Определение · № 5617 · дело 4510/2026

18 ноември 2026 г.Актове на ВКСВърховен касационен съд

Акт

Вид на акта
Определение
Номер
5617

Попитайте асистента за този запис

Безплатно
Един въпрос на седмица, без регистрация.

Дело

Дело № ?
4510/2026
Вид на делото
ч.гр.д.

Текст на акта

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 5617 гр. София, 18.11.2026 г. Върховният касационен съд на Република България, пето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 02.11.2026г., в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА БОРИС Д. ИЛИЕВ разгледа докладваното от съдия Борис Д. Илиев ч.гр. д. № 4510 по описа на съда за 2026г. и взе предвид следното: Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Постъпила е частна касационна жалба, подадена от М. Д. Д., приподписана от процесуалния му представител- съпругата му М. Г.-Д., против определение № 18038 от 26.08.2026 г. по в. ч. гр. д. № 2757/2023 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частна жалба от 08.03.2021г. срещу определение № 20003022 от 06.01.2021 г. по гр.д. № 50298/2019 г. на Софийски районен съд, с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя да бъде освободен от заплащане на държавна такса по делото. В частната касационна жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение. Иска се отмяната му и освобождаване на касатора от заплащане на държавна такса по делото. В изложението към частната касационна жалба липсва формулиран правен въпрос. Сочи се основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, като се твърди се нарушение на практиката на СЕС, на правото по чл. 6 ЕКЗПЧ на справедлив процес от безпристрастен съд и на Конституцията на Република България. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и от процесуално легитимирана страна, поради което е допустима. Ппървоинстанционното произвдство е било образувано по подадена от М. Д. Д. искова молба, с която са били предявени осъдителни искове срещу Л. Л. М. и А. Х. П. в размери съгласно извършено изменение на исковете от по 1250 лв. срещу всяка от тях. Ищецът е поискал да бъде освободен на основание чл.83, ал.2 от ГПК от заплащане на държавна такса по делото, като с молба от 28.09.2020г. е представил декларация за материално и гражданско състояние, в която е посочил, че получава месечен доход в размер на 217 лв. от пенсия, има сключен граждански брак, съпругата му не получава доходи, притежава възбранен недвижим имот, изграден на етап груб строеж, и упражнява дейност като едноличен търговец. Отречено е да притежава моторни превозни средства, парични влогове, наеми, дивиденти в акционерни дружества, дялови участия в търговски дружества, както и да получава заплата, рента, аренда. Посочено е, че средствата за издръжката му се осигуряват от заеми и пари от роднини. За да потвърди определението на първоинстанционния съд, с което е оставено без уважение искането на ищеца за освобождаване от заплащане на държавна такса по делото, въззивният съд е изложил съображения, че от извършените справки се установява, че ищецът се е регистрирал и упражнява дейност като едноличен търговец, притежава дялове и е управител и член на съвета на директорите на търговски дружества, собственик е на недвижим имот, женен е и няма задължения за издръжка към трети лица. Посочил е, че от приложената по въззивното производство справка е видно, той е пропуснал да декларира доходи от трудова дейност като юрисконсулт по сключен на 23.02.2015 г. трудов договор с „Каракум“ ЕООД и не е посочил, че е член на съвета на директорите на „Д и М Добрев Капитал“ АД, ЕИК[ЕИК], което акционерно дружество е с внесен капитал от 1 000 000 лева. Изложил е и съображения, че в декларацията ищецът не е посочил притежава ли и в какъв размер средства по разплащателни сметки, както и че декларираното от него придобиване на средства чрез дарения, включително от роднини, също е от естество да обоснове извод за наличие на достатъчно средства за заплащане на дължимата държавна такса. От общодостъпната информация, публикувана на електронна страница на Камара на частните съдебни изпълнители /https://www.bcpea.org/bg/register/inactive/ е установено, че към датата на изготвяне на представената от жалбоподателя декларация за материално и гражданско състояние съпругата му е действала като частен съдебен изпълнител, като е изгубила правоспособност със заповед на министъра на правосъдието от 24.04.2023г. Посочено е, че не се установява актуалното към датата на декларирането здравословно състояние на ищеца да е изисквало периодични разходи за лечение, както и да е в състояние, което не му позволява изобщо да работи и да реализира доходи. Отчетено е, че ищецът е в трудоспособна възраст и се титулова с редица социални и научни степени и звания, които също са индиция за получавани доходи. При така установената фактическа обстановка съдът е достигнал до извода, че няма основание да се приеме, че жалбоподателят не е в състояние да заплати дължимата държавна такса по предявените искове. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Същото не е вероятно нищожно- постановено е от надлежен съдебен орган, в предвидения в чл. 20 ГПК тричленен състав, в рамките на правораздавателната власт на съда, в изискуемата писмена форма, подписано е и е разбираемо. Въззивното определение не е вероятно недопустимо, който порок би възникнал, ако въззивният съд се е произнесъл при липса на право на частна жалба или ненадлежното му упражняване поради липсата на абсолютна положителна процесуална предпоставка или наличие на процесуална пречка или съдът е бил десезиран. Същото не е и очевидно неправилно, тъй като не страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” от съдържанието на обжалвания акт. Квалифицираната форма на неправилност, според практиката на ВКС, предполага въззивното определение да е било постановено при особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон- когато законът е бил приложен в неговия обратен смисъл, съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма или да е явно необосновано поради видимо грубо нарушение на правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност се преценява от Върховния касационен съд по реда на чл. 290 ГПК, в случай че въззивното определение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да се допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.1 от ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Върховният касационен съд може само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес няма правомощията да извежда и формулира въпроса въз основа на твърденията в касационната жалба (в случая частната касационна жалба) и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая касаторът не е формулирал правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, който да е бил разрешен от въззивния съд при постановяване на обжалваното определение, а само твърдения, че последното противоречи на практиката на Съда на Европейския съюз, чл.6 от ЕКЗПЧ и Конституцията на Република България. Непосочването на такъв от касатора само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Специалната предпоставка по соченото от касатора основание за допускане на касационното обжалване също липсва, тъй като противоречието с актове на Европейския съд по правата на човека е извън обхвата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК и цитираните в изложението решения на ЕСПЧ не обуславят допускане на касационно обжалване. Жалбоподателят не се е позовал нито на актове на Конституционния съд на Република България, нито на актове на Съда на Европейския съюз, на които обжалваното определение да противоречи, а изложените от него аргументи са свързани с евентуалната му неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, и съдът би могъл да ги преценява, едва ако бъде допуснато касационно обжалване на въззивното определение. При това положение касационно обжалване на атакуваното въззивно определение не може да се допусне. С оглед изхода на делото на основание чл. 77 ГПК жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметката на Върховния касационен съд сумата от 7,67 евро, представляваща дължимата държавна такса за разгледаната в настоящото производство частна жалба. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на пето гражданско отделение, О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 18038 от 26.08.2026 г. по в. ч. гр. д. № 2757/2023 г. на Софийски градски съд. ОСЪЖДА М. Д. Д., да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Върховния касационен съд сумата от 7,67 евро /седем евро и шестдесет и седем евроцента/, представляваща дължимата държавна такса по частната жалба. Определението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Други данни

В регистъра от
19.11.2026
Последно в регистъра
19.11.2026