Определение · № 5618 · дело 3050/2026
Акт
- Вид на акта
- Определение
- Номер
- 5618
Попитайте асистента за този запис
Дело
- Дело № ?
- 3050/2026
- Вид на делото
- гр.д.
Текст на акта
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 5618 гр. София, 18.11.2026 г. Върховният касационен съд на Република България, пето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 02.11.2026г., в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА БОРИС Д. ИЛИЕВ разгледа докладваното от съдия Борис Д. Илиев гр. д. №3050 по описа на съда за 2026г. и взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 288 от ГПК . Образувано е по касационна жалба на Агенция „Пътна инфраструктура“, чрез пълномощника й по делото гл. юрк. Г. Н., против Решение №2327 от 06.04.2026г. по в. гр. д. №3353/2025г. по описа на Софийския градски съд, с което е било потвърдено Решение № 20255 от 08.11.2024 г., постановено по гр. д. № 20241110133984 по описа за 2024 година на СРС, ГО, 36 състав, с което Агенция "Пътна инфраструктура" е осъдена да заплати на М. Б. П., ЕГН [ЕГН], сумата от 18 542,44 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди по лек автомобил марка „Ауди“, модел „С5“, с рег. [рег.номер на МПС] в резултат на ПТП, настъпило на 09.05.2024г., възникнало поради попадането на автомобила в несигнализирана дупка на пътното платно- част от пътната мрежа, стопанисвана от Агенция „Пътна инфраструктура“, ведно със законната лихва от датата на инцидента - 09.05.2024г. до окончателното плащане. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение, като се иска отмяната му. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответната страна по нея- М. Б. П., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника му адв. Г. Х., с който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на пето гражданско отделение, съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд, включително препращайки на основание чл.272 от ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, е приел, че на 09.05.2024 г., около 20:50 часа, лек автомобил „Ауди“, модел „С 5“, с рег. [рег.номер на МПС] , управляван от св. Р. Н., при движение по [улица]в [населено място], с посока от [улица]към [населено място] в района на моста над [улица]е преминал през необезопасена дупка на пътното платно, пълна с вода, в следствие на което са били увредени ходовата му част, десните гуми и джанти и е констатиран теч. За инцидента от полицейски служител е бил съставен протокол за ПТП №1925289/09.05.2024г. Пътят, на който е настъпило процесното ПТП- [улица]е част от републиканската пътна мрежа, като на основание чл. 30, ал.1 и сл. от Закона за пътищата изграждането, ремонтът и поддържането му се осъществява от Агенция „Пътна инфраструктура”. Съдът е приел, че в случая е налице бездействие на служителите на ответната агенция да обезопасят и обозначат дупката на пътното платно, в резултат на което е настъпил процесния инцидент, поради което и на основание чл. 49 ЗЗД ответникът носи отговорност за причинените на ищеца вреди. Изложил е съображения, че причините, провокирали нарушаването целостта на пътната настилка, биха могли да бъдат от различен характер: да се коренят както в измененията, които тя е претърпяла с течение на времето и под въздействие на други обективни фактори, като например атмосферни условия и тежестта на преминаващите пътни превозни средства, така и от човешко въздействие върху нея, но за настоящия правен спор същите са без значение, тъй като във всички случаи би било налице виновно поведение (бездействие) на служители от ответната агенция по поддържането и ремонта на пътя. Според съда не може да се отрази на отговорността на ответника и обстоятелството дали ремонтът и поддръжката на пътя са били възложени на договорно основание на трето лице, към което ответникът евентуално би могъл да упражни регресните си права. За ирелевантно е прието и обстоятелството дали процесното събитие представлява покрит застрахователен риск и дали увреденият автомобил е бил застрахован, тъй като делото е образувано по предявен пряк иск на увреденото лице срещу възложителя на причинителя на вредата (чл. 49 ЗЗД), а не е предявен регресен иск от застраховател по „Каско“, за да има значение релевираното възражение. За неоснователно е прието наведеното от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице. Съдът е посочил, че в дължимата грижа при управление на МПС не се включва изискване за знание на неравностите по пътя или презумиране за наличие на такива. Необозначената и несигнализирана дупка не представлява предвидимо препятствие по смисъла на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, за да е налице задължение за водача да избира скоростта така, че да може да спре. За неоснователни са приети и изложените от ответната Агенция “Пътна инфраструктура” доводи в подадена частна жалба за наличие на основание за отвод на съдебния състав, постановил първоинстанционното решение, и за незаконосъобразност на отказа му да се отведе. По тези доводи съдът е приел, че от значение при решението дали съдия да бъде отведен не е субективното усещане у страната и формираното на тази основа отношение към съдебната институция или отделния съдия, а единствено съществуващо отношение у съдията било към предмета на спора, било към страна по делото, т. е. дали при конкретните обстоятелства опасенията са обективно оправдани. Съобразно практиката на ЕСПЧ необходими са факти, които да насочват за възможна пристрастност на съда, каквито според съда не се твърдят и доказват по делото. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, касаторът обосновава наличието на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 от ГПК, с произнасянето на съда по въпроса: Въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, длъжен ли е да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната сьвкупност всички допустими и относими доказателства; включително свидетелски показания и експертизи, възраженията и доводите на страните, когато същите касаят необсъждане на правно релевантни факти и обстоятелства от значение за решаване на делото? Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. При извършената служебна проверка настоящият състав на съда намери, че обжалваното решение не е вероятно нищожно или недопустимо. Неоснователно е искането на касатора за допускането му до касационно обжалване като очевидно неправилно. Съгласно формираната практика на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е съдебно решение, засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай от въззивното решение не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при постановяването му; съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК . Не са налице и поддържаните от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на решението, мотивирани с формулирания от него процесуалноправен въпрос за дейността и задълженията на въззивната инстанция. По него е налице задължителна практика на ВКС- т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК, ВКС, както и множество решения, постановени по реда на чл. 290 от ГПК. В така формираната практика се приема, че съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 от ГПК въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото,очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения- за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Съгласно т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т. е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му - чл. 236, ал. 2 ГПК, защото обект на въззивната дейност е решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. В случая от съдържанието на решението не би могло да се приеме, че е постановено в отклонение на така формираната съдебна практика. Видно от същото, включително препращайки към мотивите на първоинстанционния съд, въззивната инстанция е обсъдила релевантните за изхода на делото доказателства и поддържаните от страните доводи, като е изложила и самостоятелни мотиви по съществото на спора. Правилността на така постановеното решение не е предмет на проверка в производството по допускане на касационно обжалване, извън хипотезата на очевидна неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК, която в случая не е налице. Ето защо несъгласието на касатора с фактическите и правни изводи на съда и оплакванията му срещу същите не подлежат на разглеждане в настоящото производство, а само при постановяване на касационно решение след евентуално допускане на касационно обжалване. Предвид горното касационно обжалване на решението на поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК не може да се допусне. При този изход на делото и предвид направеното от ответната страна искане касаторът следва да бъде осъден да й заплати направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 600 евро. Възражението на касатора по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на същото е неоснователно, тъй като така заплатеният размер е съобразен с фактическата и правна сложност на делото и с материалния интерес по него. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на пето гражданско отделение, ОПРЕДЕЛИ: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение №2327 от 06.04.2026г. по в. гр. д. №3353/2025г. по описа на Софийския градски съд. ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура“, да заплати на М. Б. П., ЕГН [ЕГН], сумата от 600 евро- разноски по делото. Определението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.
Други данни
- В регистъра от
- 19.11.2026
- Последно в регистъра
- 19.11.2026