Определение · № 5598 · дело 378/2026
Акт
- Вид на акта
- Определение
- Номер
- 5598
Попитайте асистента за този запис
Дело
- Дело № ?
- 378/2026
- Вид на делото
- гр.д.
- Отделение ?
- Първо гражданско отделение
Текст на акта
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 5598 Гр. София, 17.11.2026 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на дванадесети ноември през две хиляди двадесет и шеста година в състав: Председател: Светлана Калинова Членове: Гълъбина Генчева Наталия Неделчева като изслуша докладваното от съдията Неделчева гр. дело №378/2026г., и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл. 288 ГПК . Образувано е по касационна жалба вх. №25378/05.09.2025г. на Г. Г. чрез адв. Б. срещу Решение №887/11.08.2025г. по в.гр.д. №440/2025г. по описа на Варненския окръжен съд, с което, след като е отменено първоинстанционното решение, е признато по отношение на касаторката, че ищцата е собственик по давност на 1/6 ид. част от недвижим имот, находящ се в [населено място]. Касаторът счита, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие на процесуалния и материалния закон. Твърди, че неправилността на решението се дължи на допуснати съществени нарушения на процесуалния закон при оценката на ангажираните по делото доказателства относно фактите, подлежащи на установяване за уважаването на иска. Счита, че въззивният съд безкритично е кредитирал показанията на св. Н. – съпруг на ищцата, който се счита собственик на процесната идеална част и има качеството на необходим другар на ищеца при преценката достоверността показанията на другите свидетели, без да съобрази неговата заинтересованост от изхода на спора. В изложението се сочи наличието на основанието по чл.280, ал.2. пр. трето от ГПК - очевидна неправилност при оценката на показанията на св. М. Н.. Твърди се, че съдът е приложил чл.172 ГПК в неговия противоположен смисъл, нарушил е основни правила на съдопроизводствения ред, допуснал е груби нарушения на правилата на формалната логика, довели до постановяване на неправилно въззивно решение доколкото не е съобразил, че този свидетел при уважаване на претенцията на ищцата придобива 1/12 идеална част от процесния имот. Счита за очевидно неправилен и извода, че действията на ищцата са такива на владелец, а не на държател или търпими действия, до който извод съдът е достигнал без да обсъди всички събрани доказателства в съвкупност и взаимна връзка. Твърди и наличието на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване за проверка на правилността на извода на въззивния съд, че наследствените имоти били поделени с преживна неформална делба още от родителите им, както и, че ответницата се е отказала от наследството на майка си и баща си на помена на 40- те дни от смъртта на майка си. В изложението се твърди и наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване по следните формулирани въпроси: 1.„Длъжен ли е съдът, при спор за придобиване по давност на съсобствен имот от един от съсобствениците, да даде отговор на въпроса дали този съсобственик владее за себе си целия имот, от кога и с какви действия е демонстрирал това свое намерение за своене?“, по който се твърди противоречие с решение №266 на I г.о. на ВКС от 29.06.2011г. по гр. д. №1058/2010г. 2.“Трябва ли съсобственикът, който желае да преобърне владението, като се превърне във владелец, а не в държател на чуждите идеални части, да обективира намерението си спрямо останалите собственици, за да се позове на придобивна давност за чуждата идеална част?“, по който се твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с ТР №1/06.08.2012г. по тълк. д. №1/2012г. на ОСГК на ВКС, което формално е цитирано от въззивната инстанция, но даденото в него разрешение не е намерило отражение в решаващите мотиви на съда. 3. По въпроса за преценката на събраните по делото гласни и писмени доказателства, при отсъствието на уточнение за критериите, по които е извършена преценката за достоверност на свидетелските показания, явяващи се основното доказателство за установяване на придобивната давност, се твърди, че разрешението на въззивния съд е в противоречие с Решение №266 от 29.06.2011г. по гр. д. №1058/2010г. на ВКС, I г.о и Решение №131 от 12.4.2013г. по гр.д. №1/2013г. на ВКС. 4. По въпроса за задължението на съда да обсъди всички относими към спора доказателства, доводи и възражения на страните, съгласно изискването на чл.236, ал.2 ГПК, се твърди противоречие с Решение №206 от 31.7.2015г. по гр.д. №6832/2014г. на ВКС в което е прието, че при спор относно фактите, в мотивите към решението съдът е длъжен да обоснове изводите си кои факти приема за осъществили се и кои не, и въз основа на какви доказателства, извършвайки преценка на достоверността и доказателствената сила на всяко от доказателствата и съпоставяйки ги в тяхната взаимна връзка и зависимост. 5. „Плащането на данъците, консумативните разходи и ремонти за съсобствения имот от един от съсобствениците представлява ли действие на владение?“, който се твърди, че е решен в противоречие с приетото в решение №635/25.10.10г. по гр. д. №1405/2009г. на ВКС, в което е прието, че декларирането на имота в данъчните служби на свое име, без това деклариране да е станало известно на останалите съсобственици, не представлява действие на отричане на техните права. Ответникът по касационната жалба – С. Н., чрез депозирания от адв. Т. писмен отговор, моли касационно обжалване да не бъде допускано, тъй като оплакванията в жалбата са неоснователни. Счита, че в изпълнение на задължителните указания на ВКС, въззивният съд, е допуснал събирането на допълнителни доказателства, които е обсъдил задълбочено и в съвкупност с останалите доказателства по делото, в резултат на което е достигнал до извод за основателност на предявения иск. Развива подробни съображения за недопустимостта на касационното обжалване поради липсата на противоречие със съдебната практика, както и мотиви за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното: Първоинстанционното производство е образувано по иск с правно основание чл.124 ГПК, предявен от С. И. Н. срещу Г. И. Г., за признаване за установено, че ищцата Н. е собственик на основание давностно владение, осъществено за времето от края на 2003г. до ноември 2020г. на 1/6 ид. части от дворно място, цялото с площ 669 кв.м., находящо се в [населено място], [улица], представляващо поземлен имот с идентификатор №*** по КККР на [населено място], заедно с 1/6 ид. части от построената в същото дворно място самостоятелна жилищна сграда със застроена площ 120 кв.м., с идентификатор ***. Ищцата твърди, че ответницата е нейна сестра. По време на брака им, техните родители- И. Г. И. и К. С. Г. придобили процесния имот, находящ се в [населено място], [улица]. След смъртта на техния баща – 20.11.1991г., тя и сестра й придобили по 1/6 идеални части от имота, а тяхната майка - 4/6 идеални части, които с нотариален акт №48, том 23, дело №6291/08.05.1997г. дарила на ищцата. Твърди се, че още приживе нейният баща е искал да й прехвърли целия имот, но се е разболял и е починал неочаквано. Ответницата се установила да живее в [населено място] през 1977г. и не е проявявала интерес към спорния имот, а след смъртта на майка им – 15.12.2003г.- дори категорично е заявила, че няма претенции към него. От тогава ищцата твърди, че е започнала да владее целия имот като го е ремонтирала, сменила е обзавеждането, заплаща е данъците за имота и е продължила да живее в него, заедно със своя съпруг. Обосновава правния си интерес с факта, че след като започнала да събира документите, за да се снабди с КНА, е установила, че сестра й е предявила иск за делба на същия имот. Ответницата оспорва иска. Твърди, че ищцата не е придобила по давност нейната идеална част. Моли искът да бъде отхвърлен като неоснователен, доколкото ответникът е узнал за претенциите на ищеца едва през януари 2021г., когато от община Белослав й било съобщено, че сестра й е подала молба- декларация за признаване на правото на собственост върху целия недвижим имот. Първоинстанционният съд е отхвърлил предявеният от С. И. Н. срещу Г. И. Г., ЕГН [ЕГН], положителен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК. Въззивното решение, с което първ. решение е било потвърдено, е отменено с Решение №106/25.02.2025г., постановено по к.г.д.№4828 по описа за 2023г. на ВКС, като делото е върнато за разглеждане от друг състав на Варненския окръжен съд, с дадени задължителни указания за събиране на посочените във въззивната жалба доказателства. При новото разглеждане, въззивният съд е приел за безспорно установено, че страните по делото са сестри, наследници по закон на И. Г. И., починал през 1991г. и К. С. Г., починала през 2003г., които по време на брака си, с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот №155, том V, дело №1063/1952г., са придобили дворно място от 1560 кв.м., с построена в него къща, парцел ***, кв. 33 по плана на [населено място]. В хода производството са разпитани свидетелите М. Н. и Н. И.. Въззивният съд е изложил, че кредитира казаното от свидетеля Н., въпреки близките му отношения с ищцата Н., тъй като в показанията му не се разкрива стремеж за преиначаване на процесните събития или пре-експониране на осъществилите се във времето обстоятелства. От друга страна е посочил, че показанията му кореспондират на останалите доказателства, които не изхождат пряко от едната или от другата страна в производството. От показанията на тези двама свидетели, и изложеното от свидетеля Т. С., съдът е счел за установено, че ищцата, заедно със свидетеля Н., са живели заедно с родителите й в процесната къща в [населено място]. Посочил е, че единодушно свидетелите Н., И. П. и П. излагат, че ответницата Г. още през 1979г. се е изнесла от дома на родителите си, след което спорадично ги е посещавала. Свидетелите Н., С. и И. са споделили, че приживе бащата на страните е заявявал открито, че е помогнал финансово на дъщеря си Г. Г., за да си купи апартамент в града, поради това къщата в [населено място] следва да остане за сестра й – С. Н., която се грижи за тях. В подкрепа на горното, съдът е преценил и договора, обективиран в нотариален акт 48, том XXIII, дело 6291/97г., с който К. С. Г. на 08.05.1997г. дарява на дъщеря си С. И. Н. 4/6 идеални части от едноетажна къща, находяща се в [населено място], [улица], заедно с 4/6 идеални части от дворно място, с площ 668,79 кв.м., запазвайки правото си да ползва и обитава имота. Според изложеното от свидетелите Н., С. и И., въззивният съд е приел, че след като майка им е починала, двете сестри са провели разговор, в който ответницата Г. е заявила, че няма претенции към наследството, което е оставено от техните родители и полагащия й се дял. Приел е, че именно след това изявление на Г., семейство Н. са започнали да осъществяват значителни подобрения спрямо процесния имот– смяна на керемиди, ВИК и ел. инсталация, смяна на прозорци, щори, изграждане на козирка на терасата. Свидетелят Н. е казал, че са поставили и голяма масивна гаражна порта, както и външна метална врата. Същото е прието, че се потвърждава и от показанията на свидетеля И., според които след като през 2003г., К. Г. е починала, семейство Н. са измазали къщата, сложили са сенници и са сменили портите. Съдът е съобразил също, че и според свидетеля Н. по време на осъществяване на ремонтните дейности, ответницата е посетила имота, но не е имала противопоставяне от нейна страна, нито реакция за осъщественото към този момент. Въззивният съд е изложил, че според кредитираното заключение на съдебно-техническа и трасологична експертиза, на лицевата дворна част са поставени две метални врати – входна и гаражна, които са снабдени със заключващо се устройство. На входната метална врата е монтиран работещ двоен секретен патрон, по който не са налице следи от смяна. Вещото лице е обследвало и следите от патина /окислително покритие, което се образува върху медни и бронзови изделия/, от което прави обоснован извод, че секретният патрон е бил изложен на атмосферни условия в период не по-малко от 20 години, тъй като в челната му част се наблюдава наличие на зеленикаво оцветяване, което преминава към глинесто-кафяво. Според въззивния съд така изложеното от вещото лице кореспондира на заявеното от свидетелите Н. и И., че входните метални врати са били подменени в периода след 2003г. Обективността на техните показания се потвърждавала и от обстоятелството, че според вещото лице че вътрешните врати са по-стари от входната врата. Въззивният съд е посочил, че свидетелят Н. не отрича, че дъщерите на ответницата Г. са идвали на гости при тях, както посочват и свидетелите П. и П., но е изложил, че безпрепятствените посещения на ответницата в имота са останали недоказани само от изолираните показания на свидетеля С. П. и М. П.. Посочил е, че според св. П., тя и нейният съпруг са закарали с автомобила им Г. до къщата в [населено място], за да вземе свои вещи, но не е конкретизирано дали тя е влизала в къщата или е чакала Г. Г., стоейки в лекия автомобил, поради което е приел за неустановено как Г. е влязла в имота и как е била посрещната от семейство Н.. Въззивният съд е изложил, че от приложеното писмо, изпратено по телепоща от ответника към ищеца, се установява, че ответницата не е имала ключ за имота, което дискредитира показанията на свидетеля М. П. в тази им част. Посочил е също, че в показанията на свидетеля П. не се съдържа информация Г. лично да е посещавала имота, а само той, заедно с една от нейните дъщери са ходили на гости на С. Н., след като вече майка й е била починала. На следващо място свидетелите П. и П. са споделили за разговор между двете сестри за уреждане на отношенията им, който се е провел около година преди разпита им. В тази връзка съдът е посочил, че в този период между страните е имало висящо съдебно производство /за което са приложени копия от съдебни актове/, поради което е счел, че липсва яснота дали провелият се разговор се отнася за процесния имот, при наличието на данни, че страните имат и други наследствени имоти. Въззивният съд е приел, че от писмо изх. №16.02.2022г. на община Белослав, е видно, че единствено ищцата Н. е подала декларация по чл.14 ЗМДТ за придобит наследствен имот на дата 11.06.2004г. В същата за собственици са посочени С. Н. и Г. Г., но според показанията на свидетеля Н. имената на „Г. И. Г.“ не са изписани от неговата съпруга, което се потвърждава и от заключението на приетата съдебно-почеркова експертиза. При така установеното от фактическа страна, въззивният съд е изложил, че в конкретния случай презумпцията на чл.69 ЗС не намира приложение, доколкото към момента на установяване на фактическа власт върху имота, ищцата е била владелец на своите идеални части и държател на наследените от ответника Г. идеални части. Същата не твърди и не претендира да е била владелец на целия имот, още приживе на своите родители. Поради което трябва да докаже демонстриране на промяна спрямо ответника в намерението, което да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на другите съсобственици, и следва от изискването владението да не е установено по скрит начин. Въззивният съд е съобразил, че още през 1977г., ответницата, след като се е омъжила, е напуснала дома на родителите си, а ищцата е живяла и се е грижила за тях и приживе родителите им са изявили желанието си имотът да остане за нея. Посочил е, че в конкретния случай след смъртта на майка им на 15.12.2003г., ищцата Н. е продължила да живее в процесния имот. Още на помена, ищцата е повдигнала въпроса за ремонта на къщата, и между двете е постигнато съгласие, че за процесните 1/6 идеални части, ответницата Г. няма претенции, каквото е било и поведението й до 2021г. От този провел се в края на 2003г. разговор, съдът е счел, че ищцата Н. явно и спокойно е установила своето владение и върху процесните идеални части. В подкрепа на фактическото разделяне на имотите между наследниците, и изрично обективираното съгласие на ответника Г., имотът да остане за сестра й след смъртта на майка им, въззивният съд е преценил и последващите събития- а именно, че ищцата е останала да живее заедно със семейството си в къщата, със знанието и без противопоставянето на Г.; че дъщерите на Г. са ходили на гости при леля си, т.е. възприемали са, че това е домът на ищцата; Г. е възприела извършването на ремонтната дейност, но без да реагира на тези действия; до 2022г. не е имало претенции за упражняване на права на съсобственик по чл.30, ал.3 или чл.31, ал.2 ЗС. Въззивният съд е изложил, че предприетите ремонтни действия са надхвърлили значително обичайното ползване и поддържане на съсобствената вещ, по смисъла на чл.30, ал.3 ЗС, както и, че ответницата не е имала ключ за новопоставените входни врати, които съответстват да са сменени точно в периода 2003г.-2004г., когато ищцата Н. е обективирала своята промяна в намерението си и е демонстрирала пред сестра си, че вече е владелец на целия имот. Въззивният съд е счел, че посочените действия демонстрират самостоятелно стопанисване на имота, продължително, постоянно и изключително владение, в продължение на повече от 10 години от ищцата Н.. Посочил е, че извършените подобрения са значителни и не биха могли да бъдат ценени като действия по съвместно ползване /Решение №50136 от 21.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 309/2022 г., I г. о., ГК, ППВС 6/1974г./ Според съда този извод не се опровергава и от изпратеното писмо по телепоща, с което ответницата претендира от ищцата заплащане на наем за наследствените им имоти и предоставянето на ключ от къщата в [населено място]. Съдът е възприел това писмо като знак, че ищцата Н. с достатъчна категоричност и активност е демонстрирала, че владее целия имот изключително и само за себе си и е отблъснала от владението му ответника Г.. За пълнота на изложението е посочено, че тези претенции, както и искът на ответника за делба на процесния имот, са предявени след изтичане на установения в закона давностен срок, поради което същите не променят настъпилите правни последици. Оспорването е след изтичане на повече от 10 години, независимо, че е направено преди позоваването на ищцата на изтекла в нейна полза 10 придобивна давност, доколкото позоваването не е част от фактическия състав на придобиването по давност, то съгласно Тълкувателно решение №4 от 17.12.2012г. на ВКС по тълкувателно дело №4/2012г. не би могло да се приеме, че по този начин владението е било смутено. По тези съображения, въззивният съд е счел, че в единна и последователна съвкупност и връзка събраните доказателства водят до обоснован извод, че ищецът Н. е осъществила постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно владение на процесните идеални части от спорния недвижим имот за периода от края на 2003г. до ноември 2020г., предвид което е уважил установителния иск за собственост по отношение на 1/6 ид. част от имота. При така изложените мотиви на въззивната инстанция, за да прецени наличието на основания за допускане на касационно обжалване на решението, настоящият състав съобрази следното: Допускането до такова е предпоставено от разрешаването на правен въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който, са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Съгласно дадените в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В производството по чл.288 ГПК касационният съд се произнася дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес, ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по втория въпрос относно необходимостта съсобственикът, който желае да преобърне владението, като се превърне във владелец, а не в държател на чуждите идеални части, да обективира намерението си спрямо останалите собственици, за да се позове на придобивна давност за чуждата идеална част, с цел извършване на преценка дали разрешението на въззивния съд не е в противоречие с разясненията, съдържащи се в ТР №1/06.08.2012г. по тълк. д. №1/2012г. на ОСГК на ВКС. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И: ДОПУСКА до касационно обжалване решение №887/11.08.2025г. по в. гр. дело №440/2025г. на Окръжен съд Варна. Указва на касатора Г. И. Н. в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 25,56 евро и да представи доказателства, че дължимата държавна такса е внесена. На касатора да бъде съобщено, че при неизпълнение в срок на указанията, жалбата ще бъде върната и производството по делото ще бъде прекратено. При представяне на доказателства, че дадените указания са своевременно изпълнени, делото да се докладва на председателя на І г.о. на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
Други данни
- В регистъра от
- 18.11.2026
- Последно в регистъра
- 18.11.2026