Решение · № 302 · дело 1557/2025
Акт
- Вид на акта
- Решение
- Номер
- 302
Попитайте асистента за този запис
Дело
- Дело № ?
- 1557/2025
- Вид на делото
- т.д.
- Отделение ?
- Първо търговско отделение
Текст на акта
9 Р Е Ш Е Н И Е №302 София, 17.11.2026 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение , в съдебно заседание на двадесет и четвърти март две хиляди и двадесет и шеста година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА при секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1557 по описа за 2025г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. П. З. представлявана от адв. М. Р., срещу решение № 75 от 25.04.2025г. по в.гр.д. № 134/2025г. на Апелативен съд – П., 1-ви граждански състав, с което е отменено решение № 221 от 22.02.2023г. по гр.д. № 1732/2022г. на Окръжен съд – Пловдив и е отхвърлен предявеният от касатора против „Уайнинвест“ ЕООД иск за заплащане на сумата 35 000 лева, като получена без основание на 12.09.2017г. чрез банков превод, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.06.2022г. до окончателното ѝ плащане. Касационната жалбоподателка поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Счита за неправилен извода на апелативния съд, че ответникът е доказал наличие на договор за заем като основание за получаване на процесната сума. Навежда доводи, че само въз основа на представеното решение на едноличния собственик на капитала не може да се приеме, че е налице волеизявление като част от фактическия състав на сключването на договор за заем, още повече че няма никакви данни да е достигнало до знанието на ищеца и настоящ касатор. Излага аргументи, че при оспорване на платежния документ, в чието основание е посочено „договор за временна финансова помощ“, последният не може да се ползва за обосноваване на категоричен извод за наличие на облигационно отношение между страните. Твърди, че ответникът не е успял да докаже при условията на пълно и главно доказване съгласие, покриващо се със съществените елементи на договора за заем. Счита, че доколкото не е постигнато съгласие, въпреки предварителното предаване на сумата не се е осъществил фактическият състав на облигационното отношение, въз основа на което ответникът да задържи сумата. Моли обжалваното решение да бъде отменено и да бъде потвърдено първоинстанционното решение, като й бъдат присъдени и направените разноски. Ответникът „Уайнинвест“ ЕООД, представляван от адв. Г. Н., оспорва касационната жалба. Твърди, че в с.з. на 01.11.2023г. във въззивната инстанция ищцата сама признава наличие на основание за сторения паричен превод, като твърди, че нейният съпруг й е предложил те да помогнат на бившата му съпруга и да дадат парична помощ на нейното дружество, като ищцата преведе парите, за което тя се е съгласила и извършила процесния превод. Намира, че въззивният съд правилно въз основа на съвкупната преценка на събраните доказателства е достигнал до извод, че е доказано наличието на облигационно отношение – съвпадане на две насрещни волеизявления на страните, установяващи правна връзка между тях. Сочи, че тези волеизявления са обективирани в два различни документа – преводно нареждане с посочено от самата ищца основание за превод и решение на едноличния собственик на капитала на дружеството за получаване на тази сума като временна финансова помощ. Намира, че правилно в тази връзка въззивният съд е съобразил приетата неоспорена от ищцата ССЕ, установяваща отчетоводяването на получената сума. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила и да му бъдат присъдени разноски за настоящата инстанция. С определение № 3663 от 23.12.2025г., постановено по настоящото дело, е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК касационно обжалване на въззивното решение по материалноправния въпрос за елементите от фактическия състав на договора за заем и доказването им. Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното: При първоначалното разглеждане на делото от апелативния съд съставът е намерил за отстранени констатираните по реда на чл.129, ал.2 ГПК нередовности на исковата молба по отношение на обстоятелствата, на които се основава искът, и на петитума и е приел, че предявеният по делото иск се основава на договор за заем, поради което недопустимо първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск на основание неоснователно обогатяване. Изложил е съображения, че с исковата молба ищцата е въвела фактически твърдения за наличие на валидна договорна връзка между страните, която изключва посочената от нея и приета от първата инстанция правна квалификация по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Допълнително въззивният съд е изложил и съображенията, че предвид липсата на изискване за особена форма на договора за заем договарянето със съпруга на управителката не изключва възникването на заемното правоотношение при липсата на незабавно противопоставяне от страна на ответника съгласно чл.301 ТЗ и с оглед наличието на изрично решение на едноличния собственик на капитала за получаване на временна финансова помощ от ищцата, като в тази насока при наличието на устен договор оспорването на подписа върху писмения договор е без значение за валидността на договорната връзка. С решение № 67 от 06.03.2025г. по т.д. № 505/2024г. на ВКС, ТК, I т.о. е отменено постановеното при предходното разглеждане на делото от въззивния съд съдебно решение № 190 от 13.11.2023г. по гр.д. № 297/2023г. на Пловдивски апелативен съд. Касационното обжалване е било допуснато по въпроса относно правомощието на въззивния съд да обезсили обжалваното решение и да върне делото на първоинстанционния съд в хипотеза на произнасяне по непредявен иск по чл.270, ал.3, изр.3 ГПК. Според състава на касационния съд действително е била налице нередовност на исковата молба, изразяваща се в посоченото от въззивния съд противоречие между обстоятелствена част и петитум, но това противоречие е било отстранено с молбата от 19.09.2022г., несъобразена от въззивния съд. Прието е, че според съдържанието на молбата ищцата, вместо да поясни и уточни исковата молба в рамките на изложените в нея фактически твърдения, е заменила заявеното договорно основание с извъндоговорно такова - плащане при начална липса на основание. С това е извършено изменение на основанието на иска по смисъла на чл.214, ал.1, изр.1 ГПК, а като последица е и отстранено и противоречието между обстоятелствена част и петитум. По тези съображения съставът на ВКС е приел, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по непредявен иск, съответно въззивното решение следва да бъде отменено като неправилно, а делото - върнато на въззивната инстанция за произнасяне по съществото на спора. Съставът на касационния съд е приел още, че съображенията относно липсата на изискване за особена форма на договора за заем, приложението на чл.301 ТЗ и за значението на истинността на представения с исковата молба писмен договор са изцяло по същество и нямат значение за допустимостта на първоинстанционното решение. При повторното разглеждане на делото въззивният съд е съобразил дадената от касационната инстанция правна квалификация на иска по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД. Приел е за безспорно установено, че на 12.09.2017г. В. З. е превела по сметка на „Уайнинвест“ ЕООД сумата от 35 000 лева с основание за превода „договор за временна финансова помощ“. Отчел е приетата в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, съгласно която сумата 35 000 лева е отразена в баланса на дружеството към 31.12.2017г. в перо „Други задължения“, а в оборотната ведомост на дружеството за периода 01.01.2017г. - 31.12.2017г. по сметка 499 „Други кредитори“ е отразено задължение към ищцата в размер на 115 000 лева, но исковата сума не е посочена срещу имената на В. З., а като „контрагент“. Анализирал е представеното решение на едноличния собственик на капитала на „Уайнинвест“ ЕООД от 12.09.2017г., от което е направил извод, че дружеството е взело решение да получи безвъзмездна финансова помощ от ищцата в посочения размер, а това съответствало и на представеното платежно нареждане от 12.09.2017г. Въззивният съд е изложил съображения, че договорът за заем е неформален, а по същността си договорът за временна финансова помощ представлява такова облигационно правоотношение. Приел е, че в процесния случай е постигнато съгласие относно съществените елементи на правоотношението, както и че при липса на уговорен срок за връщане на сумата се прилага законоустановеното правило на чл.84, ал.2 ЗЗД и длъжникът изпада в забава след покана от кредитора. Позовал се е и на признанието на процесуалния представител на ищцата, че исковата сума е била преведена от нея след разговор с бившия й съпруг К. З., и е приел, че същият е действал от името на „Уайнинвест“ ЕООД, но без представителна власт по смисъла на чл.301 ТЗ, тъй като след узнаване за получената паричната сума дружеството не се е противопоставило веднага. Въз основа на обсъдените доказателства въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за временна финансова помощ от 12.09.2017г. без уговорен срок за връщане на сумата. Изтъкнал е, че наличието на облигационно правоотношение обосновава основание за плащане на сумата 35 000 лева, поради което искът по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД е неоснователен и недоказан. С оглед отхвърлянето на иска, въззивният съд е счел за безпредметно да обсъжда въпросите относно давностния срок и дали по делото е направено уточнение на исковата молба или изменение на иска. По поставения материалноправен въпрос: По въпроса е формирана постоянна практика на ВКС- посочените от касатора решение № 19 от 14.07.2016г. по гр.д. № 3604/2015г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 379 от 06.01.2014г. по гр.д. № 171/2012г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 478 от 11.02.2014г. по гр.д. № 2670/2013г. на ВКС, ГК, IV г.о., както и служебно известните на настоящия състав решение № 142 от 07.10.2016г. по т.д. № 1601/2015г. на ВКС, II т.о. и цитираната в него практика. Прието е, че фактическият състав на договора за заем, регламентиран в разпоредбата на чл.240, ал.1 ЗЗД, се състои от няколко елемента, които следва да бъдат доказани от ищеца: 1/ съгласие на страните за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума със задължение на заемателя да я върне при настъпване на падежа; 2/ реално предаване на тази сума от заемодателя на заемателя. Договорът за заем е сключен, когато заемодателят предаде в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължи да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът е реален, защото единият елемент от фактическия му състав е предаването в собственост, а другият елемент – съгласието за връщане. Ако първият елемент липсва, налице е обещание за заем, а ако липсва вторият, няма договор и даденото е без основание. По основателността на касационната жалба: По делото е безспорно между страните, че на 12.09.2017г. ищцата В. П. З. е превела на ответника „Уайнинвест” ЕООД по банков път сумата 35 000 лева. В платежното нареждане за кредитен превод е посочено основание на извършения превод „по договор за временна финансова помощ”. В първоинстанционното производство ищцата е представила като доказателство договор за паричен заем от 15.09.2017г., сключен между страните, с който се е задължила да предаде в собственост на ответното дружество сумата 35 000 лева срещу задължението му да върне сумата в срок до 30 месеца от получаването й, като заплати лихва в размер на 6% от заемната сума годишно. В отговора на исковата молба ответникът е оспорил наличието на връзка между представените платежно нареждане и договор за паричен заем, като е изложил твърдения, че се касае за различни облигационни отношения и че никога не е получавал по този договор сума в размер на 35 000 лева, задължение за предаване на която е само поето, но не и изпълнено. С постъпила на 19.09.2022г. молба ищцата е пояснила твърденията, на които основава предявения иск, като е посочила, че сумата 35 000 лева е преведена при начална липса на основание, като впоследствие страните не са сключвали договор, уреждащ този превод. Съгласно приетото в първоистанционното производство заключение на ССЕ получената от ответника „Уайнинвест” ЕООД на 12.09.2017г. сума в размер на 35 000 лева е отразена в баланса на дружеството и е включена в перо „Други задължения”. По делото е прието като доказателство и решение от 12.09.2017г. на С. Б. - едноличен собственик на капитала на „Уайнинвест” ЕООД, дружеството да получи безсрочна финансова помощ от В. З.. При така установените факти се явява неправилен изводът на въззивния съд, че е доказано наличието на сключен между страните договор за заем, в изпълнение на който е предадена процесната сума. Съгласно отговора на материалноправния въпрос, обусловил допускане на касационен контрол, за да се приеме за установено наличието на сключен договор, следва да се установи както предаването в собственост на заемателя на пари или други заместими вещи, но и постигнато от страните съгласие, че заемателят дължи да върне заетата сума. В случая е безспорно установено единствено предаването на сумата 35 000 лева. Ответникът поддържа, че съгласието между страните за сключване на договор за заем се установява от посоченото в платежното нареждане основание за паричния превод и представеното от него решение на едноличния собственик на капитала на дружеството. В тази връзка следва да се посочи, че съгласно твърденията на ищцата в молбата й от 19.09.2022г., с които е отстранено противоречието между обстоятелствената част и петитума /прието от предходния състав на ВКС като допустимо изменение на основанието на предявения иск по смисъла на чл.214, ал.1, изр.1 ГПК/, към момента на извършване на превода между страните не е имало сключен договор за предоставяне на временна финансова помощ, нито такъв е бил сключен по-късно. В отговора на исковата молба ответникът също е изложил твърдения, че никога не е получавал по договор за заем сума в размер на 35 000 лева, и не е посочил на какво основание е получил сумата, като не е навел твърдения за предоставянето й на основание постигнато от страните съгласие за предоставяне на временна финансова помощ. С оглед на това настоящият състав намира, че фактът на посочване като основание на превода „по договор за временна финансова помощ” при твърдение на ищцата, че такъв не е бил сключен поради непостигане на съгласие по всички елементи на договора, и представеното от ответника решение на едноличния собственик на капитала, представляващ едностранно изготвен от него документ, при твърдение, че не е получавал по договор за заем сума в размер на 35 000 лева и липса на своевременно заявени в отговора на исковата молба твърдения за наличието на основание за получаване на сумата, не доказват по убедителен начин постигнатото между страните съгласие за предаване на процесната сума със задължение на заемателя да я върне при настъпване на падежа. Не може да обоснове различен извод и фактът на осчетоводяване на получения от ответника превод в сметка 499 „Други кредитори” въз основа на платежното нареждане като първичен счетоводен документ. Сами по себе си едностранните действия на ответника не са годни да установят постигнато между страните съгласие за сключване на договор за заем /договор за временна финансова помощ/ при оспорено твърдение на ищцата за непостигане на такова съгласие и липса на други убедителни доказателства. В тази връзка следва да се посочи, че в отговора на исковата молба, съдържаща петитум за връщане на процесната сума като дадена при начална липса на основание, ответникът не е навел възражение за получаване на процесната сума на договорно основание, а единствено е оспорил, че сумата е преведена на основание представения от ищцата договор за заем от 15.09.2017г., като твърдението за наличие на сключен договор за временна финансова помощ е въведено в процеса едва в отговор на молбата на ищцата от 19.09.2022г., с която се твърди липсата на основание за извършения превод поради непостигане на съгласие за сключване на договор. Неоснователен е доводът на ответника, че изложените от пълномощника на ищцата в о.с.з. на 01.11.2023г. при първото разглеждане на делото във въззивната инстанция твърдения представляват признание за наличието на договорно правоотношение. Изявлението на пълномощника на ищцата адв. Р. е, че сумата е преведена без уговорка с ответното дружество, а единствено е имало разговор между ищцата и нейния бивш съпруг, който я е помолил да преведе на дружеството сумата 300 000 лева, но без да е имало уговорки за това с управителката на ответното дружество. Това изявление за воден разговор между ищцата и бившия й съпруг за сума, различна от процесната, не може да се цени като признание на релевантни за спора факти. Предвид изложеното, при съвкупната преценка на събраните по делото доказателства и на твърденията и доводите на страните, настоящият състав намира, че ответникът, чиято е доказателствената тежест, не доказва по несъмнен начин наличието на сключен между страните договор за временна финансова помощ, явяващ се основание за задържане на получената от ищцата парична сума. Настоящият състав намира, че не дължи произнасяне по възражението за изтекла погасителна давност, направено от ответника в о.с.з. на 14.04.2025г. при повторното разглеждане на делото във въззивната инстанция. Ответникът е обосновал допустимостта на направеното възражение с твърдение, че не е постановено формално определение по чл.214 ГПК от първоинстанционния съд във връзка с молбата на ищцата от 19.09.2022г. и не му е дадена възможност да вземе становище. Настоящият състав констатира, че препис от молбата на ищцата от 19.09.2022г. е бил връчен на ответника на 04.10.2022г. и с постъпило в отговор на същата становище по молбата същият е заявил, че сумата не е получена без основание, а основание за превода има и то е посочено като реквизит на преводното нареждане. Независимо от правната квалификация на извършеното от ищцата с молбата от 19.09.2022г. процесуално действие, което съгласно приетия в о.с.з. на 14.11.2022г. от първоинстанционния съд окончателен доклад е счетено за допустимо, на ответника е била предоставена възможност да реализира защитата си, като заяви своевременно съгласно чл.131 и чл.143, ал.3 ГПК възражение за изтекла погасителна давност. Такова възражение не е направено нито в постъпилото от него становище в отговор на молбата на ищцата от 19.09.2022г., нито до приключване на устните състезания в първоинстанционното производство, нито във въззивната жалба или до края на производството при първото разглеждане на делото от въззивната инстанция. Поради това възражението за изтекла погасителна давност е преклудирано и не следва се обсъжда. Предвид изложеното настоящият състав намира, че са налице предпоставките на чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за връщане на получената от ответника без основание сума, с оглед на което предявеният иск следва да бъде уважен, ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното плащане. По изложените съображения обжалваното решение следва да бъде отменено като неправилно на основание чл.293, ал.2 ГПК. Тъй като по делото не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде разрешен по същество от касационната инстанция, като ответикът бъде осъден да заплати на ищцата сумата 17 895,22 евро с левова равностойност 35 000 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба – 29.06.2022г., до окончателното плащане. При този изход на спора на касатора се дължат разноски за трите инстанции в размер общо на 8 262,48 евро, равняващи се на 16 160 лева, от които 2 658,72 евро, равняващи се на 5200 лева – разноски за първоинстанционното производство, 1278,23 евро, равняващи се на 2500 лева – разноски при първото разглеждане на делото във въззивната инстанция, 511,29 евро, равняващи се на 1000 лева – разноски при второто разглеждане на делото във въззивната инстанция, 1907,12 евро, равняващи се на 3730 лева – разноски при първото разглеждане на делото в касационната инстанция, и 1907,12 евро, равняващи се 3730 лева – разноски за настоящото производство. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.293, ал.1 във връзка с ал.2 ГПК Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 75 от 25.04.2025г. по в.гр.д. № 134/2025г. на Апелативен съд – П., 1-ви граждански състав, вместо което ПОСТАНОВЯВА : ОСЪЖДА „Уайнинвест” ЕООД, ЕИК[ЕИК] да заплати на В. П. З., ЕГН [ЕГН] сумата 17 895,22 евро /седемнадесет хиляди осемстотин деветдесет и пет евро и двадесет и два евроцента/ - получена на 12.09.2017г. без основание сума, на основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба – 29.06.2022г., до окончателното плащане ОСЪЖДА „Уайнинвест” ЕООД, ЕИК[ЕИК] да заплати на В. П. З., ЕГН [ЕГН] сумата 8 262,48 евро /осем хиляди двеста шестдесет и две евро и четиридесет и осем евроцента/ - разноски за трите инстанции, на основание чл.78, ал.1 ГПК. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
Други данни
- В регистъра от
- 19.11.2026
- Последно в регистъра
- 19.11.2026