Определение · № 5635 · дело 743/2026
Акт
- Вид на акта
- Определение
- Номер
- 5635
Попитайте асистента за този запис
Дело
- Дело № ?
- 743/2026
- Вид на делото
- гр.д.
- Отделение ?
- Второ гражданско отделение
Текст на акта
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 5635 гр. София, 18.11.2026 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и шеста година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : Камелия Маринова ЧЛЕНОВЕ : Веселка Марева Емилия Донкова като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр.д. № 743 по описа за 2026 година и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 1220 от 20.11.2025г. постановено по гр.д. № 1776/2025г. на Окръжен съд-Варна, с което е отменено решение № 1737 от 15.05.2025г. по гр.д. № 7837/2024г. на Районен съд-Варна и е постановено отхвърляне на предявения от Т. Х. К. против Община Варна иск за установяване, че общината не е собственик на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], находящ се в с.о. „П.“, с площ от 791 кв.м., с трайно предназначение на територията - урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване до 10 м., при посочени граници. Касационната жалба е подадена от ищеца Т. Х. К. чрез адв. П.. Твърди се, че решението е неправилно, като постановено при погрешно анализиране на събраните доказателства, довело до погрешния извод, че имотът е станал общинска собственост и за него е приложим мораториума по §1 ЗД ЗС. За обосноваване достъпа да касационно обжалване се сочат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т. 3 ГПК по осем правни въпроса, както и очевидна неправилност. Ответникът по касационната жалба Община Варна, представляван от юрисконсулт И., застъпва становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по отрицателен установителен иск за поземлен имот в [населено място], с.о. „П.“, за който имот ищецът разполага с нотариален акт за собственост, а ответникът Община Варна е съставил акт за частна общинска собственост. Спорът е съсредоточен върху това дали имотът представлява общинска собственост по чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ. Установено е, че през ноември 2023г. в полза на майката на ищеца Д. А. е издаден констативен нотариален акт за собственост по давностно владение за процесния имот и с нотариален акт от февруари 2024г. тя го е дарила на сина си - ищеца по делото. На 29.05.2024г. е съставен акт за частна общинска собственост на имота на основание чл. 2, ал.1, т.7 ЗОбС. Според удостоверение, издадено от Община Варна, поземлен имот с идентификатор *** е идентичен с имот №* по плана за новообразуваните имоти на с.о. „П.“, с имот № * по предходния кадастрален план и с имот № * по помощния кадастрален план към плана за новообразуваните имоти. Имотът попада в територията на §4, ал.2 ПЗР ЗСПЗЗ, за която територия през 2000г. е одобрен околовръстен полигон, а през 2010г. е одобрен план за новообразуваните имоти, като в регистрите имотът е записан с неидентифицирана собственост. Приетата техническа експертиза установява, че по плана на старите имотни граници на местността, приет 1999г. (послужил и за съставянето на помощния комбиниран план), съдържащ данни за старите имоти отпреди обобществяването, процесният имот попада изцяло в границите на стар имот № *, целият с площ 3511 кв.м., в земеделска територия, нива и собственикът му е неидентифициран.По кадастралния план от 1956г. спорният имот попада в имот № *, целият с площ 3538 кв.м., предназначение на територията - земеделска, начин на трайно ползване - нива, с неясен собственик (записани са инициали Ж.Ф.). По кадастрален план от 1968г. процесният имот е попадал в части от стари имоти * и *, и двата в земеделска територия; по разписния лист единият имот е на ГНС и И. Д., а другият имот – на Н. Л.. По кадастрален план от 1983г. имотът попада в части от стари имоти * и *, с неустановени собственици. По кадастрален план от 1999г. процесният имот е изцяло в имот *, с обща площ 793 кв.м., лозе, с неустановен собственик. По плана на новообразуваните имоти на с.о. „П.“, одобрен 2010г., процесният имот в разписния лист няма записан собственик. В таблицата за дължимо обезщетение към ПНИ за стар имот *, с обща площ 3511 кв.м., част от който е бил имот номер *, е записано, че собственикът е неидентифициран. Регулационен план /ПУП-ПРЗ/ за територията е одобрен през 2005г. и според него за процесния имот е предвиден парцел * с площ 777 кв.м., предназначение на територията - ниско жилищно застрояване. За процесния имот няма данни за реституционни претенции, нито постановени решения за възстановено право на собственост. Според експертизата в архивните фондове на ТКЗС не се съхраняват данни за земята, която е била обработвана, както и не се съхраняват данни за имотите, които са били включвани/внасяни в ТКЗС и ДЗС. Преди колективизацията имотът е бил земеделски, не е бил държавна собственост, не е заявяван за възстановяване по ЗСПЗЗ и не е провеждана реституционна процедура, не е издавана заповед по §4к от ПЗР на ЗСПЗЗ. От огледа на имота, извършен от вещото лице, се установява, че имотът не е застроен, ограден е от три страни, в имота има изграден кладенец, както и две плодни дръвчета, на възраст от около 50 години, самозатревена площ, саморасли храсти. По делото са разпитани четирима свидетели. Свидетелката Ц. сочи, че от 1982г. майката на ищеца е стопанисвала място в местността „П.“, като е отглеждала овошки - ябълки, круши, смокини; свидетелката е помагала при беритбата на плодовете. Свидетелите А. Д. и Г. Ю. притежават съседни имоти. Те също сочат, че до около 2023г. - 2024г. ищецът заедно с неговата майка са отглеждали овощни дръвчета; в имота има кладенец. Около 2024г. имотът е бил разчистен от ищеца, тъй като е започнало застрояване в съседните парцели и ищецът също имал желание да строи, тогава била сменена оградата на парцела. Впечатленията на свидетелката Ю. са от 2023г. когато е закупила съседен имот.Свидетелката А. Т. е служител на Община Варна и посетила имота по повод проверка във връзка със заведеното дело, съставила е констативен протокол от 08.08.2024г. Тя описва състоянието на имота към този момент като необработван, разчистен, без дръвчета и насаждения. При тази фактическа обстановка съдът е пристъпил към решаване на спора. Посочил е, че в тежест на ищеца е да установи твърденията, от които произтича правния му интерес, а именно, че е придобил имота чрез дарение от своята майка, която пък е негов собственик на основание давност, чрез владение осъществявано повече от 10 години, считано от влизане в сила на плана за новообразуваните имоти през 2010г. В тежест на ответната страна Oбщина Варна е да докаже, че е собственик на имота на основание чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ, евентуално - чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ. Според чл.2, ал.1, т.2 ЗОбС общинска собственост са имотите, предоставени на общината със закон. Такъв закон се явява ЗСППЗ по отношение на земеделската земя по смисъла, вложен в чл.2 ЗСПЗЗ. Процесният имот е земеделска земя и е имал този статут към момента на влизане в сила на закона - 01.03.1991г. Чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ предвижда, че земеделската земя, която не принадлежи на граждани, юридически лица или на държавата, е общинска собственост. Утвърдено е в съдебната практика разбирането, че тази разпоредба е самостоятелно основание за придобиване на правото на собственост на общината, когато земеделската земя не принадлежи на друг правен субект и се явява по-общо основание, в сравнение с частната хипотеза на чл.19, ал.1 ЗСППЗ, която е приложима само за земи, които са подлежали на възстановяване. Основанието по чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ обхваща и земеделски земи, които към влизане в сила на ЗСПЗЗ не са нито възстановени, нито изкупени по §4а или §4б ЗСПЗЗ, нито с тях са обезщетени други лица; те стават собственост на общината по силата на самия закон с влизането му в сила. Съдът е приел, че спорният имот е бил земеделски още от 1950г. и към влизане в сила на ЗСПЗЗ. Предвид липсата на данни за обработваните от ТКЗС земи, нито такива имотът да е внесен в ТКЗС, то следва да се установи дали земята е запазила статута си на частна собственост в реални граници или е останала безстопанствена. Данни имотът да е останал частна собственост няма, напротив установява се, че имотът е останал с неидентифициран собственик, поради което и попада в приложното поле на чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ. От друга страна, установено е, че процесният имот е в терен по §4 ЗСПЗЗ на м. „П.“; той е попадал през годините изцяло или частично в имоти, които са били предоставяни за ползване от държавата на граждани. Горното е нагледно визуализирано в комбинирана скица №3 и комбинирана скица №5, от които се вижда, че съседните на спорния имот, земеделски земи са били предоставени за ползване на лицата А. Д. и И. И.. При тези факти е явно, че имотът не е останал частна собственост, бил е включен в кооперативна организация /съседните имоти са били колективизирани и логически няма как имотът да не е бил включен в ТКЗС; той и съседните му имоти са били част от един имот, а именно имот №* по КП/1956г. и № 39 по ПСИГ/. Въз основа на това съдът е приел за безспорно, че на основание чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ имотът е общинска собственост. Съответно, за него е приложим въведеният с §1 на ЗД ЗС мораториум. Съпоставяйки визирания от ищеца период на давностно владение и периода на действие на мораториума, обявен за противоконституционен с решение №3 от 24.02.2022г. на Конституционния съд по к.д. №16/2021г., съдът е приел, че давност е започнала да тече от влизане в сила на решението на КС на 08.03.2022г. Поради това ищецът не може да се легитимира като собственик на процесния имот, доколкото неговият праводател не е могъл да го придобие на соченото оригинерно правно основание. Изложените твърдения, че имотът е владян от праводателя на ищеца още от 1982г. съдът е отказал да вземе предвид. От една страна, ищецът не се е позовал на владение за този период, а изрично с уточняваща молба (лист 120) сочи владение от влизане в сила на ПНИ на 03.05.2010г. От друга страна, имотът е в терен по §4 ПЗР ЗСПЗЗ и може да е обект на придобивна давност едва след надлежната му индивидуализация с ПНИ. По тези съображения въззивният съд е постановил отмяна на първоинстанционното решение за уважаване на иска и е постановил ново решение, с което го е отхвърлил. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд, ІІ г. о., намира следното: Касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката по правни въпроси, касаещи възможността да бъде придобит по давност частен земеделски имот, за който няма данни да е отнеман фактически или юридически, владян е в реални граници, не е заявен за възстановяване, а понастоящем попада в урбанизирана територия, както и за приложението на чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ спрямо такъв имот. Формулирани са в тази връзка следните правни въпроси:1/ допустимо ли е съдът да приема, че общината е придобила правото на собственост по чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ единствено въз основа на земеделския му характер към влизане в сила на ЗСПЗЗ, без данни да е коопериран, предоставян за ползване, одържавяван или по друг начин да е подлежал на реституция; 2/ длъжна ли е общината да докаже кумулативно всички предпоставки на чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ: земеделски характер на имота, наличие на реституционен режим и липса на собственик или е достатъчно да липсват доказателства за собственост на други лица; 3/ може ли съдът да презумира, че земеделски имот е и част от „остатъчния фонд“ по чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ при липса на доказателства, че е внасян в ТКЗС; 4/ частен земеделски имот, за който няма данни да е отнеман юридически или фактически, може ли да се придобива по давност и важи ли забраната на чл. 86 ЗС; прилагат ли се правилата на § 4 ПЗР ЗСПЗЗ; 5/ попада ли в обхвата на чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ имот, за който липсват данни да е одържавяван, коопериран или предоставен за ползване; необходимо ли е съдът да установи подлежимостта му на възстановяване; 6 /може ли АЧОбС, който няма вещно действие, да е достатъчно основание, за да се приеме, че общината е собственик по чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ при липса на данни за придобивното основание; 7/следва ли въззивния съд да се произнесе по спорния предмет като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и ги обсъди с относимите правни норми, действали в съответния период. Не е посочена практика спрямо всеки един от тези въпроси, а в следващата част на изложението касаторът общо излага съдебни решения, на които се позовава. По-нататък касаторът въвежда противоречие с практиката и по въпроса: длъжен ли е съдът да обсъди доказателствата поотделно и в съвкупност и да изложи мотиви защо възприема едни, а други - не. Този въпрос до известна степен се припокрива със седмия такъв. Спрямо този въпрос практика е посочена. Визира се и очевидна неправилност, която произтича от липсата на доказателства за придобивното основание и необосновани фактически изводи. Правните въпроси по приложението на чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ са от значение за изхода на спора, но не са разрешени в отклонение с практиката на Върховния касационен съд. Формулираните въпроси от първи до шести изхождат от поддържаната от касатора, но невъзприета от съда теза, че имотът не е имал земеделски характер, тъй като липсват доказателства да е внесен в ТКЗС. Въззивният съд категорично е обосновал виждането си, че имотът представлява земеделска земя по смисъла на чл. 2 ЗСПЗЗ, независимо от това, че не са запазени и намерени документи чия собственост е бил преди обобществяването, кой и кога го е внесъл в ТКЗС. Изводът за земеделския характер на имота направен предвид положението на цялата територия и на земите в съседство. Отчетен е факта, че към 1956г. спорният имот е част от по-голям имот от 3538 кв.м. и че останалите имоти, участващи в този голям имот, са раздадени на ползватели, които от своя страна при действието на ЗСПЗЗ са трансформирали правото на ползване в право на собственост. Съдът е взел предвид също, че собственик на имота не е идентифициран, както по първия план от 1956г., така и по следващите такива. Това опровергава тезата на касатора, че се касае до частен имот със запазени реални граници, който не е обобществяван. Вещото лице не е могло да установи внесен ли е имота в ТКЗС, кога и от кого, поради това, че не са запазени съответните документи в архивите, но то също е потвърдило земеделския характер на земята. Касаторът се позовава на формираната практика относно имоти, които не са отнемани, не са внасяни в ТКЗС, запазена е собствеността им в реални граници, за които не е необходимо провеждане на реституционно производство по ЗСПЗЗ /Решение № 50024 от 11.07.2023г. по гр.д. № 1761/2022г. на I г.о./, но за процесния имот такива обстоятелства не са доказани. Напротив, явно е, че имотът, заедно със съседните нему, не е със запазена собственост и владение в реални граници след кооперирането, поради което принципно подлежи на възстановяване съгласно чл.10, ал.1 ЗСПЗЗ, но такава претенция не е предявена. Ето защо тази практика е неприложима. Тук следва да бъде съобразено и Решение № 665 от 02.11.2026г. по гр.д. № 3018/2025г. на II г.о., според което, за да се приеме, че в периода на обобществяване на земята е запазена собствеността на земеделски имот, следва да е установено, че конкретен правен субект е владял този имот от преди обобществяване на земята до влизане в сила на ЗСПЗЗ в неговите реални граници, без да е бил член-кооператор или ако е бил този имот да не е внасян в ТКЗС, тъй като е имал селищен характер или е бил дворно място към сгради извън регулация и не е отнемат юридически или фактически на друго основание. Предоставянето на имота за ползване по някой от актовете по § 63 ПЗР на ПМС № 456/1997г., с което се изменя ППЗСПЗЗ /ДВ бр.122/1997 г./ установява, че имотът е бил обобществен или отнет. Тъй като по делото няма нито твърдения, нито доказателства някой правен субект да е владял имота отпреди обобществяването и до влизането в сила на ЗСПЗЗ, то възприетото от въззивния съд за земеделския характер на земята е в съответствие с това разрешение. Съобразена е и практиката по Решение № 607 от 21.10.2025г. по гр.д. № 1624/2024г. на I г.о., според която разпоредбата на чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ предвижда самостоятелно основание за придобиване право на собственост от общината върху земеделските земи, които не принадлежат на друг субект. Решение № 84 от 11.02.2025г. по гр.д. № 2502/2023г. на II г.о., на което се позовава касатора, е неприложимо, защото се отнася до застроен имот, който е ползван от стопанско предприятие. Правният въпрос за задължението на съда да обсъди доказателствата поотделно и в съвкупност, и да изложи мотиви защо възприема едни, а други - не, е принципно релевантен за всеки спор, но в обжалваното решение не е допуснато отклонение от това задължение, което да обоснове достъп до касационен контрол. Съдът е изложил ясни и убедителни мотиви както по преценка на доказателствата, така и по поддържаните възражения и доводи. Несъстоятелно е позоваването на основанието очевидна неправилност. Въззивното решение не страда от какъв тежък порок, установим единствено от съдържанието му. Наличието на това основание не предполага преценка на доказателствата и на извършените процесуални действия, а оплакванията, с които е обосновано от касатора, изискват такава преценка. Ето защо следва да бъде отказано допускане на касационен контрол. Ответникът Община Варна е защитаван от юрисконсулт и има право на юрисконсултско възнаграждение в размер на 200лв. или 102,26 евро. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о. О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1220 от 20.11.2025г. постановено по гр.д. № 1776/2025г. на Окръжен съд-Варна по касационната жалба на Т. Х. К. . ОСЪЖДА Т. Х. К., ЕГН [ЕГН] да заплати на Община Варна сумата 102,26 /сто и две цяло и двадесет и шест стотни/ евро разноски за юрисконсултско възнаграждение. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
Други данни
- В регистъра от
- 19.11.2026
- Последно в регистъра
- 19.11.2026