в чл. 14 от договора дата за предаване на купувача на завършените обекти е налице неизпълнение на продавача и за това е предвидена платима от него неустойка; страните не спорят относно размера и датите на извършените от купувача плащания, както и относно размерите на дължимите неустойки за забавено плащане на цената съгласно чл. 2 от договора. При тези данни съдът е формирал извод, че с клаузата на чл. 17 от предварителния договор, съчетаващ елементи на покупко-продажба и изработка, е предвидена неустойка при виновно неизпълнение на задълженията на продавача, вкл. за забава да изпълни сградата в посочения в чл. 14 срок с повече от три месеца, т. е. - страните са приели, че ще е налице неизпълнение след 29.12.2020 г., а считано от 31.03.2021 г. ще е налице забава, пораждаща отговорност за продавача. Според въззивния съд спрямо тази дата е неоспорим факт, че новоизградената жилищна сграда, в която се намират закупените от ищеца обекти, е въведена в експлоатация на 10.06.2022 г. - с повече от година закъснение. Доводите на „Бриз Хил“ ЕООД, че неточното (закъсняло) изпълнение се дължи и е обвързано от насрещното неточно изпълнение на купувача при плащане на продажната цена в сроковете по чл. 2 от предварителния договор, не са счетени за основателни. Съдът е приел, че съобразно спецификата на поетото от дружеството задължение за извършване на строителство на многофамилна жилищна сграда, от която ищецът притежава само три обекта, не може да се изведе конекситет между насрещните задължения на страните, чрез който продавачът да упражни извънсъдебно възражение за неизпълнен договор по отношение на конкретния купувач, а клаузата на чл. 19 от договора няма самостоятелно правно значение извън предвидените законови и договорни възможности при неизпълнение задълженията на страна по договора. Тълкувайки волята на страните в чл. 14 от предварителния договор във вр. с чл. 6 и чл. 8, въззивният съдебен състав е заключил, че страните са постигнали съгласие за предаване на купувача на обектите по нот. акт № 60/18.03.2020 г. във функционален вид за ползване – след снабдяване на сградата с акт обр. № 16, а не на предходен етап (акт № 14 или акт № 15), като са уговорили гратисен период от три месеца и са приели, че забава ще е налице при неизпълнение на поетото в чл. 14 задължение от продавача след 31.03.2021 г. Тъй като се установява допусната забава при въвеждане на сградата в експлоатация и предаването ѝ на купувача, въззивният съд е извел като определящо за разрешаване на спора дали тази забава е виновна съгласно чл. 17, като тежестта за установяване обективната невъзможност за изпълнение, вкл. поради действия на трети лица, се носи от длъжника - продавач. В тази връзка въззивният съд е изложил съображения, че макар уговореният срок за завършване на строителството и предаване на владението (до 29.12.2020 г.) да е обективно кратък с оглед обичайния срок за изграждане на многофамилна жилищна сграда, ответникът, в качеството си на търговец, доброволно се е задължил да изпълни в този срок, поради което спрямо него са приложими завишените изисквания за грижа на добрия търговец по чл. 302 ТЗ. Към момента на сключване на договора дружеството е било наясно с необходимостта от присъединяване на сградата към електроразпределителната и ВиК мрежите, било е длъжно да предвиди обстоятелствата, които биха попречили за въвеждане на сградата в експлоатация в уговорения срок поради липсата на присъединяване към тези мрежи, и е могло да предвиди обичайните срокове и евентуалните затруднения, произтичащи от действията на трети лица и институции, както и да предоговори срока за изпълнение, но при сключване на договора продавачът не е положил грижата на добрия търговец, задължил се е въпреки риска и поради това е длъжен да понесе отговорност за неизпълнението. Възлагането на строителството на подизпълнител не освобождава ответника от поетите договорни задължения, а действията на „Електроразпределение Север“ АД и [община] са били предвидими и не се установява да са надхвърлили обичайно необходимото време за осъществяване на съответните процедури. Ответникът не е доказал наличие на виновна забава от страна на тези субекти по независещи от него причини. Наред с това, дори да се приеме, че първоначалното забавяне е обусловено от действията им, след разрешаване ползването на присъединителните съоръжения през м. 02-03.2022 г. до въвеждането на сградата в експлоатация на 10.06.2022 г. е налице последващ период на забава, за която ответникът не е посочил причина по смисъла на чл. 81, ал. 1 ЗЗД или такава по чл. 83 ЗЗД, не са ангажирани и доказателства за невиновна забава на изпълнението. Поради това въззивният съд е заключил, че в случая не може да бъде приложена разпоредбата на чл. 81 ЗЗД, освобождаваща длъжника от отговорност за неизпълнението. Допълнително съдът се е мотивирал, че дори да се приеме, че действията на присъединителните дружества и Общината обективно и непредвидимо за ответника са обусловили забавяне на изпълнението му, надхвърлянето на обичайния шестмесечен срок за изграждане на кабелното отклонение се дължи на промяна в инвестиционните намерения на ответното дружество по чл. 154, ал. 2 ЗУТ, съответно - след изпадането му в забава, считано от 31.03.2021 г. Дори при извод, че в този период продавачът обективно не е могъл да изпълни задължението си по чл. 14 от договора, то това основание (обективна причина по чл. 81, ал. 1 ЗЗД) отпада след издаване на разрешенията за ползване на водопровода и външното ел. захранване, като считано от този момент до въвеждането на сградата в експлоатация на 10.06.2022 г. е налице забавено изпълнение, което попада в хипотезиса на предвидената в чл. 17 договорна отговорност. За този период ответникът не е въвел възражения за наличие на обективна причина за неизпълнението, нито е ангажирал доказателства за такава и доколкото конкретното неизпълнение не е обвързано от определяне на точния период на забавата, въззивният съд е споделил правните изводи на първоинстанционния, че са налице предпоставките за ангажиране на договорната отговорност на ответника и за присъждане на неустойка в претендирания размер от 10 % върху продажната цена, или 17 599.99 евро. По отношение на своевременно въведеното в процеса възражение за прихващане, направено от ответника, с дължимите от ищеца плащания по предварителния договор съобразно уговорените в чл. 2 срокове, съдът е взел предвид, че съгласно чл. 18 от договора, при забавено изпълнение на задължението за заплащане на договорената цена в размера и при условията на чл. 2, купувачът дължи на продавача неустойка за всеки ден забава в размер на 0.1 % върху дължимата към момента сума, но не повече от 10 % от общата цена. Приел е, че неустоечната клауза е действителна - начинът на формиране на процесната неустойка за забавено изпълнение на парично задължение не противоречи на предвидимите за кредитора вреди от забавено плащане на продажната цена, а доколкото неустойката се претендира като изчислена подневно съдът е приел, че следва да ограничи претенцията до уговорен от страните, съгл. чл. 9 и чл. 20а ЗЗД, максимален предел от 10 % от общата цена, като по отношение на формулировката „общата цена“ е извършил тълкуване на договора и е заключил, че максималният предел на мораторната неустойка е 17 600 евро и нито една от претенциите на ответника не надхвърля този предел. Доколкото съгласно чл. 84, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД длъжникът изпада в забава след покана от кредитора в решението е посочено, че тъй като ищецът не е участвал лично в издаването на строителните актове и не е разполагал с информация за датите им, ответникът е следвало да отправи покана за плащане, каквато преди изпращането на актовете на посочения електронен адрес, ползван от ищеца, не е доказана. Същевременно от свидетелските показания се установява, че ищецът е бил информиран за издадените актове чрез служебната си електронна поща и по телефона, а извършените частични плащания потвърждават узнаването на релевантните обстоятелства. С оглед признанието на ответното дружество, че ищецът е извършил плащанията по договора (освен за част от последната вноска), но със закъснение спрямо уговорения падеж, и въз основа на данните по делото, въззивният съд е приел следното: Първата насрещна претенция от възражението за прихващане за сумата от 224 евро, дължима съгласно чл. 2 от предварителния договор до 14 дни след снабдяване с Акт обр. 14 за процесната сграда, претендирана от 21.02.2021 г. до 28.02.2021 г., е намерена за недоказана, тъй като не е установено кога е връчена фактурата за плащане на ищеца, а в същото време плащането е извършено в твърде кратък до издаването ѝ момент, за да бъде отчетен като неизпълнение на купувача. По отношение на сумата от 8 800 евро, представляваща мораторна неустойка върху задължението след издаване на Акт обр. 15 на 16.09.2021 г., е прието, че възражението обхваща периода след 01.11.2021 г. до 07.07.2022 г., като плащане е извършено на 07.07.2022 г. (след издаване на фактурата) и на 23.08.2022 г., поради което в тази част възражението е счетено за доказано и основателно в претендирания размер, изчислен от заключението на допуснатата и приета по делото ССЕ. Относно претенцията за сумата от 1 108.80 евро - неустойка за забавено изпълнение съгласно чл. 18 от договора върху задължението за частта от цената, дължима след снабдяване на сградата с удостоверение за въвеждане в експлоатация (Акт обр. 16), съдът е взел предвид, че удостоверението за въвеждане в експлоатация е издадено на 10.06.2022 г., поради което и съгласно чл. 2 от договора плащане се дължи след 24.06.2022 г. в размер на 10 % от продажната цена или сумата от 17 600 евро; актът е бил изпратен на електронната поща, ползвана от ищеца, на 16.08.2022 г., а претенцията по възражението обхваща период от 01.09.2022 г. до 02.11.2022 г. и е основателна за посочената в заключението на ССЕ сума от 1 108.80 евро, доколкото съответната част от цената не е била заплатена изцяло до 01.11.2022 г. Сумите, за които възражението за прихващане е прието за основателно, са съответно приспаднати от размера на неустойката, дължима от ответника на ищеца. Настоящият съдебен състав намира, че по жалбата на ответника „Бриз Хил“ ЕООД касационна проверка на въззивното решение не следва да се допуска. Първият от поставените от този касатор въпроси касае приложението на чл. 20 ЗЗД (по-конкретно във връзка с клаузата на чл. 19 от договора и с „другите договорни механизми за разпределението на риска“) и е принципно относим към решаващата правна воля на въззивния съд, тъй като с решението действително е извършено тълкуване на договорни клаузи, но разрешаването му не е единствено обуславящо за така постановения по делото краен резултат. Въззивният съд е посочил, че дори уговорките за удължаване на срока по чл. 16 от предварителния договор, свързани с поведението на трети лица, да имат превес над предходно договорения краен срок за изпълнение с включен гратисен период, то по делото не е доказана тяхната забава; респ. не е доказано и обстоятелството, че забавата в изпълнението на ответника за съответния период се дължи единствено на действията на третите за облигационното правоотношение лица. Тъй като въпросът е свързан и с оплакванията за неправилно интерпретиране на клаузата на чл. 19 от договора, според която продавачът няма задължения да завърши строителството, без да са извършени плащанията от страна на купувача, следва да се отбележи следното: Макар да не е развил максимално изчерпателни съображения относно клаузата на чл. 19, съставът на въззивния съд е отчел нейния смисъл и правно значение в целия контекст на договора и при съобразяване на останалите уговорки за санкциониране на неизпълнението на страните, а именно, че уговорката има стимулиращ ефект спрямо изпълнението на задълженията на купувача, без да бъде абсолютизирана (доколкото плащанията се дължат не преди, а след приключване на съответните етапи от строителството, а плащането на последната част от възнаграждението е дължимо и след окончателното въвеждане на сградата в експлоатация и предаването на имотите), поради което е заключил, че клаузата не е в състояние да рефлектира върху допусната от изпълнителя – продавач забава. Предвид изложеното касационният съд приема, че въпросът отчасти не удовлетворява общото селективно основание на чл. 280, ал. 1 ГПК – да е от значение за изхода на спора във въззивната инстанция, а в друга част - че извършеното от въззивния съд тълкуване не се намира в противоречие с практиката на ВКС по отношение на критериите, въз основа на които съдът извлича действителната обща воля на страните съгласно чл. 20 ЗЗД. Вторият формулиран въпрос касае изцяло обосноваността и правилността на част от изводите на въззивния съд и по тази причина също не покрива общото селективно изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно задължителните указания на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., т. 1, правният въпрос, за разрешаването на който може да бъде допуснато касационно обжалване, следва да има значение за изхода на делото, което означава същият да е включен в предмета на спора и да е обусловил решаващата правна воля на съда за постановения краен резултат, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства . Жалбата на ищеца Г. П. Г. също не следва да се допуска до разглеждане по същество, поради следното: Формулираните от този касатор въпроси касаят задълженията на съда за мотивиране на решението в съответствие с разпоредбите на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК относно обсъждането на доказателствата и доводите на страните, касаещи обосноваността на фактическите и правните му изводи. Тези въпроси сами по себе си са пряко неотносими към заявените с касационната жалба подробни оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила по чл. 142, ал. 2 ГПК. Освен това съдът не е бил длъжен да иска разяснения на изложените във въззивната жалба на ищеца доводи, напротив, страната има задължение в преклузивните срокове да изрази ясно защитната си позиция и това в случая е било сторено, като нужда от допълнително уточняване на същата не следва от данните по делото. Несподелянето на защитната теза на ищеца по приложението на материалния закон обаче не съставлява необсъждане на неговите доводи, поради което дори да се приеме, че поставените процесуалноправни въпроси имат нужното значение за изхода на спора, то те не се преценяват като разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, още повече, че в касационната жалба не се съдържат оплаквания кои доказателства и факти са останали извън преценката на съда при постановяване на въззивното решение. Следва също да се посочи, че четвъртият въпрос от изложението на ищеца по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касае единствено обосноваността на обжалвания съдебен акт, т. е. няма нужния правен характер по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, както и че материалноправни въпроси относно оспореното от него съдебно прихващане не са поставяни. По делото не се установява и релевираното самостоятелно селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, представляваща особено тежък порок, освобождаващ страната от задълженията да формулира правни въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и да доказва допълнителните предпоставки за достъп до касационен контрол. В случая от съдържанието на обжалвания съдебен акт не се констатира същият да е постановен при превратно приложение на закона – в неговия обратен смисъл (относно разпоредбата на чл. 104, ал. 2 ЗЗД), нито при допуснати груби нарушения на правилата на формалната логика. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 34 от 18.02.2026 г. по в. т. д. № 461/2025 г. на Апелативен съд – Варна. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Други данни

В регистъра от
19.11.2026
Последно в регистъра
19.11.2026