Определение · № 3199 · дело 975/2026
Акт
- Вид на акта
- Определение
- Номер
- 3199
Попитайте асистента за този запис
Дело
- Дело № ?
- 975/2026
- Вид на делото
- к.т.д.
- Отделение ?
- Второ търговско отделение
Текст на акта
ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 3199 /17.11.2026 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Второ Търговско отделение, Четвърти състав, в закрито заседание на двадесет и шести май две хиляди двадесет и шеста година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ КРАСИМИР МАШЕВ като разгледа докладваното от съдия Кр. Машев к. т. д. № 975 по описа за 2026 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК . Образувано е по касационна жалба на „Лъки 288“ ЕООД, чрез пълномощника му адв. Ст. Ч. от АК-Бургас, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 18/05.03.2026 г. , постановено по в. т. д. № 190/2025 г. по описа на Апелативен съд-Бургас, с което е потвърдено решение № 211/27.06.2025 г., постановено по т. д. № 297/2024 г. по описа на Окръжен съд-Бургас, ГО, с което са уважени частично предявените от Г. Н. Е. срещу „Лъки 288“ ЕООД кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за заплащане на следните суми: 1) 13000 евро (част от общата претенция от 83600 евро) - предоставен паричен заем по финансов договор от 05.02.2014 г.; 2) 700 евро (част от общата претенция от 62229,68 евро) - възнаградителна лихва в размер на 7% върху сумата от 83600 евро, изтекла за периода от 05.02.2014 г. до 24.09.2024 г. и 3) 700 евро (част от общата претенция от 77270,59 евро) – мораторна законна лихва върху сумата от 83600 евро, изтекла за периода от 06.02.2016 г. до 24.09.2024 г., ведно със законната мораторна лихва върху главното парично вземане от подаване на исковата молба - 24.09.2024 г., до окончателното му заплащане. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като то е постановено в противоречие с материалния закон – апелативният съд е достигнал до незаконосъобразния правен извод, че длъжникът не може да се позовава на недействителност на договор за цесия, с което процесното вземане е прехвърлено от първоначалния кредитор на трето лице, респ. на обстоятелства, които обуславят отпадането на облигационната обвързаност на този транслативен договор поради неговото разваляне или прекратяване. Счита, че необосновани са фактическите изводи, че с двете справки за дълга от „Лъки 288“ ЕООД и с потвърждението, носещо подписа на управителя на търговското дружество, били признати вземанията по процесния паричен заем, поради което по отношение на тях погасителната давност е била прекъсната. Необосновано било прието и, че съдържащите се в тези три документа изявления били адресирани до кредитора или до негов представител. Твърди, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила - не е обсъдил изцяло релевираните във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК , както със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – решението е очевидно неправилно, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1. „Налице ли е прекъсване на давността, когато признанието касае фактическия състав, от който произтича задължението, а не дължимостта на самото вземане?“ (твърди се противоречие както със задължителната практика – ТР № 4/2019 г. по т. д. № 4/2019г. на ОСГТК на ВКС, така и с казуалната практика - решение № 100/20.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 194/2010 г., ІІ т. о.; решение № 87/24.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 1171/2014 г., І т. о.; решение № 98/26.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 851/2012 г., І т. о. и решение № 215/10.09.2014 г. на ВКС по т. д. № 456/2012 г., ІІ т. о.); 2. „Относно преценката за правото на длъжника да оспори валидността на договора за цесия по иск относно цедираното вземане?“ (твърди се противоречие с решение № 127/3.07.2018 г. на ВКС по т. д. № 1103/2017 г., ІІ т. о.) и 3. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички заявени и поддържани от страните доводи и възражения, от които зависи правилното решаване на спора по дело и да формира изводите си въз основа на всички събрани относими и допустими доказателства след тяхната преценка при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на производството?“ (твърди се противоречие с решение № 344/21.09.2012 г. на ВКС по гр. д. № 862/2011 г., ІV г. о.; решение № 127/05.04.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1321/2009 г., ІV г. о. и решение № 554/08.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1163/2010 г., ІV г. о.). Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, II отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК , констатира следното: Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник - с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК . За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че между „Лъки 288“ ЕООД и Г. К. Г. е съществувало действително облигационно правоотношение, породено от договор за паричен заем от 05.02.2014 г. - физическото лице е предоставило на търговеца в заем сумата от 83600 евро, при уговорено правно задължение за връщане на тази сума в срок до 02.05.2016 г., ведно с възнаградителна лихва в размер на 7% годишно. Заемната сумата е преведена по банков път на 06.02.2014 г. по банковата смета на ответното дружество – с два превода от Г. Г., общо за сумата от 163270,80 лв., с основание на превода „договор за заем м. 02.2014“. За заемополучателя-търговско дружество подписът е положен не от управителя му към момента на сключване на процесния договор за паричен заем - Д. Е. П., а от неговия принципал - К. Ч., която на 09.01.2015 г. е вписана като управител на „Лъки 288“ ЕООД. По делото са представени две справки за задълженията на ответника по финансовия договор от 05.02.2014 г., подписани от К. Ч., с положен печат от дружеството и потвърждение, също подписано от управителя Ч., с положен печат на дружеството. От друга страна, на 14.08.2018 г. дружеството е върнало по банковата сметка на Г. сумата от 5000 евро. При съвкупната преценка на всички обстоятелства, както и факта, че ответникът не е навел твърдения и не е представил доказателства, че се е противопоставил на извършените от негово име без представителна власт действия, при приложение на нормата на чл. 301 от ТЗ въззивният съд е обосновал правния извод, че търговецът е потвърдил действията по сключване на договора за заем, поради което е обвързан от неговите клаузи. С договор за цесия от 30.05.2024 г. Г. Г. е прехвърлила на Г. Н. Е. вземанията си към „Лъки 288“ ЕООД в размер общо на сумата от 145206,50 евро по финансов договор от 05.02.2014 г., като към договора за цесия са съставени Приложение № 1 към договора за прехвърляне на вземане; приемо-предавателен протокол от 30.05.2024 г. за предаване на документите, съпътстващи сключения договор за заем; уведомление от 31.05.2024 г. за прехвърляне на вземане от Г. Г. до „Лъки 288“ ЕООД и покана за плащане от Г. Е., връчени на 19.07.2024 г. чрез куриер на управителя на „Лъки 288“ ЕООД - К. Ч.. Произнасяйки се по оспорванията на ответника относно действителността на договора за цесия и на облигационната обвързаност на страните по него, апелативният съд е изяснил, че с този договор не се учредяват нови субективни права и правни задължения в правната сфера на длъжника, като единствено се променя кредиторът, на който той трябва да изпълни. Тъй като длъжникът не е страна по договора за цесия, той не може да иска унищожаването на договора, развалянето му или прекратяването му – тези правни възможности законът е предоставил на страните по него. Длъжникът не притежава правен интерес да се позовава на недействителност на договора за цесия, доколкото единствената предизвикана от него промяна в правната сфера на длъжника е смяната на кредитора. На новия кредитор могат да бъдат противопоставени всички възражения, които длъжникът е имал към стария кредитор въз основа на прехвърленото вземане, вкл. тези за нищожност, унищожаемост или разваляне на договора, от който произтича вземането. Законът не е вменил в задължение на длъжника да извършва проверка дали новият кредитор е придобил вземането валидно, поради което за действителността на изпълнението е без значение дали договорът за цесия страда от пороци и какви са те. В случай че длъжникът е изпълнил след надлежно уведомление по чл. 99, ал. 4 ЗЗД на новия кредитор, той се освобождава от задължението си, а първоначалният кредитор следва да насочи претенциите си към новия кредитор. Затова длъжникът няма интерес да оспорва валидността на договора за цесия след получаване на уведомлението по чл. 99, ал. 4 ЗЗД, а такъв интерес липсва и преди този момент, тъй като изпълнението на новия кредитор може да бъде отказано само поради липсата на уведомление. В този смисъл, длъжникът не е легитимиран да оспори валидността на договора за цесия по иск относно цедираното вземане, освен в предвидените от закона случаи, когато прехвърлянето на вземането е изрично забранено или допустимо при изрично установени условия, които не са спазени. Следователно, ответното дружество-длъжник, което не оспорва вземането на цедента, не разполага с възможността да оспорва договора за цесия с твърдения за неговата нищожност, доколкото единствената предизвикана от него промяна в неговата правна сфера е смяната на кредитора. Ответникът като длъжник не е легитимиран да оспори валидността на договора за цесия по иск относно цедираното вземане, доколкото не се позовава на изрична забрана от закона на прехвърлянето, нито на неспазване на изрично установени от закона условия за прехвърлянето. Той не притежава правото на намеса в отношенията между цедента и цесионера - по изложените от него в настоящия процес доводи. От друга страна, уреденото в чл. 75, ал. 2, изр. 1 ЗЗД правило обезпечава погасителния ефект на изпълнението на длъжника, извършено на цесионера, дори и когато цесията е нищожна. За да обоснове тези правни съждения, въззивният съд се е позовал на решение № 60256/07.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3590/2020 г., IV г. о. При така приетите за установени правнорелевантни факти и изяснените правни доводи въззивният съд е обосновал правното съждение, че в процеса на доказване по настоящото исково производство са установени задължения на ответното дружество към ищеца в размер на 83600 евро - главница, възнаградителна лихва по чл. 2 от договора в размер на 62242,52 евро, изтекла за периода от 05.02.2014 г. до 24.09.2024 г. и 77503,04 евро – законна мораторна лихва върху главницата за периода от деня, следващ падежа на задължението за връщане на заетата сума - 06.02.2016 г., до подаване на исковата молба. Счел е, че при приложение на разпоредбата на чл. 76, ал. 2 ЗЗД с извършеното плащане от 5000 евро е погасена част от задължението за възнаградителна лихва, изтекла за периода от 05.02.2014 г. до 05.02.2015 г., възлизаща на сумата от 5852 евро. Макар и длъжникът да е предложил, кредиторът не е приел изменение на поредността на погасяване на едно лихвоносно задължение, регламентирана в чл. 76, ал. 2 ЗЗД. При установяването на съществуването на предявените парични вземания апелативният съд се е произнесъл по релевираното под евентуалност правопогасително материалноправно възражение за изтекла погасителна давност по отношение на главното и акцесорните парични притезание. Съобразил е, че в мотивите на ТР № 4/14.10.2019 г. по тълк. д. № 4/2019 г. на ОСГТК на ВКС е изяснено, че признаването на вземането по чл. 116, б. „а“ ЗЗД е изявление с удостоверителен характер или действие на носителя на задължението, с което той потвърждава категорично и недвусмислено съществуването на все още неизпълнено конкретно задължение към неговия кредитор. Неговата единствена последица като законоустановен юридически факт е прекъсване на погасителната давност, в резултат на което длъжникът загубва своето право да прави в процеса възражение за изтекла давност. Признаването не е безадресно изявление и има винаги за адресат носителя на вземането, поради което с оглед относителния характер на правоотношението и доколкото наличието или липсата на спор относно съществуването на дълга е от значение само за насрещната страна по правоотношението, логично следва необходимостта изявлението или действието, в което се обективира признаването, да бъде насочено към кредитора или негов представител. Под адресиране следва да се разбира отправяне (насочване) на изявлението към кредитора или негов представител. Изявлението или действията на длъжника, с които се признава вземането, не е задължително да бъдат направени в присъствието на кредитора. Прекъсващо погасителната давност по чл. 116, б. „а“ ЗЗД е всяко поведение на длъжника, което по своето съдържание ясно и недвусмислено манифестира съзнанието му за съществуване на дълга, ако начинът, по който и обстоятелствата, при които е осъществено, по естеството си предполагат достигането му до знанието на кредитора. Насоченото към кредитора признаване на задължението поражда правно действие по чл. 116, б. „а“ ЗЗД, без да е необходимо установяване, че същото е достигнало до неговото знание. Тъй като признаването на вземането е законодателно уредено като обективен факт с правно значение, меродавен за началния момент на прекъсване на давността е обективният факт на изявлението или действието на длъжника, в което се обективира признаването, а не моментът на узнаване от страна на кредитора на направеното от длъжника признаване на вземането. Въз основа на тези принципни тълкувателни съображения въззивният съд е приел, че представените по делото документи (две справки за задълженията на ответника – първата, установяваща вземания към 05.09.2016 г., а втората, съставена на 22.08.23018 г., както и потвърждението, съставено на 21.09.2021 г. от управителя на търговското дружество – К. Ч.) съдържат изявления на длъжника за признаване на вземането. Действително, в тяхното съдържание не било посочено името на кредитора и изобщо техният адресат, но те са съставени от управителя на търговеца, категорично не са оспорени от него и се намират във фактическата власт на кредитора - ищеца по делото, на когото след сключване на договора за цесия са били предадени от стария кредитор. При съвкупната преценка на тези факти, наред с останалите събрани по делото доказателства, вкл. субективните възприятия на разпитания по делото свидетел Г. апелативният съд е достигнал до категоричния правен извод, че със съставянето на тези документи давността е била прекъсвана, поради което към момента на подаване на исковата молба - 24.09.2024 г, тя не е изтекла. Въззивният съд е изяснил, че акцесорните вземания за заплащане на възнаградителна и законна мораторна лихва се погасяват с изтичането на тригодишна давност. За възнаградителната лихва, уговорена като дължима за година, вземанията са погасени за дължимите годишни суми за периода от 2015 г. до 2021 г, вкл. Падежът на задължението е на 5 февруари на съответната година, на която дата се дължи сумата за възнаградителна лихва за предходната година. Като е взел предвид направените от длъжника признания съответно през 2016 г., 2018 г. и последното през 2021 г. и времето, през което на основание нормите от ЗМДВИПОРНСПП давност не тече, то за тези вноски давността фактически е започнала, след съответните прекъсвания с признание на дълга, от 21.09.2021 г. - момента на последното признание, поради което и е изтекла за всички посочени по-горе години на 21.09.2024 г., т. е. четири дни преди подаване на исковата молба (24.09.2024 г.); непогасени са вземанията с падежи 05.02.2022 г., 05.02.2023 г. и 05.02.2024 г. в общ размер от 17556 евро. Вземанията, представляващи законна мораторна лихва, били погасени за периода от 06.02.2016 г. до 23.09.2021 г., поради което исковете за тяхното заплащане са основателни само за периода от три години преди момента на завеждане на исковата молба, а именно от 24.09.2021 г. до 24.09.2024 г. - деня, в който исковата молба е изпратена чрез куриер до съда. При съвпадане на правните съждения на въззивния съд с крайния извод, до който е достигнал първоинстанционният съд, обжалваното решение е потвърдено. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Първият (материалноправният) въпрос не отговаря на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване - той да е от съществено значение за изхода на спора по настоящото дело (съобразно тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК) и да е обусловил правосъдната воля на въззивния съд. Апелативният съд не е достигнал до правния извод, че в двете процесни справки за задълженията на „Лъки 288“ ЕООД (първата към 05.09.2016 г., а втората от 22.08.2018 г.) и в Потвърждението от 21.09.2021 г. длъжникът е признал единствено правопораждащия юридически факт, при проявлението на който е възникнало предявеното главно парично вземане, представляващо предоставена в заем сума (Финансов договор от 05.02.2014 г.), но не и съществуването на самото вземане. При съвкупния анализ на тези документи, наред със събраните по делото гласни доказателствени средства – показанията на свидетеля Г., въззивният съд изрично е приел, че в процеса на доказване категорично е установено, че двете справки и Потвърждението съдържат изявления на длъжника за признаване на вземането, индивидуализирано чрез неговия правопораждащ факт, предмет и размер (паричен заем в размер на сумата от 83600 евро, предоставен по Финансов договор от 05.02.2014 г.). По същество с този материалноправен въпрос се релевира касационен довод за необоснованост на въззивното решение по отношение на приетия за установен правнорелевантен факт, че с едностранно волеизявление длъжникът е признал (в три отделни момента) пораждането и съществуването на предявеното парично вземане, но по него касационната инстанция може да се произнесе не в селективното производство по чл. 288 ГПК, а е едва след допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Вторият процесуалноправен въпрос не отговаря на специалната процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като той не е решен в противоречие с практиката на ВКС, а в съответствие с нея. С посоченото от касатора решение № 127/30.07.2018 г. на ВКС по т. д. № 1103/2017 г., II т. о. не е прието, че длъжникът може да прави възражения за недействителност на договора за цесия, а че може да оспорва прехвърленото вземане на основания, черпени от правоотношението, по което е възникнало цедираното притезание – „…цесията не лишава длъжника и от правото да иска унищожаване на договора, от който произтича вземането, поради порок на волята, чрез възражение във вр. с иск за изпълнение, предявен от цесионера, нито от правото на възражение за нищожност, както и да противопостави на цесионера отлагателни възражения, които има срещу цедента. Но ако има интерес да иска унищожаване чрез самостоятелен конститутивен иск, длъжникът трябва да предяви иска си срещу цедента, който си остава страна по договора. По аргумент от по-силното основание следва да се приеме, че при наличие на правен интерес длъжникът може да предяви и иск за прогласяване нищожността на първоначалния договор, от който произтича прехвърленото на цесионера вземане, или на отделна негова част, но само срещу цедената, който е страна по същия, освен ако не докаже конкретен правен интерес от предявяване на иска и срещу цесионера“. По същество в същия смисъл е както посочената във въззивното решение, така и служебно известната на настоящия съдебен състав казуална практика на ВКС - решение № 60256/07.03.2022 г. на ВКС по гр.д. № 3590/2020 г., IV г. о. и решение № 137/19.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2499/2020 г., IV г. о. – „Няма основание да се приеме, че правен субект, който не е страна по сделката, може да се позовава на нищожност, поради нарушение на добрите нрави, предвид нееквивалентност на престациите, тъй като едната страна по цесията неоснователно би се обогатила за сметка на другата, придобивайки вземане, което многократно надвишава по размер цената на която е прехвърлено. С уведомяването на длъжника за извършената цесията интересът му е изцяло защитен - от този момент нататък той знае, че следва да престира на новия кредитор, като му противопостави всички свои възражения, които произтичат от договора с цедента и които имат отношение към конкретно прехвърленото вземане. Всички уговорки между цедента и цесионера са въпроси, свързани с правоотношението между тях, вкл. основанието за сключване на договора, предмета му, съгласието за пораждане на правните му последици и плащането на цената, ако такава е уговорена“. Третият процесуалноправен въпрос е от значение за установяване на действителните правнорелевантните обстоятелства по делото, които обосновават фактическото съждение на въззивния съд за прекъсване на давността поради извършено изявление от длъжника за признаване на вземанията. Той е свързан с процесуалното задължение на въззивния съд – при обсъждане на всички правни и фактически доводи на страните за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение, да формира своето вътрешно убеждение по спорния предмет на делото само въз основа на приетите за установени от него правнорелевантни факти и закона, като ги подведе под диспозицията на приложимата материалноправна норма (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК). Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по делото доказателства, като се е произнесъл по релевираните във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, както предписват процесуалните правила, уредени в ГПК, и установената съдебна практика на ВКС, вкл. и задължителната, чийто израз представляват тълкувателните разяснения, дадени в ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК. Въззивният съд е приел, че представените по делото документи (две справки за задълженията на ответника – първата установяваща вземания към 05.09.2016 г., а втората, съставена на 22.08.2018 г., както потвърждението, издадено на 21.09.2021 г. от управителя на търговското дружество – К. Ч.) съдържат изрично изявление на длъжника за признаване на вземането. Действително, в тяхното съдържание не било посочено името на кредитора и изобщо техният адресат, но те са съставени от управителя на търговеца, категорично не са оспорени от него и се намират във фактическата власт на кредитора - ищеца по делото, на когото след сключване на договора за цесия са били предадени от стария кредитор. При съвкупната преценка на тези факти, наред с останалите събрани по делото доказателства, вкл. субективните възприятия на разпитания по делото свидетел Г. апелативният съд е достигнал до категоричния правен извод, че със съставянето на тези документи давността е била прекъсвана, поради което към момента на подаване на исковата молба - 24.09.2024 г, тя не е изтекла. Дали при осъществения от въззивния съд анализ на събраните по делото доказателства той е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, представляваща необоснованост на въззивното решение, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК . От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК , въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК . Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение ОПРЕДЕЛИ: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 18/05.03.2026 г. , постановено по в. т. д. № 190/2025 г. по описа на Апелативен съд-Бургас. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
Други данни
- В регистъра от
- 18.11.2026
- Последно в регистъра
- 18.11.2026