Решение · № 308 · дело 129/2025

17 ноември 2026 г.Актове на ВКСВърховен касационен съд

Акт

Вид на акта
Решение
Номер
308

Попитайте асистента за този запис

Безплатно
Един въпрос на седмица, без регистрация.

Дело

Дело № ?
129/2025
Вид на делото
т.д.
Отделение ?
Първо търговско отделение

Текст на акта

11 Р Е Ш Е Н И Е №308 София, 17.11. 2026г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение , в съдебно заседание на двадесет и седми януари две хиляди и двадесет и шеста година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА при секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 129 по описа за 2025г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. А. М., представлявана от адв. Н. М., срещу решение № 265 от 18.09.2024г. по в.гр.д. № 333/2024г. на Окръжен съд - Сливен, с което след частична отмяна на решение № 347 от 25.04.2024г. по гр.д. № 3404/2023г. на Районен съд – Сливен, е признато за установено, че И. А. М. дължи на „Ти Би Ай Банк” ЕАД по договор за потребителски кредит № 70532233845 от 12.11.2021г. главница в размер на още 8960,18 лева, договорна лихва в размер на 2733,02 лева за периода от 15.08.2022г. до 27.01.2023г. и 394,27 лева - обезщетение за забава за периода от 15.08.2022г. до 16.03.2023г. и И. А. М. е осъдена да заплати на „Ти Би Ай Банк” ЕАД разноски за заповедното и първоинстанционното производство в размер на още 1208,50 лева, както и разноски за въззивното производство в размер на 542 лева. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и е необосновано. Поддържа, че въззивният съд не е взел предвид отсъствието на яснота в договора за начина на формиране на ГПР и конкретно включено ли е задължението за заплащане на застрахователна премия, представляващо неизпълнение на изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, водещо до недействителност на договора за кредит. Сочи, че в противоречие с посочената разпоредба в ГПР не са отразени всички действителни разходи по кредита, а именно разходите за процесната застрахователна услуга, която е в размер на 4456,53 лева и се явява почти 1/3 от главницата по кредита, възлизаща на 11 350 лева. Намира, че по този начин като икономически по-слабата страна е лишена от възможността да извърши информиран избор за крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпостави отделния кредитен продукт. Поддържа, че въззивният съд не е отчел и възражението за неспазване на разпоредбата на чл.10 вр. чл.11, ал.1, т.11 ЗПК – договорът за потребителски кредит да е сключен по ясен и разбираем начин и да съдържа условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. Сочи, че в договора е посочен общ размер на кредита, но не е посочено какво включва този общ размер. Твърди още, че посоченият в чл.10 от договора ГПР в размер на 49,55% не включва застрахователната премия, която е третирана като доброволно избрана допълнителна услуга, като при включването й ГПР би нараснал до 90 %. Твърди, че с обозначаването на застраховките като доброволни, а не като задължителни, кредиторът е увеличил посоченият общ размер на кредита и така чрез него е намалил ГПР, а освен това, ако застраховката беше посочена като задължителна, каквато в действителност е, то тогава съгласно ДР на ЗПК би трябвало да бъде представена като допълнителен разход по кредита, а не да бъде част от главницата, което неминуемо ще доведе до промяна в ГПР. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че щом сключването на договор за застраховане не е било условие за получаването на кредита, то застрахователната премия не представлява разход, който е следвало да бъде включен в ГПР. Сочи, че в чл.7.2.2 и чл.19 от договора е предвидено, че застраховките са доброволни и не са условие за сключването му, с което на практика се цели заобикаляне на правилата на закона. Твърди още, че според чл.9.2 от договора лихвата се изчислява ежемесечно по метода на простата лихва върху остатъчния размер на главницата, без да се разбира кой точно е този размер на главницата с оглед посочените в договора различни суми за общ размер на кредита, което води до объркване на потребителя. Моли обжалваното решение да бъде отменено и да й бъдат присъдени и направените разноски. Ответникът „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД, представляван от юрисконсулт Д. И., представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с приложимата разпоредба на §1 от ЗПК и чл.3, буква „ж” на Директива 2008/48/ЕО и Директива (ЕС) 2023/2025. Моли въззивното решение да бъде оставено в сила и да му бъдат присъдени разноски. С определение № 2161 от 09.07.2025г., постановено по настоящото дело, е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК касационно обжалване на въззивното решение в посочената част по следния уточнен материалноправен въпрос: „Каква е дължимата от съда проверка при преценка дали стойността на застрахователната премия следва да бъде включена при формиране на ГПР и може ли тази преценка да се основе само на посоченото в договора за потребителски кредит, че сключването на застрахователен договор от кредитополучателя е доброволно?” Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното: Въззивният съд е посочил, че по ч.гр.д. №1245/2023г. на РС Сливен, образувано въз основа на заявление от 29.03.2023г. по чл. 417 от ГПК от „Ти Би Ай Банк” ЕАД, е издадена заповед №734 от 30.03.2023г. за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК срещу И. А. М. за сумата 14596,03 лева - главница по договор за потребителски кредит № [ЕГН] от 12.11.2021г.; 2733,02 лева - договорна лихва за периода от 15.08.2022г. до 27.01.2023г.; 394,27 лева - обезщетение за забава за периода от 15.08.2022г. до 16.03.2023г., държавна такса от 354, 47 лева и 150 лева юрисконсултско възнаграждение. Посочил е, че с атакуваното решение първоинстанционният съд е счел, че договорът за потребителски кредит е недействителен по смисъла на чл.22 от ЗПК поради нарушение на чл.19 ал.1 и 2 от ЗПК и е приел, че се дължи само сумата 5 635, 85 лева остатък от главницата, за която е уважил иска, а го е отхвърлил за разликата до 14 596,03 лева главница и за останалите претендирани като дължими суми за договорна лихва от 2 733,02 лева и обезщетение за забава от 394,27 лева. Въззивният съд е приел за установено, че едновременно с договора за потребителски кредит ответницата е избрала да сключи и договор за застраховка, като застрахователната премия в общ размер на 4 456, 53 лева е включена в общия размер на главницата и при това положение ГПР се изчислява съгласно законовата методика на 49,82%. Посочил е, че съгласно експертното заключение, ако ГПР се изчисли при главница по кредита 11 350 лв. и разход по застрахователни премии в размер на 4 456,53 лева, ГПР се увеличава на 90%. Въззивният съд е посочил, че т.10 на чл.11, ал.1 ЗПК предвижда, че в договора за потребителски кредит се посочва годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съобразил е, че чл.10, ал.2 и чл.10а, ал. 2 ЗПК императивно забраняват на кредитора да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане, включително на лихви, такси, комисиони или други разходи, свързани с договора за кредит, които не са предвидени в сключения договор за потребителски кредит, както и че не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Намерил е, че в случая не е отразено като разход по кредита, че потребителят следва да заплати застрахователна премия в общ размер на 4456,53 лева, която се равнява на около 40% от главницата по кредита, и това не е взето предвид при калкулациите на ГПР. При преценката дали по реда на чл.19, ал.1 ЗПК е трябвало да бъде включен този разход, въззивният съд е съобразил съдържанието на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, чиято легална дефиниция се намира в пар.1 на ДР на ЗПК и чл.3, буква "ж" на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. Посочил е, че според тази норма "общи разходи по кредита за потребителя" означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия. Въззивният съд е приел, че в случая категорично се установява от представените в оригинал по делото документи, че в чл.19 на договора за потребителски кредит изрично е посочено: „При сключването на този договор потребителят не е длъжен да сключва застраховка. По свое желание и по собствено усмотрение потребителят може да сключи някоя от застраховките или да се присъедини към някоя от застрахователните програми, предлагани от кредитора в качеството му на застрахователен агент.“ Взел е предвид, че потребителят е подписал заявление-декларация, в което в т.13 ръкописно е отбелязано заявеното желание и даване на съгласие за сключване на застраховка от банката-кредитодател, действаща като застрахователен агент на „Кардиф Животозастраховане, клон България“ КЧТ и „Кардиф Общо застраховане клон България“ КЧТ. Достигнал е до извод, че след като сключването на договор за застраховане не е било условие за получаването на кредита, то застрахователната премия не представлява разход, който е следвало да бъде включен в ГПР. Поради това е приел, че последният се изчислява в размер на 49,82% и не надвишава предвидения от ЗПК лимит от 50 %. Заключил е, че договорът за потребителски кредит не е недействителен поради нарушения на разпоредбите на чл.11 и чл.19 ЗПК. Въззивният съд е посочил, че по делото са представени в оригинал договор за потребителски кредит № 70532233845 от 12.11.2021г., рамков договор от същата дата за платежни услуги за физически лица, заявление декларация за установяване на договорни отношения, декларация за предоставена предварителна информация от 12.11.2021г., информационен формуляр за застраховка на кредитополучателя, информационен бюлетин за вложителите, декларация за определяне изискванията за присъединяване на застраховано лице към застрахователни програми със сертификат № 170532238452021 за съдържанието на покритите рискове, общи условия за посочените застрахователни програми и общи условия за ползване на допълнителна медицинска услуга, всичките носещи на всяка страница подписа на кредитополучателката. Отбелязал е, че направените доброволни избори са ръкописно отбелязани и както в договора за потребителски кредит, така и в сертификата за застраховка, са посочени конкретните дължими суми по застрахователните програми, начина и сроковете за заплащане. Посочил е, че в договора за потребителски кредит също са описани размерът на кредита, общия размер на застрахователната премия, видовете застраховки, и така формираният общ размер на кредита, както и е инкорпориран погасителен план, в който са описани размерът на вноските и съставът им от главница и лихва и падежът, посочени са лихвеният процент и годишният процент на разходите и начина на изчисляване. С оглед на това е намерил, че потребитителят е имал пълна информираност и яснота относно вида и характера на договорните отношения, условията, размера на задължението и отделните права и задължения, породили се за всяка страна, в това число е получил подробна предварителна информация и разяснения за абсолютно всички аспекти на договора, включително и относно пожеланите застраховки и тяхното отражение в имуществената му сфера, и следователно е могъл да прецени дали предлаганите продукти съответстват на неговите възможности и финансово състояние. По тези съображения въззивният съд е приел, че няма основания за обявяване на недействителността на договора за потребителски кредит и не следва да намери приложение правилото на чл.23 от ЗПК. Поради това е достигнал до извод, че установителните искове относно вземанията, за които е издадена заповедта по чл. 417 от ГПК, са изцяло основателни и следва да се уважат. По поставения материалноправен въпрос: Съгласно решение от 21 март 2024г. по дело С-714/22 на СЕС член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. В мотивите на решението е прието, че по силата на член 3, буква и) от Директива 2008/48 ГПР съответства на общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на кредита, и когато е приложимо, включително разходите, посочени в член 19, параграф 2 от тази директива. Посочено е, че за да осигури по-голяма защита на потребителите, законодателят на Съюза е възприел широко определение на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ (решение от 16 юли 2020 г., Soho Group, C-686/19, EU:C:2020:582, т. 31 и цитираната съдебна практика), което означава всички разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerov б, C-377/14, EU:C:2016:283, т. 84). Добавено е, че, за да обезпечи тази защита, член 22, параграф 3 от Директива 2008/48 задължава държавите членки да гарантират, че разпоредбите, които приемат за изпълнение на тази директива, не могат да бъдат заобиколени посредством начина, по който са формулирани договорите (решение от 11 септември 2019 г., Lexitor, C-383/18, EU:C:2019:702, т. 30). С оглед на това е прието, че съдът следва да провери, от една страна, дали закупуването на съответните допълнителни услуги представлява условие за получаването на кредита, или е задължително за получаването му при договорните клаузи и предлаганите условия, и от друга страна, дали действително става въпрос за допълнителни услуги, уговорени към договор за кредит, а не за конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Уточнил е, че при тази проверка съдът не може да се основе единствено на обстоятелството, че допълнителните услуги са били поискани свободно при сключването на този договор за кредит или че дължимите по този договор суми и разходите за тези услуги са били посочени отделно в първоначалния погасителен план. Прието е, че съдът трябва също така да вземе предвид всички разпоредби на разглеждания договор за кредит и неговите общи условия, както и правния контекст и фактическите обстоятелства, в които се вписва този договор, за да установи дали сключването му е обусловено от закупуването на съответните допълнителни услуги, или е станало задължително по силата на тези разпоредби и общи условия или при предлаганите условия, и дали в действителност с разглежданата договорна конструкция не се цели възнаграждението за заетата сума да бъде отчасти изведено извън рамките на договора посредством уговорки относно тези допълнителни услуги, така че то да не се съдържа изцяло в посочения договор и следователно да не попада в обхвата нито на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, нито на понятието „ГПР“ по смисъла на Директива 2008/48. Съдът следва да провери дали невключването на цената на посочените допълнителни услуги в ГПР всъщност има за цел да се заобиколи забраната по член 19, параграф 4 от ЗПК, който предвижда, че този процент не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в BGN и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. С оглед на това на поставения въпрос следва да се даде отговор, че преценката дали стойността на застрахователната премия следва да бъде включена при формиране на ГПР не може да се основе само на посоченото в договора за потребителски кредит, че сключването на застрахователен договор от кредитополучателя е доброволно, а следва да бъде направена при съобразяване на всички разпоредби на договора за кредит и неговите общи условия, както и правния контекст и фактическите обстоятелства, в които се вписва този договор, за да се установи дали в действителност сключването на застрахователен договор е доброволно. По основателността на касационната жалба: Между страните е сключен на 12.11.2021г. договор за потребителски кредит № [ЕГН], с който ищецът „Ти Би Ай Банк” ЕАД е предоставил на И. А. М. кредит със срок на договора до 15.11.2025г. В чл.7 е посочено, че размерът на кредита е 11 350 лева, общият размер на застрахоателна премия е 4456,53 лева, застраховка BANK ПАКЕТ 3 СМЕТКА (bill) е в размер на 479,53 лева, застраховка BANK ПАКЕТ 3 КРЕДИТ + СМЕТКА (bill) е в размер на 3977 лева и общият размер на кредита е 15806,53 лева. Според чл.7.2.2 в случаите, когато потребителят е пожелал да сключи накоя от застраховките или да се присъедини към някоя от застрахователните програми, предлагани от кредитора при условията на чл.19, частта от средствата по кредита, представляваща дължимата за конкретната застраховка /конкретните застраховки/, се превежда от кредитора директно по банкова сметка на съответния застраховател, респективно – по банкова сметка на съответния застрахователен посредник, за което потребителят дава изричното си нареждане и съгласие с подписването на договора. Съгласно чл.9.1. лихвеният процент, с който се олихвява предоставеният кредит, изразен като годишен лихвен процент, е 41,12%. В чл.10 е посочено, че ГПР по кредита е 49,55% , а общата дължима от потребителя сума е 32 437,51 лева. В чл.11.2 от договора е инкорпориран погасителният план, в който е посочен падежът на всяка вноска, нейният размер, размерът на главницата, размерът на лихвата и размерът на непогасения остатък от главницата. В представеното по делото заявление-декларация за установяване на договорни отношения, подписано от кредитополучателя И. М., е отразено с направено от нея отбелязване, че заявява желанието си и дава съгласие да бъде сключена застраховка, предлагана от банката, действаща като застрахователен агент на „Кардиф Животозастраховане, Клон България” КЧТ и „Кардиф Общо застраховане, Клон България” КЧТ. Представена е и декларация от 12.11.2021г. за определяне на изискванията и потребностите и за присъединяване на застраховано лице към застрахователна програма „Защита на кредита” и „Защита на сметките” за кредитополучателите на потребителски кредити, предоставени от „Ти Би Ай Банк” ЕАД, и допълнителна медицинска услуга „Второ медицинско мнение”, предоставена от Mediguide International, с коята И. М. е заявила, че е кредитополучател по потребителски кредит, предоставен от банката и че се интересува от застрахователна защита срещу непредвидени неблагоприятни събития, свързани с нейния живот, здраве и работоспособност, в резултат на което може да претърпи загуба на обичайния си доход, влияеща неблагоприятно върху възможността й да обслужва надлежно погасителните вноски по кредита, както и допълнителна защита при загуба на обичайния й доход, влияеща неблагоприятно върху възможността да посреща текущите разходи на семейството си. Представен е и застрахователен сертификат № 170532238452021 от 12.11.2021г., издаден на И. М. като застрахован, в който е посочено, че срокът на застраховката е равен на срока на договора за потребителски кредит. При така установените факти и с оглед отговора на материалноправния въпрос, обусловил допускане на касационен контрол, изводът на въззивния съд за действителност на сключения договор за потребителски кредит е неправилен. За да достигне до него, въззивният съд не е взел предвид всички разпоредби на договора за кредит, както и правния контекст и фактическите обстоятелства, при които е сключен договорът за застраховка. Действително, в чл.19 от договора за потребителски кредит, в представеното заявление-декларация и в декларацията от 12.11.2021г. за определяне на потребностите и за присъединяване към застрахователните програми е посочено, че сключването на застраховките не е условие за сключване на договора за кредит и че кредитополучателят заявява желание за сключване на застраховка. Независимо от това, от съдържанието на застрахователния сертификат и общите условия на застрахователна услуга се установява, че тя се уговаря от клиент – кандидат за финансиране, в полза на банка за покритие на риск от смърт или трайно намалена или загубена работоспособност, от намаляване или изключване на възможност за реализиране на наличните към кандидатстването трудови доходи, чрез изплащане на части или цял остатък от задълженията по планиран, но несключен още кредит. В тази връзка следва да се съобрази и конкретното съдържание на клаузата на чл.7.2.2., в който, макар споменатите в нея застраховки да са посочени като доброволни, същите не са отразени като вече сключени конкретни договори, макар в предходната клауза на чл.7.1. да е посочен конкретният размер на дължимите от потребителя застраховки. Тази редакция на клаузата обуславя извода, че същата е предварително включена в договора за потребителски кредит, а не е конкретно договорена. В посочената клауза е предвидено, че сумите, дължими за сключените застраховки, се превеждат от кредитора директно по банкова сметка на съответния застраховател. Доколкото дължимите застраховки са включени в общия размер на кредита, те са част от месечните погасителни вноски. Застрахователният договор е сключен на същата дата, на която е сключен и договорът за потребителски кредит, със срок на действие, съвпадащ със срока на договора за кредит, чрез кредитора „Ти Би Ай Банк” ЕАД като застрахователен агент. При така установените факти настоящият състав намира, че застраховката е била сключена в хода на преддоговорни отношения при избор на кредит, който не е обезпечен с поръчителство, залог или ипотека, с цел заместването им чрез гарантиране срещу финансов риск в полза на самия агент на застрахователя, който е и кредитор на застраховащия се длъжник. Изложеното обуславя извода, че застраховката не е била търсена от кредитополучателя за задоволяване на собствените й нужди от допълнителна сигурност срещу неблагоприятни промени в здравословното й състояние и загуба на живота й или намаляване на доходите й и в този смисъл не е сключена доброволно, като изява на свободната й воля. С оглед на това настоящият състав намира, че обезпечението чрез застраховка е допълнителна услуга, наложена на потребителя в резултат на преговорите за предоставяне на кредита, и затова и застрахователните премии са част от общите разходи по смисъла на пар.1, т.1 от ДР на ЗПК. Съгласно допълнителното заключение на ССЕ, прието в първоинстанционното производство, ако ГПР се изчисли с включване на разход по застрахователни премии в размер на 4456,53 лева, ГПР би се увеличил до 90%. Съгласно решение № 50013 от 5.08.2024г. по т.д. № 1646/2022г. на ВКС, II т.о., съобразено с решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело С-714/22 за тълкуване на чл. 10, § 2, б. „ ж “ и чл. 23 от Директива 2008/48, когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква „ж“ от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така, че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. В решение № 50013 от 5.08.2024г. по т.д. № 1646/2022 г. на ВКС, II т.о. е прието, че от горните задължителни указания по тълкуването на Директива 2008/48 , както и от цитираната в решението по дело С-714/22 предходна практика на СЕС, следва, че преценката за неравноправност и поради това – за нищожност по смисъла на чл.146 , вр. чл.143 ЗЗП на посочените ГПР и ГЛП в договор за потребителски кредит е релевантна и за преценката относно нищожността на целия договор съгласно разпоредбата на чл.22 ЗПК. Прието е, че установената недействителност на съществен елемент от императивно уреденото съдържание на договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в разпоредбата на чл.22 ЗПК, в частност на посочените в договора ГЛП или ГПР, съгласно изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК се приравнява на неговата липса и поради това води до недействителност на договора за потребителски кредит. Неточното посочване на тези компоненти от задължителното съдържание на договора за потребителски кредит има същата последица, както и непосочването им, и е от значение за приложението на чл. 22 ЗПК. В случая, предвид приетото, че застрахователната премия съставлява общ разход по кредита по смисъла на на § 1 на ДР на ЗПК и чл.3, б. „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008г. и следва да участва при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита, и с оглед установеното от заключението на ССЕ, че при отчитане на разхода за застрахователна премия действителният ГПР нахвърля петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в левове, следва да се приеме, че договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл.22, във вр. с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и следва да се счита освободен от лихви, такси и разноски. По изложените съображения въззивното решение в обжалваната част следва да бъде отменено като неправилно на основание чл.293, ал.2 ГПК. Тъй като по делото не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде разрешен по същество от касационната инстанция, като след отмяна на въззивното решение в обжалваната част следва да бъде отхвърлен предявеният иск за установяване, че И. М. дължи на „Ти Би Ай Банк” ЕАД по договор за потребителски кредит № 70532233845 от 12.11.2021г. главница в размер на още 8960,18 лева, договорна лихва в размер на 2733,02 лева за периода от 15.08.2022г. до 27.01.2023г. и 394,27 лева - обезщетение за забава за периода от 15.08.2022г. до 16.03.2023г. При този изход на спора на касатора се дължат разноски за трите инстанции в размер общо на 2675,50 евро, равняващи се на 5232,82 лева, от които 1071,19 евро, равняващи се на 2095,07 лева – разноски за първоинстанционното производство, 740,35 евро, равняващи се на 1448 лева – разноски за въззивната инстанция, и 863,96 евро, равняващи се 1689,75 лева – разноски за настоящото производство. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.293, ал.1 във връзка с ал.2 ГПК Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 265 от 18.09.2024г. по в.гр.д. № 333/2024г. на Окръжен съд Сливен, с което след частична отмяна на решение № 347 от 25.04.2024г. по гр.д. № 3404/2023г. на Районен съд Сливен е признато за установено, че И. А. М. дължи на „Ти Би Ай Банк” ЕАД по договор за потребителски кредит № 70532233845 от 12.11.2021г. главница в размер на още 8960,18 лева, договорна лихва в размер на 2733,02 лева за периода от 15.08.2022г. до 27.01.2023г. и 394,27 лева - обезщетение за забава за периода от 15.08.2022г. до 16.03.2023г. и И. А. М. е осъдена да заплати на „Ти Би Ай Банк” ЕАД разноски за заповедното и първоинстанционното производство в размер на още 1208,50 лева, както и разноски за въззивното производство в размер на 542 лева, вместо което ПОСТАНОВЯВА : ОТХВЪРЛЯ предявения от „Ти Би Ай Банк” ЕАД против И. А. М. иск за установяване, че И. М. дължи на „Ти Би Ай Банк” ЕАД по договор за потребителски кредит № 70532233845 от 12.11.2021г. главница в размер на още 8960,18 лева, договорна лихва в размер на 2733,02 лева за периода от 15.08.2022г. до 27.01.2023г. и 394,27 лева - обезщетение за забава за периода от 15.08.2022г. до 16.03.2023г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 734 от 30.03.2023г. по ч.гр.д. № 1245/2023г. на Районен съд – Сливен. ОСЪЖДА „Ти Би Ай Банк” ЕАД да заплати на И. А. М. сумата 2675,50 евро /све хиляди шестстотин седемдесет и пет евро и петдесет евроцента/ - разноски за трите инстанции. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Други данни

В регистъра от
19.11.2026
Последно в регистъра
19.11.2026