Определение · № 5613 · дело 2257/2026

17 ноември 2026 г.Актове на ВКСВърховен касационен съд

Акт

Вид на акта
Определение
Номер
5613

Попитайте асистента за този запис

Безплатно
Един въпрос на седмица, без регистрация.

Дело

Дело № ?
2257/2026
Вид на делото
гр.д.
Отделение ?
Второ гражданско отделение

Текст на акта

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 5613 гр. София, 17.11.2026 г. Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и шеста година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА СОНЯ НАЙДЕНОВА като изслуша докладваното от съдия Първанова гр. д. № 2257/2026 г., за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 1492/25.02.2026 г. на В. Т. Н., подадена чрез адвокат Х. Н., срещу въззивно решение № 30/16.01.2026 г. по в. гр.д. № 324/2025 г. на Окръжен съд - Перник. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК без да е формулиран правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Ответникът по касация - В. Р. Т., не взема становище в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК , поради което e процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 64/27.01.2025 г. по гр. д. № 4183/2023 г. на Районен съд – Перник в частта, в която е отхвърлен като неоснователен искът по чл. 124, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1 ЗС за признаване на установено по отношение на В. Р. Т., че В. Т. Н. е собственик по давностно владение, осъществявано в периода от 1985 г. до предявяване на иска – 30.08.2023 г., на жилищна сграда – еднофамилна на два етажа, със застроена площ от 90 кв.м., с идентификатор **** по КК и КР на [населено място], изградена в имот, общинска собственост, с площ от 414 кв. м. с иденфикатор *** по КК и КР на [населено място]. Въззивният съд е възприел фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционното решение. Приел е за установено, че страните са единствени наследници по закон на Т. Н. С., починал на 10.07.2016 г. В полза на последния е учредено право на строеж през 1983 г., а с нотариален акт от 27.09.1983 г. С. е дарил на синовете си – Р. Т. Н. и К. Т. Н., правото да построят съответно втори и трети етаж от сградата. От гласните доказателства и заключението по техническата експертиза съдът е установил, че правото на строеж е частично реализирано в периода 1990-1991 г. Вещото лице е посочило, че сградата е монолитна, не е изградена изцяло по проекта и има недовършени СМР. Отбелязано е, че само първият етаж представлява самостоятелен обект, годен за живеене, а на втория жилищен етаж липсва трета стоманобетонова плоча (таван на втория етаж). Над етажа е изпълнен дървен покрив, като западната половина на етажа е в груб строеж, а източната половина на същия е обособена за живеене с преградна стена от гипсокартон. Трети жилищен етаж не е изграден. Експертът е заявил още, че процесната двуетажна еднофамилна жилищна сграда не представлява завършен строеж по смисъла на ЗУТ. Само първият етаж е самостоятелен обект по смисъла на ЗУТ. В показанията си свидетелят О. е разказал, че наследодателите са живеели и ползвали процесната сграда до смъртта си и през цялото време с тях е живяла ищцата В. Н.. Строежът на къщата е извършен с труд и средства на наследодателите, като ищцата е помагала. Разпитаните свидетели не са установили ответницата да е посещавала процесния имот или да е участвала в поддръжката му. Представена е и данъчна декларация от ищцата, в която е посочено, че тя и ответницата са собственици по наследяване при равни части на процесната сграда. При така установената фактическа обстановка, съдът е приел, че щом вторият етаж не е достигнал степен на самостоятелност, то от дареното право на строеж не е възникнало право на собственост върху самостоятелен обект за бащата на ответницата /Р. Н./. Относно спорния въпрос дали ищцата е придобила по давност цялата сграда, съдът е изложил съображения, че тя е изградена до фаза „груб строеж“ през 1990-91 г., поради което за периода от 1985 г. до 1990 г. не е съществувал годен обект на давностно владение. Независимо от това, до смъртта на родителите си В. Н. е пребивавала в имота на основание роднинска връзка и съгласие, т.е. се касае до „търпими действия“, които не представляват владение по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗС. Направен е извод, че не е доказан начален момент на владение на ищцата срещу наследодателя, което да е започнало преди 2016 г., когато Т. С. е починал. Съдът е констатирал, че страните са станали съсобственици на имота при равни квоти от по 1/2 ид.ч. през 2020 г. – след смъртта на преживяла съпруга на суперфициарния собственик. В периода от 2016-2020 г. ищцата е имала качеството на държател на ид.ч. от имота, съсобствен с ответницата В. Т.. Не е доказано извършването на явни и недвусмислени действия по отричане правата на последната. Посочено е, че дезинтересирането спрямо имота от единия съсобственик не трансформира автоматично упражняваната от другия съсобственик фактическа власт във „владение“. Извършените ремонти и подобрения сами по себе си не представляват действия, които да отричат правата на останалите съсобственици. От събраните гласни доказателства също не е установено предприемането на действия на ищцата, насочени към отричане правата на ответницата, доведени до нейното знание. Представената данъчна декларация, в която ищцата е записала своята племенница като съсобственик, също е индиция, че В. Н. не е отблъснала владението на В. Т., а напротив – считала я е за съсобственик на процесната сграда. С тези аргументи съдът е приел, че елементите от фактическия състав на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС не са доказани от ищцата, поради което искът й за установяване на правото на собственост върху цялата сграда спрямо ответницата следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията по реда на чл. 288 ГПК. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства или от обжалваното решение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК липсва ясно формулиран по смисъла на цитираното тълкувателно решение правен въпрос. Бланкетно се сочат основанията на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, без конкретно поставени въпроси и обосновка за тях, като се навежда довод за противоречие на приетото от въззивния съд с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Посочват се решения на ВКС, които касаят конкретни правни спорове без да се аргументира тяхната връзка с настоящия, в т.ч. дадени разрешения по релевантни за настоящото дело правни въпроси. Освен това се сочи и противоречие с практиката на съдилищата, което не е предвидено като самостоятелно основание за допускане касационно обжалване в производството по предварителна селекция на касационните жалби. Цитираното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК изисква посоченият от касатора правен въпрос да е решен в противоречие с актове на КС на РБ или на СЕС. Изложението съдържа касационни оплаквания за необоснованост на съдебния акт по смисъла на чл. 281 ГПК, които не могат да бъдат предмет на проверка в настоящото производство по предварителна селекция на касационната жалба. Ето защо въззивното решение не следва да се допусне до касационно обжалване. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о. ОПРЕДЕЛИ: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 30/16.01.2026 г. по в. гр. д. № 324/2025 г. на Окръжен съд - Перник. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Други данни

В регистъра от
18.11.2026
Последно в регистъра
18.11.2026