Определение · № 3209 · дело 694/2026
Акт
- Вид на акта
- Определение
- Номер
- 3209
Попитайте асистента за този запис
Дело
- Дело № ?
- 694/2026
- Вид на делото
- т.д.
- Отделение ?
- Второ търговско отделение
Текст на акта
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 3209 Гр. София, 17.11.2026 год. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА ИВАНКА АНГЕЛОВА като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова т. д. № 694/2026 год ., за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Ж. Т. от [населено място], подадена чрез процесуален пълномощник, против решение № 4017 от 25.06.2025 г., постановено по в. гр. д. № 9076/2024 г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която след частична отмяна на решение № 20117284 от 04.03.2024 г. по гр. д. № 5070/2021 г. на Софийски районен съд, касаторката е осъдена да заплати на „Арко Имоти“ ЕООД, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. чл. 51 ТЗ сумата 6 160.86 лв., представляваща възнаграждение по договор за посредничество при продажба на недвижим имот, сключен на 26.09.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата от 28.01.2021 г. до окончателното погасяване на задължението, и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 706.78 лв. – законна лихва за забава върху главницата до завеждането на иска. В касационната жалба се излага, че въззивното решение е неправилно на основание чл. 281, т. 3 ГПК – материално и процесуално незаконосъобразно и необосновано. Релевира се неправилно приложение на разпоредбите на ТЗ, отнасящи се до търговското посредничество – в противоречие с чл. 49 ТЗ въззивният съд е уважил исковете, въпреки че ищецът не е оказал каквото и да е било съдействие при сключването на процесната сделка, а точно обратното, опитал се е да я осуети. Твърди се, че съдът е приложил в обратен смисъл разпоредбата на чл. 20 ЗЗД и не е изпълнил задължението си да тълкува чл. 6 от сключения между страните договор във връзка с останалите му разпоредби , с оглед неговата цел, обичаите в практиката и добросъвестността. Правят се оплаквания, че претенцията на ищеца за търсеното възнаграждение е уважена въз основа на нищожна клауза по смисъла на чл. 143 ЗЗП във вр. с чл. 26 ЗЗД, в разрез с императивните законови разпоредби на чл. 143, ал. 2, т. 4 и т. 15 ЗЗП, както и при неизпълнение задължението на съда да следи служебно за тяхното спазване. Излагат се съображения и за допуснати множество процесуални нарушения във връзка с обсъждането на събраните доказателства – не са обсъдени всички доводи, твърдения и възражения на страната при пълна и обоснована преценка на събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност (свидетелските показания и заключението по допуснатата съдебно-графологична експертиза), като от една страна съдът лаконично и неточно е обсъдил показанията на всички свидетели, а от друга страна подробно и в противоречие с разпоредбата на чл. 172 ГПК е обсъдил и мотивирал обжалвания акт с показанията на св. С.; съдът е обсъдил доказателства, които са били изключени от доказателствения материал по делото от първата инстанция; не е обсъдил констатациите в заключението на вещото лице относно положения за купувача подпис в представения от ищеца протокол и пр. Отправеното до касационния съд искане е за отмяна на въззивното решение в обжалваната част и за отхвърляне на исковите претенции, ведно с произтичащите последици, с присъждане на разноските . В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставени са следните въпроси, като включени в предмета на спора и съответно обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд: 1. Длъжен ли е съдът да извърши надлежно тълкуване на спорна между страните по делото клауза от договор, сключен помежду им, която клауза е основание за спорното право?; 2. Може ли съдът при тълкуване на договор да подмени формираната при сключване му и обективирана в съдържанието му воля на договарящите?; 3. При тълкуване на договора следва ли съдът да търси действителната воля на страните при спазване разпоредбата на чл. 20 от ЗЗД?; 4. Необходимо ли е съдът да излезе и извън текста на самия договор, да изследва обстоятелствата, при които той е сключен, поведението на страните преди и след сключването му, разменената кореспонденция във връзка с начина на изпълнение на договора, действителната характеристика на договора, както и други обстоятелства, които са от значение, за да се установи действителната воля на страните?; 5. Следва ли съдът при тълкуване на договора да издири действителната обща воля на страните, като приложи всички принципи за тълкуване, съгласно чл. 20 от ЗЗД?; 6. Длъжен ли е въззивният съд да осигури правилното приложение на относими към спора императивни материалноправни норми?; 7. Длъжен ли е въззивният съд да изложи пълни, точни, ясни и безпротиворечиви мотиви в аргумент за крайните си изводи?; 8. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички относими и допустими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните и да изложи собствени мотиви по съществото на спора?; 9. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си доводите, твърденията и възраженията, с които страната провежда защитата си по иска?; 10. Длъжен ли е съдът да обсъди в своето решение всички доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи?; 11. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и без да изложи съображения защо ги отхвърля като неотносими и/или недостоверни?; 12. Процесуално нарушение ли е непълното, едностранно и извадково обсъждане на събрани но делото доказателства с цел да се обоснове определен извод на съда?; 13. Следва ли съдът при формиране на вътрешното си убеждение по конкретен правен спор да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност?; 14. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението си всички относими към предмета на спора доказателства, вкл. приети заключения на съдебни експерти, като посочи обосновано кои правнорелевантни факти приема за установени, както и да даде отговор на всички относими доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 236, ал. 1 ГПК?; 15. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си изричното направено искане за представяне на електронен документ по реда на чл. 184, ал. 1 ГПК на електронен носител, задължаване на страната от страна на съда да представи документа на електронен носител и непредставяне на същия на електронен носител? Може ли същият този документ, представен единствено на хартиен носител, да бъде ценен като доказателство от съда при постановяване на решението или следва да бъде изключен от доказателствения материал по делото? и 16. Следва ли въззивният съд да разреши правния спор съобразно възприетата от него правна квалификация на предявения иск? Наличието на допълнителния селективен критерий за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е обоснован с позоваване на следните съдебни актове, в противоречие с разрешенията по които се твърди, че се е произнесъл въззивният съд: решение № 67 от 30.07.2014 г. по т. д. № 1843/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 236 от 24.10.2017 г. по гр. д. № 576/2017 г. на ВКС, IV г. о., решение № 15 от 22.12.2016 г. по т. д. № 2404/2014 г. на ВКС, I т. о., решение № 155 от 06.11.2012 г. по т. д. № 744/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 60080 от 13.09.2021 г. по гр. д. № 4724/2019 г. на ВКС, II г. о., решение № 215 от 12.10.2015 г. по гр. д. № 49/2015 г. на ВКС, III г. о. и решение № 1 от 24.07.2010 г. по гр. д. № 777/2010 г. на ВКС, I г. о. – по въпроси №№ 1 – 5, вкл. ; т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС – по въпрос № 6 ; т. 3 от ППВС № 1 от 13.VII.1953 г., решение № 91 от 21.04.2016 г. по гр. д. № 4497/2015 г. на ВКС, III г. о. и решение № 50168 от 09.12.2022 г. по т. д. № 1983/2021 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 7 ; решение № 177 от 31.12.2020 г. по гр. д. № 293/2020 г. на ВКС, IV г. о., решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 546 от 01.12.2010 г. по гр. д. № 966/2009 г. на ВКС, III г. о., решение № 170 от 06.01.2021 г. по гр. д. № 169/2020 г. на ВКС, IV г. о. (и цитираните в него съдебни решения), решение № 22 от 02.07.2019 г. по т. д. № 587/2018 г. на ВКС, I т. о. и решение № 96 от 03.12.2020 г. по гр. д. № 1076/2020 г. на ВКС, II г. о. – по въпроси № 8 и № 9 ; т. 3 от ППВС № 1 от 13.VII.1953 г., Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 91 от 21.04.2016 г. по гр. д. № 4497/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на ВКС, I г. о., решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, I г. о., решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 546 от 01.12.2010 г. по гр. д. № 966/2009 г. на ВКС, III г. о., решение № 65 от 30.07.2014 г. по т. д. № 1656/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 149 от 03.07.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на ВКС, III г. о., решение № 50168 от 09.12.2022 г. по т. д. № 1983/2021 г. на ВКС, II т. о., решение № 55 от 03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 263 от 24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 111 от 03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 218 от 03.11.2016 г. по гр. д. № 2217/2016 г. на ВКС, III г. о., решение № 210 от 23.07.2025 г. по т. д. № 4/2024 г. на ВКС, I т. о. и решение № 308 от 10.06.2025 г. по гр. д. № 4910/2023 г. на ВКС, III г. о. – по въпроси №№ 10 – 15, вкл., и решение № 45 от 20.04.2010 г. по т. д. № 516/2009 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 16. Самостоятелното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК се въвежда с доводи за следните пороци, от които страда обжалваният съдебен акт – прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи на съда поради грубо нарушение на правилата на формалната логика и нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството, гарантиращи обективно и безпристрастно разрешаване на правния спор при зачитане равенството на страните и при обсъждане и кредитиране на ангажираните по делото доказателства. Ответникът по касация – „Арко Имоти“ ЕООД, чрез процесуален пълномощник, в срока по чл. 287 ГПК изразява писмено становище за липса на предпоставките за селектиране на касационната жалба, както и за нейната неоснователност по същество. Претендира разноски, представляващи платено адвокатско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид доводите на страните, относими към производството по чл. 288 ГПК, и данните по делото, констатира следното: Касационната жалба изхожда от легитимирана страна, подадена е в законоустановения срок за обжалване на решението и е насочена против подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. При произнасянето си въззивният съд е приел за безспорни между страните следните обстоятелства: на 26.09.2017 г. между „Архитект д-р Ф. и партньори“ ЕООД и ответницата Т. Ж. Т., от една страна, като възложители, и ищеца „Арко Имоти“ ЕООД, от друга страна, като изпълнител, бил сключен договор ID 21051/26.09.2017 г. за посредничество при продажба на недвижими имоти срещу възнаграждение за изпълнителя; договорът бил обективиран върху типова бланка на ищеца, като в съответното поле продаваемият имот бил посочен като „сграда в Б. Киноцентър, на адрес [населено място], м. „Киноцентър“, [улица]“ (чл. 1); с договора ищецът-изпълнител поел задължение да предоставя имота – предмет на договора, на всички потенциални купувачи и да осигури организационното обслужване на сделката до сключването на окончателен договор за продажба, да обяви имота за продажба, да рекламира и популяризира за своя сметка офертата на възложителя, да организира огледи с потенциални купувачи, като предварително съгласува с възложителя датите и часовете за това (чл. 2); от своя страна възложителят се задължил да предостави на изпълнителя всички документи, удостоверяващи собствеността върху имота, да осигурява достъп за огледи, да информира изпълнителя за относими към предмета на договора промени, в т. ч. актуалността на продавания имот, както и да заплати на изпълнителя договореното посредническо възнаграждение при продажба на имота на купувач, представен от изпълнителя (чл. 5); страните се съгласили, че посредническото възнаграждение се определя на 2 % с ДДС от продажната цена на имота (при сключване на предварителен, респ. окончателен договор), а доказателство за свързване на страните от изпълнителя - посредник е протокол за извършен оглед с описанието на имота, подписан от купувача – чл. 6 от договора; с клаузата на чл. 6.1 от договора страните уговорили мораторна неустойка, дължима от възложителя, в размер на 0.5 % от възнаграждението, дължима за всеки ден на забавата за плащане; съобразно уговорката в чл. 7 договорът бил сключен за неопределен срок; с клаузата на чл. 9 от договора страните се съгласили, че дори в случаите на прекратяване на договора или когато възложителят се откаже от услугите на изпълнителя, но се свърже директно с купувач, представен от изпълнителя, и се сключи сделка, по силата на която възложителят продаде имота на този доведен от изпълнителя купувач, то възложителят дължи на изпълнителя неустойка в размер на 5 % от цената на имота – предмет на договора. След съвкупен анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства, въззивният съд е приел, че към датата на сключване на договора между „Арко Имоти“ ЕООД и Т. Ж. Т., ответницата Т. е притежавала имоти в сграда, находяща се в [населено място], [улица], като такива били притежавани и от другия възложител - „Архитект д-р Ф. и партньори“ ЕООД; нито един от възложителите не притежавал цялата сграда, нито същата се притежавала в съсобственост. Съдът е счел за неоснователно възражението, че договорът е нищожен поради това, че има невъзможен предмет (чл. 26, ал. 2, изр. 1, предл. 1 ЗЗД). Посочил е, че тълкуването на сключения договор по правилата на чл. 20 ЗЗД налага единствено възможен извод, че действителната обща воля на страните по договора касае посредничество за продажба на имотите, находящи се в сградата на адрес [населено място], [улица], като всеки от възложителите „Архитект д-р Ф. и партньори“ ЕООД и ответницата Т., възложил на ищеца - изпълнител да посредничи за продажбата на притежаваните от него в сградата имоти, а не на сградата в съвкупност. Този извод според състава на Софийския градски съд се подкрепя и от установените по делото от разпита на свидетелите факти, че в сайтовете за обяви за продажба на недвижими имоти, не сградата като цяло, а именно процесните недвижими имоти, били предлагани самостоятелно, както от ищеца „Арко Имоти“ ЕООД, така и от други агенции. Отделно, принадлежността на правото на собственост върху имота, предмет на договора за посредничество, не е елемент от фактическия състав на този договор и няма правно значение за възникването на задълженията на страните по него. С оглед естеството на договора за посредничество, с който посредникът се задължава да извършва фактически действия по намиране на потенциален купувач на имота и свързване на страните по бъдещата продажбена сделка, без правно значение е обстоятелството дали възложителят е собственик на недвижимия имот. На следващо място, въззивният съд е изложил мотиви, че с полагането на подпис в договор ID 21051/26.09.2017 г. ответницата Т. Ж. Т. се е съгласила да заплати на ищеца „Арко Имоти“ ЕООД посредническо възнаграждение в размер на 2 % с ДДС от продажната цена в случай на продажба на имота на купувач, представен от „Арко Имоти“ ЕООД, и се е задължила да не сключва договор за покупко-продажба с доведен от ищеца купувач без участието на ищеца като посредник. В случая, според въззивната инстанция, от доказателствата по делото несъмнено се установява, че връзката между купувача Т. и продавача Т. била осъществена чрез ищеца „Арко Имоти“ ЕООД, като търговски посредник. Макар и в крайна сметка сделката да била изповядана без участието на посредника „Арко Имоти“ ЕООД, от доказателствата по делото не се установява възражението на ответницата, че ищецът препятствал комуникацията с потенциалния купувач – св. Т.. Напротив – от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства се установява, че ищецът изпълнявал договорните си задължения като рекламирал и популяризирал офертата на възложителя за продажба и по този начин същата станала известна на св. Й. и св. Т.. С посредничеството на ищеца „Арко Имоти“ ЕООД на 17.09.2019 г. бил осъществен оглед на имота с потенциалния купувач – св. П. Т.. От писмената кореспонденция по имейл, чието авторство и съдържание се потвърждава от събраните по делото показания на свидетелите Б. С. – служител на ищеца, и св. Т., се установява, че няколко дни след огледа, на 20.09.2019 г., св . С. и заявилият желанието си за покупка св. Т. активно обсъждали параметрите на бъдещата сделка, съдържанието на споразумение за намерение за закупуване на недвижимите имоти – апартамент № 2 и гараж № 3 при обща цена от 175 000 евро и подписване на предварителен договор от продавача и купувача в срок до 15.10.2019 г. От съдържанието на електронната кореспонденция от 20.09.2019 г. и проекта на споразумение се установява, че на същата дата – 20.09.2019 г., св. Т. поискал да придобие ид. ч. от УПИ, в който процесните обекти били изградени, а не право на строеж, и поискал среща с продавача. Съобразно показанията на св. С., след няколко дни размисъл ответницата Т. заявила, че променила намерението си и няма да продава имота, а впоследствие продала същия на св. Т. с нотариалния акт от 14.11.2019 г. Решаващият съдебен състав е посочил, че не намира основания да не кредитира показанията на св. С. в тази част, доколкото от доказателствата по делото се установява, че до 20.09.2019 г. търговският посредник „Арко Имоти“ ЕООД имал активно поведение, насочено към установяване на връзки между страните и създаването на условия за сключването на договор между тях. За недоказано е намерено и твърдението на ответницата, че поради договорното неизпълнение на ищеца тя се обърнала към друга брокерска агенция. Напротив – установява се от събраните по делото гласни доказателства, че активност за това проявил именно св. Й., който предложил на клиента си св. Т. да се свържат с друга агенция, която предлага имота в интернет, и така била осъществена връзката. Въпреки че с договора от 26.09.2017 г. ответницата се задължила да не продава имота на представен ѝ от ищеца купувач без посредническото участие на ищеца, тя осъществила сделката с този купувач и с различен посредник. За установено по делото съдът е намерил още, че имотите – предмет на сключения договор за покупко-продажба с продавач ответницата и купувач св. Т., обективиран в нотариалния акт от 14.11.2019 г., са същите, които били предмет на огледа, отразен в протокола за оглед от 17.09.2019 г., като по делото този факт е установен и от събраните гласни доказателства. В тази връзка е отчел, че протоколът за оглед е оспорен от ответницата по реда на чл. 193 ГПК при твърдение, че подписът в полето „потенциален купувач“ не бил изпълнен от св. Т., а в хода на откритото производство по реда на чл. 193 ГПК е изслушано заключение на СГЕ, от което се установява основателност на оспорването. Независимо от това обаче, според въззивния съд, от писмените доказателства – имейл кореспонденция от 20.09.2019 г. между св. С. и св. Т., ценени с оглед всички събрани по делото доказателства и показанията на всички разпитани по делото свидетели, несъмнено се установява, че оглед на имота на ответницата Т. – тристаен апартамент и гараж на посочения в протокола адрес, с посредничеството на ищеца „Арко Имоти“ ЕООД, реално е бил извършен на посочената в документа дата и потенциалният купувач св. Т. заявил желание да закупи огледаните имоти, поради което съдът е приел, че св. Т. има качеството на „представен“/„доведен“ от изпълнителя по смисъла на договора купувач. При установеното възникване на облигационно правоотношение между страните по договор за посредничество при продажба на недвижим имот и изпълнението на задълженията на посредника за намиране на купувач, за ответницата възникнало задължението за заплащане на уговореното възнаграждение за осъщественото посредничество в размер на 2 % от продажната цена, която напълно съвпада и с посочената в протокола за оглед и в проекта на споразумение за намерение за закупуване на недвижим имот от 20.09.2019 г., а именно 175 000 евро, от които 160 000 евро за ап. № 2 и 15 000 евро за гараж № 3, или дължимото от ответницата-възложител по договора възнаграждение на посредника възлиза на сума в размер на 6 845.40 лв. Като е съобразил, че в исковата молба се претендира сумата от 6 160.86 лв., въззивният съд е намерил предявения иск по чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 51 ТЗ за основателен в този размер. Доколкото за ищеца изначално не е възникнало вземане за мораторна неустойка по чл. 6.1 от договора поради нейната нищожност (в която част въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила), въззивната инстанция е счела, че не е налице пречка за периода на забавата ищецът да получи обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, определено по реда на чл. 162 ГПК в размер на претендираната сума от 706.78 лв., за която е уважен и акцесорният иск. Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, поради следното: Съобразно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от изрично формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото (а именно такъв, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващата правна воля на съда за постановения краен резултат), но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. При наличие на правен въпрос, съответстващ на общото изискване за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК, касаторът следва да докаже, че по отношение на същия са изпълнени и някои от допълнителните селективни предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, съответно посочени и обосновани от него, а именно – въпросът да е разрешен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС; въпросът да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз; въпросът да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Първата група въпроси (от № 1 до № 5), формулирани от касаторката, касаят приложението на разпоредбата на чл. 20 ЗЗД във връзка с оплакванията, че съдът не е подложил на надлежно тълкуване действителната обща воля на страните по договора за посредничество. Настоящият съдебен състав намира, че при прилагане от страна на въззивния съд на клаузите по договора не е допуснато противоречие с цитираната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдебна практика, като уговорката за дължимостта на възнаграждението относно размера и изискуемостта на претендираното вземане е ясна и респективно в нея не е вложен смисъл, различен от този, възнамеряван и съответно изявен от страните при сключването на договора. Съгласно трайната практика на ВКС, при наличие на съмнение, неяснота или двусмисленост в договорните клаузи, действителната обща воля на страните се установява чрез тълкуване на отделните уговорки при спазване на въведените с чл. 20 ЗЗД критерии, вкл. критериите, разписани в член 5 от Принципите на Европейското договорно право (възпроизведени в актовете по чл. 290 ГПК посредством тяхното примерно изброяване). Ясните клаузи не изискват тълкуване, а уговорката на чл. 9 от договора касае неустойка, каквато не е претендирана с исковата молба, поради което е и вън от предмета на спора, независимо дали е обсъждана от съда. Поставените от касаторката множество въпроси във връзка с тълкуването на договора изразяват единствено несъгласието на касаторката с обжалвания от нея резултат поради това, че въззивният съд е приел сбъдване на условията, при които уговореното възнаграждение в полза на посредника се дължи. Предвид изложеното по тази група въпроси основанията на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК за достъп до касационен контрол се преценяват като недоказани. Шестият въпрос е поставен във връзка с доводите в касационната жалба за наличие на неравноправни клаузи в договора за посредничество с оглед качеството на касаторката на потребител и неизвършване на служебно дължимата проверка по чл. 143 ЗЗП, вр. чл. 146 ЗЗП, с оглед задължението на съда за прилагането на императивни правни норми. Въпросът не съответства на изразената в обжалваното решение правна воля - съставът на въззивния съд е отчел потребителското качество на касаторката и съответно на доводите и възраженията на страните е преценил нищожността на клаузите (макар и по общия ред), в които се съдържат нарушения на ЗЗП. Конкретните визирани от касаторката нарушения са свързани единствено с евентуална нееквивалентност на насрещните права и задължения при наличие на виновно неизпълнение от страна на търговеца, каквото въззивният съд не е установил по делото. Следващата група въпроси (от № 7 до № 14) обобщено се отнася до задълженията на въззивния съд при постановяване на акта му по съществото на спора, произтичащи от разпоредбите на чл. 12, чл. 235 и чл. 236 ГПК. Настоящият съдебен състав не констатира противоречие с цитираната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК практика, попадаща в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съдът е изложил собствени мотиви по предмета на спора, така, както е пренесен във въззивното производство; мотивите са точни, ясни, безпротиворечиви и убедителни; доводите и възраженията на страните са обсъдени в необходимата степен (част от тях не са обсъдени по причина, че изцяло касаят обстоятелства, които съдът не е приел за установени, а именно – свързани с виновното поведение на посредника и твърдяното неизпълнение на договорните му задължения, или ирелевантни за предмета на спора – напр. задължението за водене на дневник или липсата на издадена фактура); обсъдени са и доказателствата по делото - поотделно и в тяхната съвкупност, при спазване на логическите и опитни правила; въззивният съд е дал отговор защо кредитира определени доказателства, обсъдил е и факта, че протоколът за оглед не носи подписа на бъдещия купувач, но въз основа на електронната кореспонденция между последния и представител на посредника, потвърдена и пред съда (като се отбележи, че от една страна кореспонденцията не е била изключена от доказателствения материал по делото, а от друга – че не е съществувала необходимост от поискването й в електронен вариант, доколкото насрещната страна не е заявила такова, нито е направила каквито и да било възражения срещу нея с отговора на исковата молба) е приел, че условията на чл. 6 от договора са се сбъднали. Липсва непълно, едностранно и извадково обсъждане на доказателствата, като поставеният в тази връзка въпрос е израз единствено на оплакванията срещу несподелената от въззивния съд защитна теза на касаторката. Въпрос № 15 е относим изцяло към законосъобразността на оспорваните с касационната жалба конкретни процесуални действия, довели като краен резултат до обсъждане от съда на представената по делото електронна кореспонденция, т. е. касае единствено правилността на въззивното решение, а въпрос № 16 се преценява като хипотетичен, напълно реторичен и несъответен на данните по делото, поради което последните два въпроса не удовлетворяват общото основание на закона за допускане на исканата касационна проверка. Освен това по тях не се доказва и допълнителното селективно основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не са посочени решения на ВКС, в които да е даден отговор именно на така поставените въпроси. Не се установява и самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. От съдържанието на обжалвания съдебен акт не се констатира същият да е постановен при превратно приложение на закона (в неговия обратен смисъл) или при допуснати груби нарушения на правилата на формалната логика, включително и съобразно изложените от страната доводи - на основополагащи принципи на съдопроизводството. По изложените до тук съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход от производството по чл. 288 ГПК ответникът по касация има право да бъде възмезден за сторените от него разноски за защитата пред тази инстанция (претендира се адвокатско възнаграждение в размер на 858.96 евро с ДДС). Такива обаче не следва да се присъждат, т. к. в сключения договор за правна защита и съдействие от 15.12.2025 г. е постигнато съгласие дължимото адвокатско възнаграждение да бъде заплатено по банков път по посочена в договора банкова сметка с титуляр – адвоката - пълномощник, а по делото липсват доказателства за заплащане на възнаграждението съгласно избрания от страните начин. Водим от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 4017 от 25.06.2025 г., постановено по в. гр. д. № 9076/2024 г. по описа на Софийски градски съд , в обжалваната от Т. Ж. Т. част. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
Други данни
- В регистъра от
- 19.11.2026
- Последно в регистъра
- 19.11.2026