Определение · № 5599 · дело 611/2026
Акт
- Вид на акта
- Определение
- Номер
- 5599
Попитайте асистента за този запис
Дело
- Дело № ?
- 611/2026
- Вид на делото
- гр.д.
- Отделение ?
- Първо гражданско отделение
Текст на акта
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 5599 гр. София, 17.11.2026г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на дванадесети ноември през две хиляди двадесет и шеста година в състав: Председател: Светлана Калинова Членове: Гълъбина Генчева Наталия Неделчева като изслуша докладваното от съдията Неделчева гр. дело №611/2026г., и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. №41869/28 . 11.2025г. на А. И. Д. срещу решение №1310/21.11.2025г. по в. гр. дело №1669 по описа за 2025г. на Окръжен съд – Пловдив. Според касатора въззивното решение не е съобразено с приложените по делото писмени доказателства. Счита, че решението е незаконосъобразно и необосновано, тъй като не съобразено с действителните права на страните. Моли се за неговата отмяна. Постъпила е и касационна жалба вх. №43707/12.12.2025г. от А. Д. чрез адв. М., с която се твърди, че въззивното решение е неправилно, постановено в противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. В изложението към касационната жалба се твърди наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК без да се сочи практика, на която разрешението на въззивния съд противоречи, като са формулирани следните въпроси: 1. „Следва ли съдът в производство по съдебна делба да обсъди твърденията и доказателствата за приживе извършена делба на наследодателя, когато се твърди, че процесиите имоти не са част от наследствената маса към момента на откриване на наследството?“ Този въпрос се поставя във връзка с твърдението, че действително общият наследодател Д. А. е притежавал собствени 32 дка, които обаче е поделил между своите наследници още докато е бил жив и преди национализация. Според касатора извода на въззивния съд, че влязлото в сила решение по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ и последващият административен реституционен акт изключват възможността да се обсъждат твърденията за приживе извършена делба, е в противоречие със задължителната практика на ВКС, според която съдът в делбата е длъжен да изследва дали имотът действително е съсобствен между страните и дали е бил част от наследствената маса към момента на смъртта на наследодателя. 2. „Обвързва ли съдът по делбено производство решението по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ относно вътрешните наследствени отношения между наследниците и възможността за индивидуална собственост?“ Този въпрос се поставя във връзка с твърдението, че с влязло в сила решение №19 от 03.04.1995г. на ОСЗГ на титуляра И. Д. А. са били реституирани обратно пълно от главна книга - нивите, парт. № 370 от 01.07.1949г. по чл. 27 ППЗСПЗЗ. Според касатора въззивният съд е зачел обвързващото действие на решението по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ относно собствеността между страните, без да отчете, че това решение има установително действие само относно реституционното право, но не и относно разпределението на имотите между наследниците приживе на наследодателя. Счита, че това разрешение е в противоречие с трайната практика на ВКС, че административните актове по ЗСПЗЗ не дерогират гражданскоправните основания за придобиване на собственост. 3. „Допустимо ли е съдът да приеме наличие на съсобственост като абсолютна предпоставка за допускане на делба, без да обсъди наведени възражения за индивидуална собственост, основани на фактическо разпределение и изключително владение?“ Касаторът поставя този въпрос във връзка с твърдението му, че наследниците на Д. А. Т. са получили своите дялове по равно и липсва правен интерес и воля да водене на дело. Чрез депозирания писмен отговор останалите съделители в качеството им на ответници по касационната жалба, чрез адв. А. – М., оспорват наличието на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, респективно излагат становище за неоснователност на жалбата. Считат за законосъобразен и съответстващ на решението по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ извода на съда, че процесните земи са били собственост на общия наследодател Д. Т., поради което делбата правилно е допусната между неговите наследници по закон – страните по делото, и при правилно изчислени квоти в съсобствеността. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. При произнасяне по допускането на касационно обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., установи следното: Производството е за делба във фазата по допускане. Иск за делба на три броя недвижими имота със земеделски характер, находящи се в [населено място], общ. П., е предявен от И. Н. В., Н. В. В., М. В. Я., П. И. К., Д. Г. Й., М. И. А. и В. Г. А. срещу А. И. Д.. Ищците твърдят, че с ответника са съсобственици на посочените недвижими имоти по наследство от общия им наследодател Д. А. Т., бивш жител на [населено място], починал на 07.11.1971г. Имотите били възстановени по реда на чл.27 ППЗСПЗЗ на наследниците на Д. А. Т. с Решение №53204 от 27.12.2004г. на Общинска служба „Земеделие и гори“ – [населено място] за възстановяване правото на собственост върху земеделски земи съгласно плана за земеразделяне в землището на [населено място], общ. П., издадено въз основа на Решение № 14/11.04.2001г. по гр. д. №607/2000г. по описа на РС Първомай. Предвид което ищците молят да бъде допусната делба съобразно квотите им по ЗН . Ответникът оспорва иска за делба, като твърди, че процесните имоти били възстановени с влязло в сила Решение №19 от 03.04.1995г. на Поземлена комисия – [населено място] на наследодателя му И. Д. А.. Твърди, че решението по гр. д. №607/2000г. по описа на РС Първомай незаконосъобразно определяло друг собственик на имотите, поради което издаденото въз основа на него Решение №53204 от 27.12.2004 г. на Общинска служба „Земеделие и гори“ – [населено място] било ирелевантно. Твърди също, че приживе - през 1943г. общият наследодател Д. А. Т. поделил имотите си, като праводателите на ищците били получили своите дялове, поради което процесните имоти са собственост единствено на наследодателя му И. Д. А. Първоинстанционният съд е допуснал делба на процесните имоти, между страните при посочените в решението квоти, като е приел, че доколкото е налице влязло в сила Решение №53204 от 27.12.2004г. на Общинска служба по земеделие и гори – [населено място], то собственици на процесните земеделски земи се явяват наследниците на общия наследодател Д. А. Т. . С оглед сезирането му с въззивна жалба от А. Д., въззивният съд е счел, че спорът се свежда до това, дали процесните имоти са собственост на общия на страните наследодател Д. А. Т. или последният приживе - през 1943г. е поделил имотите си между наследниците си, предвид което праводателите на ищците са получили своите дялове, а процесните имоти са собственост единствено на И. Д. А. - наследодател на жалбоподателя – ответник в първоинстанционното производство . Установил е, че с Решение №19 от 03.04.1995г. на ПК – [населено място] е възстановено правото на собственост на И. Д. А., наследодател на ответника А. И. Д., върху следните недвижими имоти, находящи се в землището на [населено място], общ. П.: 1/ Лозе от 0,410 дка в местността „К.”, представляващо имот №020229 по плана за земеразделяне; 2/ Нива от 23,102 дка в местността „К.“, представляваща имот №031001 по плана за земеразделяне; 3/ Нива от 23,789 дка в местността „М. кър”, представляваща имот №040032 по плана за земеразделяне . Поради възникнал спор за материално право, ищците са предявили срещу ответника иск правно основание чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ. С влязло в сила на 14.05.2003г. Решение №14 от 11.04.2001г. по гр. д. №607/2000г. по описа на РС Първомай, е признато за установено по отношение на И. Д. А., че М. И. А., В. Г. А., Д. Г. Й. и М. Д. А. наред с него притежават наследствени права върху признатите му и възстановени с план за земеразделяне земеделски земи в землището на [населено място], общ. П., по преписка №532-04/24.02.1992г., тъй като произтичат от наследството на Д. А. Т.. Съдът е приел, че процесните земеделски земи по реституционната преписка към момента на кооперирането, са били собственост на Д. А. Т., а не само на неговия син И. Д. А.. В изпълнение на влязлото в сила решение, постановено в производството по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, Общинска служба по земеделие и гори – [населено място] е постановила Решение №53204 от 27.12.2004г., с което е възстановено правото на собственост на наследниците на общия наследодател на страните Д. А. Т. върху процесните недвижими имоти, находящи се в землището на [населено място], общ. П.. Решение №53204 от 27.12.2004г. на Общинска служба по земеделие и гори – [населено място] е влязло в сила, като видно от представените по делото писмени доказателства върху издаденото Поземлена комисия П. предходно Решение № 19 от 03.04.1995г., е налице изрично отбелязване, че решението е изменено с влязло в сила съдебно решение № 14 от 11.04.2001г. на РС Първомай По тези съображения въззивният съд е зачел силата на присъдено нещо на влязлото в сила на 14.05.2003г. Решение №14 от 11.04.2001г. по гр. д. №607/2000г. по описа на РС Първомай и Решение №53204 от 27.12.2004 на Общинска служба по земеделие и гори – [населено място], поради което е приел, че процесните земи са собственост на общия на страните наследодател Д. А. Т.. Доколкото липсва спор, че страните са наследници на Д. А. Т. /което безспорно се установява и от събраните по делото доказателства, то е потвърдил първ. решение, с което делба на процесните три имот е допусната при следните квоти: 6/36 ид. ч. за И. Н. В., 3/36 ид. ч. за Н. В. В., 3/36 ид. ч. за М. В. Я., 6/36 ид. ч. за П. И. К., 4/36 ид. ч. за Д. Г. Й., 4/36 ид. ч. за М. И. А., 4/36 ид. ч. за В. Г. А. и 6/36 ид. ч. за А. И. Д. При така изложените мотиви на въззивната инстанция, не се обосновава извод за наличието на основания за допускане на касационно обжалване на решението. Допускането до такова е предпоставено от разрешаването на правен въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение, на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Съгласно дадените в т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В производството по чл. 288 ГПК касационният съд се произнася дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес, ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по трите въпроса , в обобщен вид касаещи задължението на делбения съд да установи правата в съсобствеността и да съобрази обвързващата сила на решението, постановено в производството по чл.14, ал.4 ЗСПП. Трайно и последователно е разбирането на ВКС, че спор за материално право по смисъла на чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е налице, когато част от наследниците на общ наследодател твърдят, че правото на собственост върху възстановени по реда на ЗСПЗЗ земеделски земи към момента на обобществяването е принадлежало на техния пряк наследодател / решение №642/11.04.2011 г. по гр. д. №885/2009 г. на І г. о. на ВКС и посочените в него решение № 34/21.03.2011 г. по гр. д. № 1112/2010 г. на ВКС, ІІ г. о. и решение № 35/21.03.2011 г. по гр. д. № 1052/2010 г. на ВКС, ІІ г. о./, което е съобразено от въззивния съд. Съответстващ на трайно установената практика е и изводът на въззивния съд, че оспорвания по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ в делбеното производство са недопустими. Последователно ВКС приема, че решението, с което се уважава иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ установява със задължителна сила между страните по него съсобствения характер на недвижим имот, подлежащ на реституция по ЗСПЗЗ към момента на образуване на ТКЗС - чл. 298, ал. 1 ГПК . Тъй като това е релевантният момент за възстановяване на собствеността съгласно чл.10, ал.1 ЗСПЗЗ и защото съдебните решения са задължителни освен за страните , и за всички административни органи в страната, съгласно чл. 297 ГПК , въз основа на него ОСЗГ постановява решение на основание чл.14, ал.7 /7а/ ЗСПЗЗ , с което определя титуляра на правото на собственост към настоящия момент. Това решение на административния орган има конститутивно действие. Решението на ОСЗ по чл.14, ал.7 /или 7а/ ЗСПЗЗ , издадено въз основа на съдебно решение по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ легитимира посочените в него наследници като съсобственици на описания в него имот. В делбеното производство не може да се преценява отново дали възстановеният имот е сънаследствен. В този смисъл са решение №726/10 от 08.06.2011г. по гр. д. №1829/2009г. на І г. о. на ВКС; решение №131/11.06.2014г. по гр. д. № 7755/2013г. на І г. о. на ВКС и посоченото от въззивния съд решение № 748 от 25.10.2010 г. по гр. д. № 911/2009 г. на I г. о. на ВКС. По тези съображения следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по трите, поставени в изложението въпроси на осн. чл. 280, ал.1, т.1 ГПК . Не се констатира въззивният съд да е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като не бил обсъдил релевантните доводи на страните. В съдебната практика, безпротиворечиво се приема, че въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка фактите и доказателствата, обсъди защитните тези на страните и формира самостоятелни правни изводи по спора, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба и отговора предели на въззивна проверка. В съответствие с чл.236, ал.2 ГПК съдът следва да изложи мотиви към решението си, които да отразяват осъществената от него, в рамките на правомощията му по чл.269 ГПК, самостоятелна решаваща дейност на инстанция по съществото на спора. В случая, видно от съдържанието на подробно изложените мотиви към обжалваното решение, въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения. В обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по всички, относими към предмета на спора доводи , наведени във въззивната жалба. Поради невъзможността съображения и оспорвания относно собствеността на процесните недвижими имоти към момента на тяхното обобществяване /които са били включени в предмета на иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ /, въззивният съд не е обсъдил съдържащите се във въззивната жалба твърдения и аргументи , изложени в подкрепа на поддържаната от въззивника Д. защитна теза по делото, че процесните земеделски имоти са възстановени незаконосъобразно на наследниците на общия наследодател Д. А. Т. /негов дядо/, докато правоимащи според него са само правоприемниците на баща му И. Д. А., починал на 15.08.2010г. По този начин касаторът е целял да повдигне отново спор за материално право по смисъла на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ относно кръга от лица, на които следва да се възстанови собствеността върху делбените имоти, който спор обаче не може да бъде разрешен повторно в делбеното производство предвид конститутивния характер на следващия съдебното решение по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ стабилен индивидуален административен акт на органа по поземлената собственост, с който настъпва реалното възстановяване и възникването на подлежаща на прекратяване чрез делба съсобственост върху съответните имоти. Не кореспондира на установените по делото факти, твърдението му, че предходното Решение №19 от 03.04.1995г. на ПК П., с което имотите са възстановени само на И. Д. А. е влязло в сила. Напротив- възникналият между съделителите спор за материално право относно принадлежността на правото на собственост върху тези земи към момента на колективизацията, е бил разрешен с влязлото в сила Решение №14 от 11.04.2001г., постановено по гр. д. № 607/2000г. по описа на РС Първомай, с което е признато за установено по отношение на И. Д. А., че и М. И. А., В. Г. А., Д. Г. Й. и М. Д. А. наред с него притежават наследствени права върху признатите му и възстановени с план за земеразделяне земеделски земи в землището на [населено място], общ. П., тъй като произтичат от наследството на Д. А. Т.. По спора относно собствеността към минал момент е формирана сила на присъдено нещо, непозволяваща пререшаването му в делбеното производство . В изпълнение на съдебното решение, Общинска служба по земеделие и гори – [населено място] е издала Решение №53204 от 27.12.2004г., с което правото на собственост е възстановено на наследниците на общия наследодател на страните Д. А. Т. върху гореописаните недвижими имоти, находящи се в землището на [населено място], общ. П.. При липсата на данни това решение да е било обжалвано от И. Д. А., същото е влязло в сила, поради което и върху издаденото предходно Решение №19 от 03.04.1995г. е изрично отбелязано, че е изменено с влязло в сила съдебно решение №14 от 11.04.2001 г. на РС Първомай. Обстоятелството, че касаторът оспорва крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл.288 ГПК, респективно в него не могат да се обсъждат и направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК общи касационни оплаквания. Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които съдът е достигнал, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. При постановяване на решението, съдът е обсъдил в съвкупност всички събрани по делото доказателства. В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение №1310/21 . 11.2025г. по в.гр.дело №20255300501669 по описа за 2025г. на Окръжен съд – Пловдив. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
Други данни
- В регистъра от
- 18.11.2026
- Последно в регистъра
- 18.11.2026