Определение · № 5631 · дело 162/2026

18 ноември 2026 г.Актове на ВКСВърховен касационен съд

Акт

Вид на акта
Определение
Номер
5631

Попитайте асистента за този запис

Безплатно
Един въпрос на седмица, без регистрация.

Дело

Дело № ?
162/2026
Вид на делото
гр.д.
Отделение ?
Първо гражданско отделение

Текст на акта

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 5631 гр. София, 18.11.2026 г. Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на втори ноември, две хиляди двадесет и шеста година, в състав: Председател: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА Членове: ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА ЕЛИЗАБЕТ ПЕТРОВА като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 162 по описа за 2026 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. С. М., действащ лично и като ЕТ „Емил Мангушев - Хиит 91“ и М. Л. М. срещу решение № 1148 от 07.10.2025 г. по в. гр. дело № 271/2025 г. на Софийски апелативен съд (САС), с което е отменено първоинстанционното решение № 520 от 06.11.2024 г. по гр. д. № 280/2024 г. на Благоевградски окръжен съд и вместо него е постановено ново решение, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от касаторите срещу [община] искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищците са собственици на следните имоти: 1/сграда с идентификатор *.*.*.* по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-32 от 10.05.2006г., със застроена площ 79 кв. м., брой етажи 1, с предназначение сграда за търговия; 2/сграда с идентификатор *.*.*.* по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-32 от 10.05.2006г., със застроена площ 45 кв. м., брой етажи 1, с предназначение сграда за търговия; 3/сграда с идентификатор *.*.*.* по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-32 от 10.05.2006г., със застроена площ 40 кв. м., брой етажи 1, с предназначение сграда за търговия, и 4/сграда с идентификатор *.*.*. по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-32 от 10.05.2006г., със застроена площ на сградата 43 кв. м., брой етажи 1, с предназначение сграда за търговия, които четири сгради са разположени на адрес: [населено място], [улица], в поземлен имот с идентификатор *.*.*, с площ от 1 652 кв. м., при съседи: поземлени имоти с идентификатори *.*.*, *.*.* и *.*.*, на основание давностно владение. Касаторите Е. С. М., действащ лично и като ЕТ „Емил Мангушев - Хиит 91“ и М. Л. М. поддържат в касационната жалба, че атакуваното въззивно решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и като необосновано, поради което молят то да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявените положителни установителни искове за собственост да бъдат уважени. Претендират сторените по делото съдебно – деловодни разноски. В изложението на основанията за допускане на касационния контрол, жалбоподателите навеждат хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, обобщени и преформулирани съобразно правомощията на ВКС съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС: 1. Допустимо ли е при отмяна на първоинстанционното решение, въззивният съд да препрати по реда на чл. 272 ГПК към фактическите и правни съображения на първоинстанционния съд?, който твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 227 от 22.03.2019 г. по гр.д. № 896/2018 г. на ВКС, 3-то ГО; решение № 181 от 12.07.2016 г. по гр.д. № 360/2016 г. на ВКС, 4-то ГО и решение № 157 от 08.11.2011 г. по т.д. № 823/2010 г. на ВКС; 2. Длъжен ли е въззивният съд в мотивите на решението си да обсъди всички относими доказателства, доводи и възражения на страните и да изложи собствени фактически и правни мотиви по спора?, който поддържа, че е разрешен в противоречие с решение № 11 от 30.03.2012г. по гр.д. № 471/2011г. на ВКС, 2-ро ГО; решение № 181 от 12.07.2016г. по гр.д. № 360/2016г. на ВКС, 4-то ГО; решение № 157 от 08.11.2011г. по търг.д. № 823/2010г. на ВКС; ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, и решение № 102 от 25.11.2016г. по гр.д. № 1055/2016 г. на ВКС, 2-ро ГО, и 3. Ако в акта за общинска собственост (А.) е посочена само правната норма, послужила като основание за актуването, но не и конкретен придобивен способ, А. има ли легитимиращо действие досежно правото на собственост на общината? За оборване на констатациите в акта как се разпределя доказателствената тежест?, който твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 81 от 24.07.2018г. по гр.д. № 4029/2017г. на ВКС, 2-ро ГО; решение № 67 от 16.06.2017г. по гр.д. № 3533/2016г. на ВКС, 2-ро ГО; решение № 50250 от 17.01.2023г. по гр.д. № 667/2022г. на ВКС, 4-то ГО, и решение № 559 от 02.10.2024 г. по гр. д. № 608/2024 г. на ВК, 1-во ГО. По трите горепосочени въпроси релевират и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – значимост за точното приложение на закона и за развитието на правото. Навеждат и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, изразяваща се в препращане към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл. 272 ГПК, макар то да е отменено като неправилно, и в необосновано изведения извод, че мястото, върху което са построени процесните сгради съставлява публична общинска собственост, въпреки установеното от заключението на техническата експертиза, че отреждането му за „озеленяване“ за обществени нужди е едва от 2021 г., към който момент процесните сгради са били придобити по давност от ищците. Ответникът по касационната жалба [община] подава писмен отговор в срок, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Не претендира съдебно – деловодни разноски в касационното производство. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което тя е допустима. По предявените положителни установителни искове за собственост, въззивният съд е приел за установено, че с разрешение за строеж № 16-2/15.01.1991г. на Изпълнителния комитет на Общински народен съвет - Б., на основание чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ (отм.), в съответствие с одобрените проекти на 10.12.1990г. от арх. К. Х., на С. К. М., регистрирал колективна фирма, е разрешено да извърши предвидените в проекта строителни работи по дадена линия и ниво от службата при ОНС за обект „сервиз за строителни услуги по плана на ЦГЧ“. С решение № 6742 от 24.12.1991 г., постановено по гр. д. № 322/1991 г. на Благоевградския окръжен съд, е вписано прекратяване на СД „Мангушев и сие“ по общо съгласие на съдружниците, а с решение от 1991г. е регистриран ЕТ „Емил Мангушев - Хиит 91“. Въз основа на строителното разрешение, в периода 1991г. - 1995г. са изградени процесните постройки като производствено - търговски комплекс, на административен адрес: [населено място], [улица]. С разрешение № 19 от 1993г., на основание чл. 4, ал. 2 Наредба № 8 за държавно приемане и разрешаване на ползването на строежите в Република България и чл. 21, ал. 2 ЗНЗ, е разрешено да бъде въведен в експлоатация обект с дейности по ел. табла, тръбна мебел, студена обработка на метали и механична работилница. Строителството е изпълнено в съответствие с издаденото разрешение за строеж № 16-2/1991 г. на Общински народен съвет - Б. и одобрените проекти, поради което с разрешение № 1 от 1994г. е разрешено да бъде въведен в експлоатация обект „магазин за ел. материали - [улица]- Б.“, с предмет на дейност „продажба на промишлени стоки - ел. материали“. През 1995 г. е извършено заснемане на изградения обект - производствено-търговски комплекс на адрес [населено място], [улица], с възложител ЕТ „Хиит - М.“. Със заповед № 2714 от 16.12.2021 г. на Кмета на [община] е наредено, в тридесетдневен срок от влизането й в сила, да бъде премахнат „сервиз за битови услуги“, изграден в имот с идентификатор *.*.* по КККР на [населено място]. С решение № 2173/19.12.2022г., административният съд е отхвърлил жалбата на Е. С. М* срещу горепосочената заповед на Кмета на [община]. С решение № 4133 от 19.04.2023 г. по адм. д. № 1658/2023 г. на ВАС, решение № 2173 от 19.12.2022 г. по адм. д. № 77/2022 г. на Административен съд (АС) - Б. е отменено и заповед № 2714 от 16.12.2021 г. на Кмета на [община] е отменена. В мотивите на решението на ВАС е констатирано, че М. е инициирал започване на производство по § 17 ПР ЗУТ, по което липсва произнасяне от компетентния орган - Общински съвет – Б., както и че при постановяване на оспорената заповед административният орган не е изяснил всички факти и обстоятелства във връзка с поискано изменение на действащия подробен устройствен план (ПУП) за придаване на траен градоустройствен статут на процесните сгради и не е изследвал приложимостта на § 17 ПР ЗУТ. В изпълнение на указанията на ВАС, с решение № 307 по протокол № 9 от 30.06.2023 г., Общински съвет - Б. се е произнесъл по направените искания за стартиране на процедура за придобиване на траен статут на изградените от молителите търговски обекти покрай река Б., по молба от 2004 г., като на основание § 17, ал. 2 ПР ЗУТ не е приел да се допуснат процедури за изменение на действащия ПУП, одобрен със заповед № 323/05.09.1994 г. на Кмета на [община], за създаване на траен градоустройствен статут на изградените временни постройки, вкл. процесните, в имоти с идентификатори *.*.* и *.*.* по КККР на Б., двата имота с предназначение „за озеленяване“, публична общинска собственост. САС е счел за установено също, че в периода 20.08.1996г. - 29.08.1996г. между страните са сключени четири договора за наем на общински недвижим имот - закрита площ, включващ процесните сгради, продължаването на срока на които след 2002 г., на база решение № 116 по протокол № 7 от 29.05.2002 г. на Общински съвет - Б., е спряно с влязло в сила решение № 606 от 16.12.2002г. на БлОС, във връзка с решение № 7452 от 15.07.2003г. на ВАС, поради противоречие с разпоредбите на чл. 14, ал. 1 Закона за общинската собственост (ЗОбС). Намерил е за установено и че през 1993г. [община] е изготвила и одобрила проект по благоустрояване и озеленяване, в който процесният поземлен имот е отразен под № 1 и 2 в чертежа по благоустрояване и озеленяване. През 1998 г. от Сдружение „Б.-12“, в което са включени фирмите на 12 еднолични търговци, сред които и ЕТ „Емил Мангушев - Хиит 91“, са мотивирали необходимостта за развитие на бизнеса и изграждане на базата и магазинната мрежа, и са поискали районът на търговските обекти да бъде обособен в градоустройствения план като зона по чл. 36, ал. 3 ППЗТСУ (отм.) и да намери своето градоустройствено решение като търговски комплекс. С решение № 178 по протокол № 10 от заседание, проведено на 02.09.1999 г., Общински съвет - Б. е дал съгласие за обекти, изградени по реда на чл. 120, ал. 4 от ППЗТСУ (отм.), да бъде отстъпено право на строеж на собственика на сградата, като за целта той защити това си право, ако отговарят на следните допълнителни условия: имат застроителен режим по одобрения ЗРП на квартала; имат одобрени проекти и строително разрешение; обектите са изпълнени съгласно одобрените проекти, и земята, върху която са изградени е безспорна общинска собственост. На 02.04.2001 г. от страна на ищеца е подадено ново напомнително писмо - искане до Общински съвет - Б. и до Кмета на [община] относно искания по § 16 и 17 от измененията на устройствения закон, касаещи статута на обектите, сред които и процесиите. Администрацията е била сезирана е идентични искания и през 2004 г., 2008 г. и 2009 г., както и в периода след това. През 2023 г. от страна на ЕТ „Емил Мангушев - Хиит 91“ до Кмета на [община] са подадени 4 заявления за заверяване на молби-декларации за снабдяване с нотариални актове по обстоятелствена проверка за процесните сгради. В законния срок не е имало произнасяне от компетентния орган. Мълчаливите откази са оспорени своевременно пред АС - Благоевград. В хода на съдебните производства административната услуга е извършена, но при заверката на молбите - декларации изрично е отразено, че сградите са изградени в имот, който е публична общинска собственост и поради това правото на собственост върху тях не може да бъде придобито по давност. Въззивният съд е кредитирал неоспореното заключение на приетата техническа експертиза по делото, според което по регулационния план, одобрен със заповед № 2199 от 15.04.1976 г., по-малко от 1/3 от процесния район попада в проектен обществен парцел I, кв. 51, отреден и предвиден за „бъдещо озеленяване“. Друга част попада в проектна улица, а останалата част от терена, в която са процесните сгради, попада извън обхвата на регулация на ЦГЧ - в празен и незастроен терен, без определено стопанско предназначение. По регулационния план от 1994 г., одобрен със заповед № 323 от 05.09.1994 г., районът попада в терен без определено стопанско предназначение, без обособен квартал, без обособен парцел и без конкретно отреждане за този терен. Одобряването на кадастралния, регулационния и застроителния план на ЦГЧ - Б. е за конкретни квартали, описани с техните номера, без да са посочени граници. Поземленият имот, върху който са построени процесните сгради, е нанесен за първи път в кадастралния план на кв. 216, одобрен със заповед № 1018 от 12.12.2000 г., като имот с пл. № *, с площ от 1 485 кв. м., като няма последващи изменения на кадастралния план, касаещи имота. В одобрените със заповед № РД-1832 от 10.05.2006 г. КККР на [населено място], имотът е заснет с идентификатор *.*.*, с площ от 1 652 кв. м., урбанизирана територия, предназначен „за търговски обект/комплекс“, като е вписан на [община]. В границите на имот с идентификатор *.*.* попадат 14 бр. сгради, сред които и процесните 4 сгради. На 20.10.2021 г., по искане на [община] предназначението на имот с идентификатор *.*.* е променено на „за друг вид озеленени площи“. САС е приел за установено, че с акт за публична общинска собственост № 10509 от 25.10.2021 г., поземлен имот с идентификатор *.*.* е актуван като публична общинска собственост. Въз основа на приетото заключение на счетоводната експертиза, решаващият съд е намерил за установено, че месечната наемна цена от 01.08.1996 г. до 01.11.2021 г. по договор за наем № 30101 от 29.08.1996 г., сключен между [община] и ЕТ „Емил Мангушев - ХИТ 91“, се е променяла през годините, като общината е издавала фактури към ЕТ „Емил Мангушев - Хиит 91“ за заплатен наем по наемното им правоотношение и същите са били отразявани в нейното счетоводство. Същевременно, вещото лице е констатирало, че в счетоводството на ЕТ „Емил Мангушев - Хиит 91“ за периода 01.08.1996 г. до 13.02.2002 г. са отразени плащания на суми за наем на сгради по договор № 30101 от 29.08.1996 г. Въз основа на изисканата справка от НАП относно счетоводната информация за ЕТ „Емил Мангушев - Хиит 91“ са предоставени данни от счетоводните дневници за покупки за периода от м. 02.2009г. до м. 05.2011 г. и от м. 02.2012г. до м. 12.2021г. (другите дневници са унищожени, заради изтекъл срок на съхранение), в които са отразени плащанията към [община] - всички фактури с доставчик [община] са надлежно осчетоводени и отразени в дневниците за покупки на ЕТ „Емил Мангушев - Хиит 91“. Вещото лице е установило също така, че от м. 11.2016г. до м. 11.2021г. са извършени ежемесечни плащания от ЕТ „Емил Мангушев - Хиит 91“ по фактурите, издадени от [община] именно във връзка с договор за наем № 30101 от 29.08.1996г, както и че основанието на издадените и платени фактури за периода м. 08.1996 г. - м. 10.2016 г. е по договор за наем № 30101 от 01.01.1996 г., а след м. 11.2016 г. до м. 11.2021 г. - за поставяне на временни преместваеми обекти. От правна страна въззивният съд е посочил, че изцяло в доказателствена тежест на ищците по предявените искове е било да установят, пълно и главно, че са владели процесните сгради явно и необезпокоявано, с намерение да ги своят и придобият, в период повече от 10 години, което придобивно основание за спорното право на собственост е противопоставено на ответника и съставлява предмет на търсената искова защита. Заключил е, че след преценка на доказателствата по делото, доколкото нищо различно не е установено от тях, следва че имот с идентификатор *.*.*, върху който са построени спорните постройки, е публична общинска собственост. Съобразил е, че съгласно чл. 5, ал. 3 ЗОбС А. няма правопораждащо действие и обвързваща доказателствена сила за самото право на собственост, доколкото последната може да бъде оборена от насрещната страна в исковия процес, каквото оборване ищците не са осъществили. Анализирал е нормата на чл. 92 ЗС, въвеждаща правилото, че собственикът на земята е и собственик на постройките и насажденията върху нея, освен ако не е установено друго – например учредено право на строеж, реализирано в рамките на разрешеното - чл. 63, ал. 1 ЗС. САС е счел, че нито се твърди от ищците, нито се установява от доказателствата в процеса, че [община] е учредила право на строеж по смисъла на чл. 63 ЗС в полза на ищците за построяване на процесните сгради, по силата на което право ищците да са станали собственици на построеното. Даденото разрешение за строеж № 16-2/15.01.1991г. от Изпълнителния комитет на Общински народен съвет - Б., на основание чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ (отм.), е за временни постройки в незастроени терени за временни нужди и подлежащи на премахване при заемане на терена по действащ регулационен/устройствен план. То не поражда суперфициарна собственост в полза на лицата, на които е предоставено, защото е различно от вещното право на строеж по смисъла на чл. 63 ЗС. Затова, според САС, след построяване на сградите върху земя - общинска собственост, по силата на приращението по смисъла на чл. 92 ЗС, при уреден постоянен градоустройствен статут, постройките биха били собственост на собственика на земята, ако друго не следва от закона или не е уговорено между страните. Процесните временни постройки не са придобили траен градоустройствен статут на основание § 17, ал. 2 ПР ЗУТ, поради което друго не може да следва и те не могат да бъдат придобивани по давност, като е ирелевантно за предмета на делото дали те са законни. Независимо от горепосочения извод, въззивният съд е изложил мотиви и за това, че упражняваната от ищците фактическа власт върху процесните сгради не притежава признаците на владение. Посочил е, че наличието на дългогодишни наемни правоотношения между страните за процесните имоти от 1996 г. до 2021 г., по които ищците като наематели са заплащали редовно наемна цена, придава на упражняваната фактическа власт качеството на държане, а не на владение. Не се установява, според САС, в процеса ищците да са обърнали намерението си от държане на имотите в намерение за своене, напротив, образувани са множество административни производства, текли между страните в период, по-дълъг от 10 години преди завеждане на делото, в които ответната община се е противопоставяла на претенциите на ищците. Дори да е било установено владение и да е било възможно придобиване по давност, в случай, че поземленият имот, върху който са построени четирите сгради, съставлява частна общинска собственост, както твърдят ищците, то тогава въззивният съд е изложил допълващи съображения, че десетгодишният давностен срок е могъл да започне да тече от 01.06.1996г., но с оглед мораториума, установен с § 1 ЗР ЗДЗС (ДВ, бр. 46/2006г.), с който е постановено спиране на давността за определен период от време, продължен впоследствие до 31.12.2022г., и решение № 3 от 24.02.2022г. по конст. д. № 16/2021г. на Конституционния съд на Република България, което има действие занапред – от влизането му в сила на 08.03.2022 г., той е спрял на 31.05.2006 г. и от 08.03.2022 г. е започнал да тече наново, като до подаване на настоящата искова молба на 15.03.2024 г. не е изтекъл. При гореизложените решаващи и допълнителни правни съображения, САС е отхвърлил предявените искове, основани на 10 – годишна придобивна давност, текла в полза на ищците. Настоящият състав на Върховния касационен съд, Първо гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. Допускането на касационно обжалване на въззивно решение в хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК, според т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от значение за изхода по конкретното дело, т.е. който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по делото. Първите два поставени въпроси са процесуалноправни и винаги съставляват общо основание за допускане на касационния контрол, доколкото са от обуславящо значение за конкретния правен спор. Спрямо тях обаче не е осъществено наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което те не могат да обусловят допускане на касационно обжалване. Първият правен въпрос, отнасящ се до приложението на нормата на чл. 272 ГПК, е намерил разрешение, изцяло съобразено с трайната и непротиворечива практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, вкл. посочената от касаторите (решение № 227 от 22.03.2019 г. по гр.д. № 896/2018 г. на ВКС, 3-то ГО; решение № 181 от 12.07.2016 г. по гр.д. № 360/2016 г. на ВКС, 4-то ГО и решение № 157 от 08.11.2011 г. по т.д. № 823/2010 г. на ВКС). Според последната, въззивният съд може да препрати към мотивите на първоинстанционното решение съгласно чл. 272 ГПК, само ако го потвърди, но и в този случай дължи излагане на собствени фактически и правни съображения, за да обективира волята си на инстанция по съществото на спора. САС в атакуваното решение е дължал излагане на изчерпателни фактически и правни мотиви за неоснователността на предявените искове, доколкото не е потвърдил, а е отменил първоинстанционния съдебен акт. Подробни и изчерпателни фактически и правни мотиви са обективирани в обжалваното въззивно решение – съвкупна преценка на всички относими доказателства, след което са изведени правнорелевантните факти; решаващи правни съображения относно временния статут на процесните сгради и невъзможността да бъдат придобити по давност от ищците поради това, че са общинска собственост на основание чл. 92 ЗС и допълнителни правни аргументи за неосъществено владение и неизтекъл давностен срок, в случай, че твърдението на ищците, че процесните имот и сгради са частна общинска собственост. При наличието на тези мотиви, бланкетно направеното, вероятно поради техническа грешка, препращане на основание чл. 272 ГПК към фактическите констатации на първоинстанционния съд, не съставлява нарушение на процесуалния закон и не е отклонение от горецитираната съвременна константна практика на ВКС. Наличието на последната, обуславя неосъществяване и на второто релевирано допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – значимост за точното приложение на закона и за развитието на правото. По втория правен въпрос също е формирана трайна и непротиворечива практика на ВКС, която е съобразена от въззивния съд в атакуваното решение. Според последната (ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ІV г.о., решение № 164 от 4.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 196/2014 г., III г. о., решение № 589 от 29.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1359/2009 г., I г. о., решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г., на ВКС, ІV г.о., решение № 190/07.02.2020г. по гр.д. № 24/2019г. на ВКС, I г.о.; решение № 5/11.05.2020г. по гр.д. № 1241/2019г. на ВКС, І г.о.; решение № 74/02.07.2020г. по гр.д. № 2701/2010г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 133/23.10.2019г. по гр.д. № 3565/2018г. на ВКС, І г.о. и др., вкл. цитираните от касаторите решение № 11 от 30.03.2012г. по гр.д. № 471/2011г. на ВКС, 2-ро ГО; решение № 181 от 12.07.2016г. по гр.д. № 360/2016г. на ВКС, 4-то ГО; решение № 157 от 08.11.2011г. по търг.д. № 823/2010г. на ВКС, и решение № 102 от 25.11.2016г. по гр.д. № 1055/2016 г. на ВКС, 2-ро ГО), въззивната инстанция дължи излагане на собствени фактически и правни мотиви като втора инстанция по същество, след извършване на самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция доказателствен материал, при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд включва обсъждане на всички приети доказателства и защитни позиции, доводи и възражения на страните в първоинстанционното и във въззивното производства в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. В съответствие с горепосочената трайна съдебна практика и както беше посочено по-горе, в мотивите на обжалваното решение, въззивната инстанция е обсъдила всички относими към спора доказателства (писмени и гласни, заключения на техническа и счетоводна експертизи) и всички направени от страните доводи и възражения. След така извършения съвкупен анализ на целия доказателствен материал, решаващият съд е приел за несъществуващо твърдяното право на собственост на ищците, основано на придобивна давност, като е изложил решаващи (достатъчни за приемане на исковете за неоснователни) и допълнителни (ако ищцовото твърдение, че поземленият имот е частна, а не публична общинска собственост е основателно) правни мотиви, като по този начин е отговорил на всички доводи и възражения на касаторите. При наличието на горепосочената практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и съобразяването й от САС в обжалваното решение, по втория въпрос не са осъществени както първото наведено допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и второто такова – по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Третият въпрос на касаторите не притежава характеристиките на правен въпрос и на общо основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като е без значение за крайния изход на конкретния правен спор. Ищците – касатори не са оспорвали факта, че ответната община е собственик на поземления имот, върху който са изградени процесните временни постройки. Именно поради това, въведеното като придобивно основание за твърдяното тяхно право на собственост върху постройките по предявените искове е придобивната давност. Следователно спорът между страните е концентриран върху вида общинска собственост на терена – публична или частна, пораждаща възможност или невъзможност за придобиване на временните постройки по давност. Съставеният А. от 25.10.2021 г., който е изготвен след изричното отреждане на процесния поземлен имот с идентификатор *.*.* по ПУП на [населено място] за „озеленени площи“, обективира собствеността на ответната община като публична по силата на закона – чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОбС. Но дали собствеността на общината върху поземления имот е публична или частна не променя безспорно установеното обстоятелство, че процесните четири сгради са временни постройки, изградени законно на основание чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ (отм.) и че техният временен статут е останал непроменен до настоящия момент, тъй като те не са придобили траен градоустройствен статут на основание § 50а ПЗР ЗТСУ (отм.) и на основание § 17, ал. 2 ПР ЗУТ. Макар ищците да са собственици на временните постройки, те не могат да станат техни суперфициарни собственици по смисъла на чл. 63 ЗС, тъй като не са титуляри на право на строеж върху тях (разрешението за строеж по чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ (отм.) е различно от правото на строеж по чл. 63 ЗС). Именно юридическият статут на сградите като временен строеж без траен градоустройствен статут изключва възможността собственикът му да притежава право на строеж или да придобие такова на основание давностно владение. Този статут дава възможност за ползване (държане) на сградите до настъпване на предпоставките за премахването им – възникване на инвестиционна инициатива за реализиране на предвижданията на ПУП. През този период ищците са собственици на временен строеж и не могат да придадат траен градоустройствен статут на същия, като се позоват на придобивна давност както досежно придобиване на правото на строеж, така и досежно придобиване на правото на собственост върху сградите като траен обект на ПУП. В този смисъл е решение № 31 от 10.03.2020г. по гр.д. № 2508/2019 г. на ВКС, 1-во ГО. Именно това е приел въззивният съд в своето решение и затова е счел, че процесните сгради като временни не могат да се придобиват по давност, а се подчиняват на правния режим на поземления имот като приращение към него, който е отреден по ПУП за озеленяване на града, при реализиране на което обществено мероприятие те подлежат на премахване като временни строежи. Последното обстоятелство може да бъде преодоляно единствено с придобиване на траен градоустройствен статут на постройките, за което законните срокове са изтекли и е налице отказ на административния орган за изменение на ПУП на основание § 17, ал. 2 ПР ЗУТ, който е потвърден с влязло в сила решение (решение № 41/08.01.2024 г. по адм. д. № 20227030701041/2022 г. на АС – Благоевград, оставено в сила с решение № 6742/04.06.2024 г. по адм. д. № 3037/2024 г. на ВАС). Само ако процесните сгради бяха придобили траен градоустройствен статут по надлежния законов ред, ищците биха могли да станат суперфициарни собственици и само тогава би било от значение дали земята, върху която са построени сградите е публична или частна общинска собственост, при евентуално заявено придобивно основание – придобивна давност. Както беше посочено по-горе статутът на процесните сгради е останал временен и ищците са техни собственици въз основа на разрешението за строеж № 16-2/15.01.1991г. на Изпълнителния комитет на Общински народен съвет - Б., издадено на основание чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ (отм.), но като временно строителство и до момента, в който не бъде реализирано инвестиционното намерение за терена според предвижданията на ПУП, когато те подлежат на премахване. Правото на строеж и правото на собственост относно процесните сгради не може да бъде придобивано по давност. От гореизложеното се налага изводът, че за решаващия извод на САС в атакуваното решение, че процесните временни постройки не могат да бъдат придобивани по давност, е без значение вида общинска собственост върху поземления имот, върху който те са изградени – публична или общинска. Следователно въпросът за легитимиращото действие на А. и за разпределение на доказателствената тежест за оборване на същото, като във всички случаи А. няма правопораждащо действие, е неотносим към горепосочения решаващ извод за неоснователност на положителните установителни искове за собственост. При неосъществено общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК по третия въпрос, не следва да бъдат обсъждани кумулативно изискуемите наведени допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване, различно от основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти (очевидна необоснованост). Настоящият съдебен състав намира, че такива квалифицирани състави на неправилност не са осъществени спрямо обжалвания акт, а и не са наведени от жалбоподателите. Изложените оплаквания в приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК са разгледани в контекста на въпросите на касаторите, поставени по чл. 280, ал. 1 ГПК и съобразно гореизложеното те не биха могли да обусловят нито очевидна неправилност, нито неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК на въззивното решение. На основание изложеното, поради отсъствие на основания по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и на чл. 280, ал. 2, пр. 1, пр. 2 и пр. 3 ГПК, касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато. Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Първо гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1148 от 07.10.2025 г. по в. гр. дело № 271/2025 г. на Софийски апелативен съд . Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Други данни

В регистъра от
19.11.2026
Последно в регистъра
19.11.2026