Определение · № 3194 · дело 1610/2026
Акт
- Вид на акта
- Определение
- Номер
- 3194
Попитайте асистента за този запис
Дело
- Дело № ?
- 1610/2026
- Вид на делото
- т.д.
- Отделение ?
- Второ търговско отделение
Текст на акта
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е гр. София, №3194/17.11.2026 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесети октомври две хиляди двадесет и шеста година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ : ГАЛИНА ИВАНОВА ДИЛЯНА ГОСПОДИНОВА като разгледа докладваното от съдия Господинова т.д. № 1610 по описа за 2026 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от М. А. М., Д. А. А. и Г. П. А. срещу решение № 82 от 11.03.2026 г., постановено по в.т.д. № 651/2025 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, в частта, с която след частична отмяна на решение № 258 от 25.08.2025 г., постановено по т.д. № 315/2023 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора, са отхвърлени предявените от М. А. М., Д. А. А. и Г. П. А. срещу ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД искове с правна квалификация чл. 432, ал. 1 КЗ за осъждане на ответника да заплати на всеки от ищците сумата над 76 693, 78 евро до 102 258, 37 евро, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от смъртта на техния баща и съпруг А. М. А., настъпила на 22.03.2023 г. в резултат на пътнотранспортно произшествие, причинено по вина на водача на лек автомобил, за който е сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите с ответника. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторът счита, че изводът на въззивния съд, че пострадалото при произшествието лице е допринесло със свое противоправно поведение за настъпване на вредоносния резултат, не отговаря на събраните по делото доказателства. В заключенията на изготвените експертизи вещите лица с оглед на своите експертни знания са направили констатации, че пострадалият не е имал техническа възможност да предотврати произшествието, дори ако е управлявал автомобила с разрешената скорост за движение в пътния участък. Експертите са дали категорично становище, че произшествието е можело да бъде предотвратено единствено от водача на застрахования при ответника автомобил. Въззивният съд не е съобразил правилото на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, което изисква приносът на пострадалия да бъде доказан по категоричен начин, а не да се предполага. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и поставя осем въпроса. Ответникът по касационната жалба ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД е подал отговор, в който заявява, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част, както и че то е правилно. Претендира присъждане на разноски за касационното производство. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд – Пловдив е приел, че предмет на разглеждане са предявени субективно съединени искове с правна квалификация чл. 432, ал. 1 КЗ от увредените лица М. А. М., Д. А. А. и Г. П. А. срещу застрахователното дружество, което е страна по сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на пътнотранспортно произшествие /ПТП/, настъпило поради виновното и противоправно поведение на водача на моторното превозно средство /МПС/, за което е сключена застраховката. Счел е, че предвид това, че ответното застрахователно дружество не е обжалвало решението на първоинстанционния съд в частта, с която е осъдено да заплати на всяка от ищците сумата от по 100 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, то е влязло в сила и се ползва със сила на пресъдено нещо. С оглед на това от него се установяват по задължителен начин в отношенията между страните всички факти, от които са породени присъдените вземания, а именно: - наличието на противоправно и виновно поведение на водача на лек автомобил „Пежо 307“, с рег. [рег.номер на МПС] , в резултат на което е настъпило ПТП, при което е починал А. М. А., който е съпруг на Г. П. А. и баща на М. А. М. и Д. А. А.; - настъпили за ищците неимуществени вреди, представляващи болки и страдания от смъртта на техния близък, които са в причинна връзка с поведението на водача на автомобила; - наличие на сключена с ответника задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за МПС-то, управлявано от виновния водач, която е била действаща към деня на произшествието. Предмет на разглеждане от въззивния съд са само въпросите относно размера на обезщетенията, които се дължат на всяка от ищците за възмездяване на претърпените от тях неимуществени вреди за сумата над 100 000 лв. до 200 000 лв., както и относно това дали е налице основанието по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на тези обезщетения с оглед на направеното от ответника възражение за принос на починалото лице за настъпване на вредоносния резултат. Въззивният съд е направил извод, че справедливият размер на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди, което се следва на всяка от ищците, възлиза на сумата от по 200 000 лв. То е определено при отчитане на възрастта на починалото лице и на ищците към датата на смъртта, естеството и съдържанието на отношенията, които са съществували приживе между тях, начина, по който настъпилата смърт на близкия родственик се е отразила на психичните преживявания на всяка от ищците, както и икономическите условия в страната към датата на реализиране на произшествието. В решението е разгледано заявеното от ответника възражение за допринасяне на пострадалия за вредоносния резултат. В тази връзка въззивният съд е приел за установено, че при настъпване на ПТП-то починалото лице е управлявало лек автомобил „Фолксваген Пасат“ със скорост от 119 км/ч, която е над разрешената такава за движение на конкретния пътен участък от 90 км/ч. С това той е нарушил правилото за движение, установено в чл. 21, ал. 1 ЗДвП. За да отговори на въпроса дали е налице причинна връзка между това противоправно поведение на пострадалия и вредоносния резултат, съдът е съобразил, че в заключенията на изслушаните в производството единични и тройна експертизи вещите лице са направили категоричен извод, че дори и този водач да е управлявал автомобила с разрешената скорост от 90 км/ч, той не би могъл да предотврати удара с внезапно навлезлия в лентата за насрещно движение лек автомобил „Пежо 307“. Взел е предвид обаче, че в разпита си в открито съдебно заседание вещите лица, които са участвали в състава на тройната експертиза, са посочили, че водачът на лек автомобил „Фолксваген Пасат“ е можел при възприемане на навлизащия в неговата лента за движение автомобил да предприеме маневра чрез навиване на волана надясно и заобикаляне на МПС-то от тази страна, а не от ляво, и по този начин да избегне удара. Въз основа на констатациите на вещите лице съдът е счел, че при движение със 119 км/ч тази маневра би могла да доведе до загуба на устойчивост и преобръщане на автомобила, но при движение с разрешената скорост от 90 км/ч тя би била възможна, без да се получи навлизане в банкета и загуба на устойчивост. Заключил е, че пострадалият е притежавал умения за управление на автомобил над средните, защото е имал правоспособност за водач за категория А, С, Д, Е и Т-3, поради което е можел да се справи с описаната маневра за предотвратяване на произшествието. След като за пострадалия е имало вариант при управление на автомобила с разрешената скорост за движение да предприеме поведение за избягване на удара с навлязлото в лентата за насрещно движение МПС, то неговото противоправно поведение по превишаване на тази скорост е в причинна връзка с произшествието и с настъпилия при него вредоносен резултат. Основавайки се на изводите на вещите лица в заключението на изготвените експертизи, въззивният съд е счел за доказано по делото, че починалият е управлявал автомобила без поставен предпазен колан, което е нарушение на чл. 137а ЗДвП, както и че използването на обезопасителен колан не би предотвратило настъпването на неговата смърт. С оглед на това е приел, че не е налице причинна връзка между това негово противоправно поведение и вредоносния резултат. Съдът е съобразил, че основната причина за произшествието е противоправното поведение на водача на автомобила „Пежо 307“ по навлизане в лентата за насрещно движение, поради което е определил, че неговият принос за причиняване на вредата е 75 %, а този на пострадалия е 25 %. На основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото на всяка от ищците обезщетение за претърпените неимуществени вреди е намалено с 25 %, в резултат на което то възлиза на сумата от 150 000 лв. с равностойност в евро от 76 693, 78 евро. Поради разминаване на изводите на двете инстанции по възражението на ответника за принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, първоинстанционното решение е отменено в частта, с която предявените искове за обезщетение за вреди са уважени за сумата над 76 693, 78 евро, равняващи се на 150 000 лв., до 102 258, 37 евро, равняващи се на 200 000 лв., и исковете за този размер са отхвърлени. Решението на първата инстанция е потвърдено в останалата му обжалвана част, с която исковете за присъждане на обезщетение за вреди са уважени за сумата над 51 129, 19 евро, равняваща се на 100 000 лв., до 76 693, 78 евро, равняваща се на 150 000 лв. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът формулира следните въпроси, по които заявява, че е налице произнасяне от въззивния съд в обжалваното решение и по които поддържа допълнителните основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК: 1) Кои са предпоставките на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл. 432, ал. 1 КЗ обезщетение за вреди?; 2) При определяне на степента и размера на съпричиняването от значение ли са видът и характера на нарушенията на всеки един от участниците в движението?; 3) Следва ли съдът при определяне на размера на съпричиняване да отчете наред с допуснатите от пострадалия нарушения по ЗДвП и рисковите действия и поведение на другия участник в ПТП, виновен за неговото настъпване?; 4) Длъжен ли е ответникът да докаже въведеното възражение за съпричиняване при условията на пълно и главно доказване? При главно доказване изисква ли се винаги пълно доказване, което да създава сигурно убеждение у съда в истинността или неистинността на съответното твърдение?; 5) Може ли съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности и предположения и при недоказана причинна връзка?; 6) Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат или само това, което има пряка причинна връзка с вредоносните последици?; 7) Само по себе си нарушението на установените правила за движение по пътищата основание ли е да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на обезщетението, или е необходимо да е доказано нарушение в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат и поведение на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането?; 8) Допустимо ли е при прилагане на чл. 51, ал. 2 ЗЗД съдът да приеме съпричиняване, изведено от предположение за по-високи умения на пострадалия водач, основано единствено на притежаваните от него категории за управление на МПС, без доказателства за конкретно поведение, намиращо се в причинна връзка с вредоносния резултат?. Всички тези въпроси касаят прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, поради което ще се разгледат като един обобщен въпрос за предпоставките, при които съгласно посочената разпоредба се намалява дължимото на увреденото лице обезщетение за вреди, причинени от деликт. Той е включен в предмета на делото и по него има произнасяне в обжалваното решение, което е обусловило решаващите правни изводи на въззивния съд за частична неоснователност на предявените искове. Следователно по отношение на този въпрос е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По поставения въпрос има формирана съдебна практика. Това е задължителната практика, обективирана в Постановление № 17 от 18.11.1963 г. на Пленума на ВС и в т. 7 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г., постановено по тълк.д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, както и практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която е обективирана в много на брой решения, сред които са и следните: Решение № 98 от 24.06.2013 г., постановено по т.д. № 596/ 2012 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 24 от 21.02.2024 г., постановено по т.д. № 2224/2022 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 15 от 19.02.2020 г., постановено по т.д. № 146/2019 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 151 от 12.11.2012 г., постановено по т.д. № 1140/2011 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 169 от 02.10.2013 г., постановено по т.д. № 1643/2013 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 50163 от 15.12.2022 г., постановено по т.д. № 1740/2021 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 504 от 29.07.2024 г., постановено по гр.д. № 1455/2023 г. по описа на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 117 от 08.07.2014 г., постановено по т.д. № 3540/2013 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 116 от 28.04.2025 г., постановено по к.т.д. № 698/2024 г. по описа на ВКС, II т.о. В тези актове се приема, че намаляването на дължимото обезщетение за вреди от деликт на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от надлежно релевиране на възражение за принос на пострадалия, както и от установяване на конкретно поведение на пострадалия, което може да се изрази в действие или бездействие, като всякога трябва да е противоправно, но не е необходимо да е виновно, и на причинна връзка между това поведение и вредоносния резултат. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а да се основава на доказани по категоричен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. При предявен пряк иск от увредения срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ и с оглед разпределението на тежестта за доказване в процеса, ответникът е този, който следва да докаже при условията на пълно и главно доказване приноса на пострадалия за настъпване на резултата. За да определи степента на приноса на пострадалия, съдът е длъжен да съпостави неговото поведение с това на делинквента, като отчете тежестта, вида и броя на нарушенията, довели до вредоносния резултат. Oт мотивите на обжалваното решение е видно, че за да направи извод, че са налице предпоставките на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на дължимото на всяка от ищците обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е счел, че е сезиран с възражение за това, което е своевременно заявено от ответника по исковете. Приел е, че от събраните в производството доказателства се установява, че при реализиране на произшествието починалият е имал конкретно поведение по управление на лек автомобил със скорост над разрешената такава за пътния участък, по който се е движил. Заключил е, че това поведение представлява нарушение на правилото за движение по пътищата, установено в чл. 21, ал. 1 ЗДвП, което е основание то да се квалифицира като противоправно. Въззивният съд е изложил и мотиви, че от разпита на вещите лица, които са изготвили допуснатата в производството тройна експертиза, се доказва съществуването на причинна връзка между това противоправно поведение на пострадалия и реализираното ПТП, защото те са посочили, че при управление на автомобила с разрешената скорост за движение водачът е можел да предприеме конкретни действия, в резултат на които да избегне удара с навлезлия в лентата за насрещно движение друг автомобил. За да определи приноса на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, съдът е обсъдил неговото поведение, както и поведението на другия участник в ПТП-то. Той е направил анализ за това какво е значението на поведението на всяко от лицата в общия процес на причиняване на вредата и въз основа на това е достигнал до извод, че приносът на водача на застрахования при ответника автомобил е по-висок от този на пострадалия водач. Изразеното от касатора несъгласие с изводите на въззивния съд, че пострадалият е допринесъл за настъпилите вреди и за определения размер на неговия принос, с който е намален размерът на обезщетението за неимуществени вреди, което се следва на ищците, всъщност представлява въвеждане на оплакване за неправилност на решението. По това оплакване обаче касационният съд не може да се произнася в стадия по селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК. Предвид изложеното трябва да се приеме, че при разрешаване на въпроса за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД въззивният съд се е съобразил изцяло с цитираната практика на ВКС и не е налице поддържаното от касатора допълнително основание за допускане на постановеното от него решение до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. След като поставеният въпрос е разгледан в съдебната практика и не е осъществен факт, който да налага осъвременяване на даденото в нея разрешение, то няма как да е осъществено и другото от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване, на които се позовава касаторът, което е това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В обобщение следва да се посочи, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 82 от 11.06.2026 г., постановено по в.т.д. № 651/2025 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, в обжалваната му част. С оглед изхода на производството по чл. 288 ГПК, право на разноски има ответникът по касационната жалба. Той обаче не е представил доказателства да е направил някакви разходи за водене на делото пред касационния съд, поради което и такива не трябва да се възлагат в тежест на касаторите. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение ОПРЕДЕЛИ: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 82 от 11.03.2026 г., постановено по в.т.д. № 651/2025 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, в частта, с която след частична отмяна на решение № 258 от 25.08.2025 г., постановено по т.д. № 315/2023 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора, са отхвърлени предявените от М. А. М., Д. А. А. и Г. П. А. срещу ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД искове с правна квалификация чл. 432, ал. 1 КЗ за осъждане на ответника да заплати на всеки от ищците сумата над 76 693, 78 евро до 102 258, 37 евро, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от смъртта на техния баща и съпруг А. М. А., настъпила на 22.03.2023 г. в резултат на пътнотранспортно произшествие, причинено по вина на водача на лек автомобил, за който е сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите с ответника. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
Други данни
- В регистъра от
- 19.11.2026
- Последно в регистъра
- 19.11.2026