Решение · № 303 · дело 574/2026
Акт
- Вид на акта
- Решение
- Номер
- 303
Попитайте асистента за този запис
Дело
- Дело № ?
- 574/2026
- Вид на делото
- т.д.
- Отделение ?
- Първо търговско отделение
Текст на акта
Р Е Ш Е Н И Е № 303 [населено място], 17.11.2026 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди двадесет и шеста година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА ЧЛЕНОВЕ: АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА НИКОЛА ЧОМПАЛОВ При участието на секретар Петя Петрова, като изслуша докладваното от съдия Чомпалов т.д. № 574 по описа за 2026 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 290 ГПК. По касационна жалба на ЗАД “Армеец“ АД е допуснато касационно обжалване на решение № 164/10.02.2026 г. по в.гр.д. № 3186/2025 г. на САС, с което е потвърдено решение № 6139/14.10.2025 г. по гр.д. № 1524/25 г. на СГС в частта за уважаване на предявения от Т. М. М. срещу касатора иск по чл.432 КЗ до размера от 124 350 лв. и след частична отмяна решението на СГС в отхвърлителната част на ищцата е присъдена допълнително сумата от 25 650 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от ПТП. Сочи се от касатора, че обжалваното решение е неправилно, защото въззивният съд не е отчел обстоятелството, че пострадалият при процесното произшествие пешеходец в момента на удара се е намирал на пътното платно, където в нарушение на предвидените в чл.108 и чл.113 ал.1, т.2 ЗДвП правила е престоял общо 29 секунди, с което поведение е допринесъл за настъпване на процесното ПТП. Поддържа се, че от заключението на СТЕ е установено, че пешеходецът е спрял върху платното за движение полуобърнат с дясната си страна по посоката на огледа /откъдето е потеглил автомобилът/ и е останал в това положение до момента на удара, както и че тези действия стоят в причинна връзка с настъпване на произшествието. Повдигнато е възражение за необоснованост на извода на въззивния съд, че не са представени доказателства за спирането на пешеходеца върху пътното платно. Според касатора този факт се установява от заключението на СТЕ. Оспорва се като направилен изводът на решаващия съд, че законът не задължава пешеходците, докато са на пътното платно, да се оглеждат наляво и надясно. Сочи се в касационната жалба, че увреденият пешеходец е нарушил нормата на чл.113 ал.1, т.2 ЗДвП, защото е бил длъжен да не удължава ненужно времето си за пресичане и да не спира без необходимост на платното за движение, но въпреки това той е стоял на пътното платно до момента на удара. Според жалбоподателя ненужно дългият престой на пострадалия върху платното за движение / 29 секунди според заключението на в.лице/ е предпоставка и улеснява настъпването на процесното ПТП, защото всеки пешеходец, когато е върху пътното платно, е длъжен да се съобразява с приближаващите се пътни превозни средства. Ответницата Т. М. М. е подала отговор, с който оспорва касационната жалба с довода, че процесното събитие е настъпило единствено в резултат на поведението на водача на товарния автомобил, за който е установено от заключението на САТЕ, че се е движел на заден ход със скорост от около 30 км/ч в посока, обратна на изхода от паркинга, и без да осигури лице, което да сигнализира за опасност при липса на видимост. Сочи се, че делинквентът е нарушил нормата на чл.40 ал.1 ЗДвП, както и правилото на чл.37 ал.3 ППЗДвП, което задължава водачът на ППС, излизащо на път, да пропусне пешеходците, които се движат по този път. Изложени са съображения, че пострадалият пешеходец не е допуснал нарушения, които да са причина за процесното произшествие, защото той е престоял достатъчно дълго на паркинга и е бил видим за водача на автомобила. Поддържа се, че въззивният съд е обсъдил и ценил всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено въз основа на констативен протокол за ПТП с пострадали лица, че на 25.07.2022 г. в [населено място], около 15.30 ч., т.а. "Д. Докер" с водач П. Л. Д. се е движел по [улица]с посока на движение от [улица]към [улица]и в района на № 107 – на паркинга пред [жилищен адрес] е причинил ПТП, от което е бил увреден пешеходецът Методи К. М., починал на 29.07.2022 г. в резултат на претърпените от пътното произшествие травматични увреждания - „кръвоизлив и хематом в мозъка, фрактура на черепа, фрактура на първи шиен прешлен“. Наличието на причинна връзка между процесното ПТП и смъртта на пострадалия е прието, че е установена от заключението на СМЕ, според което получените черепно- мозъчната травма и охлузванията по гърба са причинени от процесното ПТП, тъй като от удара с автомобила пешеходецът е паднал по гръб върху терена, от което е получил черепно-мозъчната травма, довела до смъртта му. Решаващият съд е обсъдил заключението на съдебно-автотехническа експертиза, въз основа на което е намерил за установено, че причината за настъпване на процесното събитие са субективните действия на водача на т.а. „Д. Докер" , който е бил спрял на паркинга и е предприел маневра „движение на заден ход“, но без да се съобрази с положението на намиращия се на паркинга неподвижен пешеходец, въпреки че е имал такава възможност. Направена е констатация, че мястото, където е бил спрял т.а."Д. Докер", представлява паркинг, от която е изведен изводът, че водачът на автомобила е следвало да предполага наличието на движение на пешеходци на въпросното място. Прието е в мотивите на обжалваното решение, че водачът на автомобила е нарушил нормата на чл. 40, ал. 1 ЗДвП, която предвижда задължение, преди започване на маневра движение назад, да се убеди, че пътят зад превозното средство е свободен, както и че няма да създаде опасност или затруднения за останалите участници в движението. Нарушена е и нормата на чл.40 ал. 2 ЗДвП, предвиждаща задължение по време на движението си назад водачът непрекъснато да наблюдава пътя зад него, което той не е сторил. По релевираното от ответника възражение за принос по чл.51 ал.2 ЗЗД решаващият съд е приел за установено, че на мястото на произшествието не е имало пътна маркировка за „пешеходна пътека“, а тротоарът е бил от двете страни на паркинга, както и че за да премине пешеходецът от единия тротоар на другия, е било необходимо да прекоси платното, което е част от паркинга. Въз основа на фактическата констатация, че на паркинга, където е станал ударът, не е имало пешеходна пътека, въззивната инстанция е достигнала до извода, че пострадалият пешеходец не е извършил нарушение на чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП и не е създал предпоставки за настъпване на произшествието. Въззивният съд е формирал извод за липса на принос по чл.51 ал.2 ЗЗД, защото не са представени доказателства за факта, че намиращият се на платното на паркинга към момента на удара пешеходец е бил спрял на платното за движение. Възприети са изводите в заключението на СТЕ, според което времето, изминало от навлизането на пешеходеца на паркинга, до момента на удара е било от около 29 секунди, а времето на движение на автомобила, потегляйки на заден ход, до момента на удара е било около 9 секунди, през което време пешеходецът е имал възможност да се придвижи към левия тротоар и да излезе от коридора на движение на автомобила. Въззивната инстанция е намерила, че посочените по-горе факти не са достатъчни за извод, че поведението на увредения обуславя наличие на съпричиняване. Разяснено е в мотивите на обжалваното решение, че нормата на чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП задължава пешеходците, преди да навлязат на платното за движение, да спрат, да се огледат наляво и надясно и да се съобразят с приближаващите се пътни превозни средства, но не е предвидено задължение те да се оглеждат наляво и надясно, докато се намират на пътното платно. Пострадалият пешеходец е могъл да възприеме предприелия маневрата автомобил, но решаващият съд е приел, че той не е бил длъжен да го направи. Преди потеглянето водачът на автомобила е разполагал с около 20 секунди, през което време е имал възможност да възприеме намиращия се на паркинга зад неговия автомобил пешеходец, който е бил на около 34-35 метра зад него. Въззивният съд е намерил, че скоростта на движение на автомобила - от около на 29 км/ч, е прекомерна при извършване на маневрата „заден ход“ на паркинг. Въз основа на тези фактически изводи е изградено заключението, че вината за процесното ПТП е изцяло на водача на автомобила. Решаващият съд на основание чл.52 ЗЗД е приел, че ищцата, която е дъщеря на починалия пешеходец, има право на обезщетение от 150 000 лв., поради което е отменил решението на СГС в отхвърлителната част и е присъдил сумата от още 25 650 лв., а в останалата част – за присъждане на сумата от 124 350 лв., е потвърдил обжалваното решение. С постановеното по настоящото дело определение N 1357/14.05.2026 г. на основание чл.280 ал.1, т.1 ГПК е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по следния правен въпрос: „Длъжен ли е съдът при определяне дали е налице принос по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД да вземе предвид всяка една проявна форма на поведение на увредения, ако тя създава предпоставка или е улеснение за настъпване на вредоносния резултат?“ По въпроса, обусловил допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд намира следното – в решение N 16/04.02.2014 г. по т.д. N 1858/13 г. на ВКС е прието, че само по себе си нарушението на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата не е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото обезщетение. Необходимо е нарушението на увредения да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. последният да е негово следствие, тъй като приложението на правилото на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането. Приносът трябва да е конкретен, т.е. да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице, които да са способствали за настъпване на вредоносния резултат. В този смисъл е и решение N 674/12.11.2024 г. по гр.д. N 4324/2023 г. на ВКС, според което всяка една проявна форма на поведение на пострадалия, която създава предпоставка, улеснение или като активно действие или бездействие, след като допринася за настъпване на резултата, е в каузалитет спрямо него и следователно е налице причинна връзка. В служебно известното на настоящия съдебен състав решение № 339/20.12.2018 г. по т.д. № 2882/2017 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС е разяснено, че по аргумент за по-силното основание от чл.113 и чл. 114 ЗДвП пешеходците нямат право да стоят/седят на платното за движение на превозни средства, особено в тъмната част на денонощието, когато видимостта е намалена, тъй като по този начин създават предпоставки за реализиране на ПТП с движещите се превозни средства и излагат живота и телесната си цялост на изключително висок риск. Прието е, че безпричинното седене на пострадалия в лентата за движение е нарушение на правилата за движение на пешеходците, което обуславя принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Настоящият състав на касационния съд напълно споделя дадените разрешения в цитираните по-горе решения на ВКС и приема, че при определяне дали е налице принос по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД въззивният съд е длъжен да вземе предвид всяка една приета за установена от доказателствата по делото проявна форма на поведение на увредения, ако тя е създала от обективна страна предпоставка или е улеснила настъпването на вредоносния резултат. В този смисъл касационният намира, че въззивната инстанция е длъжна при преценка на поведението на пострадалия от ПТП пешеходец да отчете, с оглед мястото на настъпване на пътното произшествие, дали е налице негова проявна форма, която нарушава правилата на ЗДвП, както и дали способства за настъпване на пътнотранспортното произшествие. При така дадения отговор на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, касационният съд намира, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС. На първо място следва да се отбележи, че от доказателствата по делото е установено от въззивния съд, че процесното събитие е настъпило на намиращ се пред жилищен блок паркинг, отграничен с тротоар от двете му страни, но без пешеходна пътека /за преминаване от единия тротоар до другия/, поради което правилно е прието, че поведението на двамата участници в процесното произшествие следва да се преценя с оглед предвидените в ЗДвП правила. В мотивите на обжалваното решение изрично е посочено, че въззивната инстанция възприема за компетентно неоспореното заключение на САТЕ, а от него касационният съд намира, че се установяват факти, които въззивната инстанция необосновано е приела за недоказани. Вещото лице е констатирало, че към момента на удара пешеходецът е стоял неподвижен на паркинга, между двата тротоара, както и че времето на движение на управлявания от делинквента автомобил от мястото, от което е потеглил на заден ход, до настъпване на удара е от порядъка на 9 секунди, които са били достатъчни на пешеходеца за придвижването му към левия тротоар и излизане от коридора на движение на движещия се към него автомобил. При тези установени от заключението на в.лице факти касационният съд намира за неправилен извода на въззивния съд, че пострадалият пешеходец няма принос за произшествието. Движещият се на заден ход автомобил е ударил неподвижно стоящият на пътното платно на паркинга /между двата тротоара/ пешеходец, защото последният, макар и да е имал според в.лице възможност да възприеме автомобила и да избегне удара чрез придвижване до тротоара, не го е сторил. На следващо място - касационният съд намира за необоснован доказателствения извод в обжалваното решение, че не са представени доказателства за спирането на пешеходеца върху пътното платно. Проявната форма на поведение на пострадалия, стоящ неподвижно на платното за движение, е установена по несъмнен начин от заключението на СТЕ. Въззивният съд не само е възприел заключението, но дори е възпроизвел в своите мотиви констатацията на в.лице, че пешеходецът е спрял полуобърнат с дясната си страна към спрелия автомобил, а времето, изминало от навлизането му на паркинга до момента на удара, е от порядъка на 29 секунди. Тази проявна форма на поведение на увредения е следвало да се подведе под съответната правна норма – чл.113 ал.1, т.2 ЗДвП, и да се прецени създала ли е предпоставка за настъпване на произшествието, което не е сторено от въззивната инстанция. Нормата на чл.113 ал.1, т.2 ЗДвП предвижда забрана за пешеходците да удължават ненужно пътя и времето за пресичане, както и да спират без необходимост на платното за движение. Установените от заключението на в.лице факти сочат на поведение на пешеходеца, което е в разрез с посочените законови правила. Той е спрял на платното за движение – частта от паркинга, която се ползва за пътно платно от автомобилите /между двата тротоара/, и е престоял неподвижен на мястото на спиране в продължение на 29 секунди, без да има данни престоят му да е бил наложен от някаква необходимост, а във въззивното производство не са били въведени доводи за обстоятелства по чл.108 ал.2 ЗДвП. В нарушение на материалния закон е изводът на решаващия съд, че правилото на чл. 113 ал. 1, т. 1 ЗДвП не задължава пешеходците да се оглеждат наляво и надясно, докато те са на пътното платно, а се прилага само преди те да навлязат на платното за движение. Касационният съд намира, че предвидените в нормата на чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП задължения за пешеходеца, преди да навлезе на платното за движение, да се огледа наляво и надясно и да се съобрази с приближаващите се пътни превозни средства, са важими на още по-силно основание, когато той престоява неподвижен на платното за движение. В хипотеза, при която пешеходецът не преминава през платното за движение, а остава в статично /неподвижно/ състояние върху него, той е още по-уязвим участник в движението, защото по този начин създава повишен риск от произшествие между него и движещи се по пътното платно МПС. Следователно пострадалият пешеходец, докато е стоял неподвижно на пътното платно /между двата тротоара/, е бил длъжен да положи необходимата грижа за собствената си безопасност и да бъде особено внимателен за движещи се към него превозни средства, независимо от посоката им на движение. С оглед на установените от заключението на в.лице факти касационният съд намира за доказано, че неправомерният престой на пешеходеца върху тази част от паркинга, която се ползва за пътно платно от автомобилите, и проявено бездействие от негова страна, защото е имал възможност да възприеме движещия се към него на заден ход автомобил и съответно е бил длъжен на основание чл.113 ал.1, т.1 ЗДвП да съобрази своето местоположение с тази опасност, за да избегне предотвратимия удар, стоят от фактическа страна в пряка причинна връзка с настъпилото произшествие. При мисленото изключване на поведението на пострадалия, което от обективна страна е в разрез с правилата на чл.113 ал.1, т.1 и т.2 ЗДвП, не би настъпил удар с движещия се на заден ход автомобил, защото от заключението на СТЕ е установено, че ударът е настъпил точно на мястото от пътното платно на паркинга, на което е стоял пешеходецът след навлизането му на пътното платно. При съответно правомерно поведение от негова страна - ако след навлизане на платното за движение бе достигнал и се качил на тротоара, а не да спре и да стои на платното за движение /между двата тротоара/, управляваният от делинквента автомобил би преминал през съответното място от платното за движение, но не би настъпил удар, защото там нямаше да се намира пешеходецът. Налице е нарушение и на общото правило на чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗДвП, според което с поведението си пешеходците не трябва да създават опасности и пречки за движението. Пострадалият, стоейки в продължение на 29 секунди неподвижен на пътното платно, представлява пречка за движението и създава опасност от настъпване на произшествие, още повече че не е съобразил, че това му местотоположение изисква на основание чл.113 ал.1, т.1 ЗДвП да се оглежда и да се съобразява с движещите се автомобили. При тези доказани факти касационният съд намира за основателно релевираното от ответника с отговора на исковата молба възражение за принос по чл.51 ал.2 ЗЗД, изразяващ се в извършване от пострадалия на установените по-горе действия, нарушаващи нормите на чл.113 ал.1, т.1, т.2 и чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗДвП, които от обективна страна, наред със сторените от водача на автомобила нарушения на ЗДвП, са причина за настъпването на процесното ПТП. Установено е, че посочените проявни форми на поведението на пострадалия са създали обективни предпоставки за вредоносния резултат, без наличието на които той не би настъпил, колкото и да е укоримо поведението на делинквента. По степента на приноса. В практиката на ВКС се приема, че при определяне на степента на съпричиняване следва да се извърши съпоставка между тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. При преценката на поведението на пострадалия, когато не е водач на МПС, следва да се отчитат не само нормите на чл. 20, ал. 2 и на чл.25 ал.1 ЗДвП и завишената отговорност на водача на МПС за осигуряване безопасност на движението, но и действията на пострадалия – какво е допуснатото от него нарушение, стоящо едновременно с поведението на водача на МПС в причинна връзка с настъпилото произшествие. Касационният съд намира, че установените от въззивния съд нарушения по чл.40 ал.1 и ал.2 ЗДвП от страна на водача на автомобила следва да се определят за тежки. На паркинг, на който се предполага наличието на движение на пешеходци в пространството между двата го ограничаващи тротоара, водачът на автомобила се е движел на заден ход, и то със скорост от 29 км/ч, но не се е уверил преди започване на маневрата, че на платното не е застанал човек, като не е осигурил лице, което да му даде сигнал за тази опасност, и не е наблюдавал непрекъснато пътя зад него при движението назад. От заключението на в.лице се установява, че водачът е имал видимост и е могъл да възприеме пешеходеца, но установените по делото факти сочат, че въпреки това той не е съобразил движението си на заден ход с това условие на пътя като източник на потенциална опасност. В случая е нарушено и правилото на чл.5 ал.2, т.1 ЗДвП, предвиждащо задължение за водача на МПС да е внимателен и предпазлив към уязвимите участници в движението, сред които са пешеходците. Следва да се отчете, че от заключението на СМЕ е установено, че конкретните травматични увреждания на пострадалия стоят в причинна връзка с механизма на процесното ПТП, т.е. те са настъпили именно поради скоростта на автомобила, причина за силния удар, довел до падането на пострадалия и последвалата фатална черепно-мозъчна травма. Това обуславя да се зачете по-висока степен на поведението на водача за настъпване на вредоносните последици от произшествието. От своя страна пострадалият е нарушил правилата на чл.113 ал.1, т.1 и т.2 ЗДвП, защото като пешеходец неоправдано е престоял на платното за движение, без да положи необходимита грижа за себе си, като се огледа и съобрази своето местоположение с движещия се към него на заден ход автомобил, който е имал възможност да възприеме и да предприеме действия за избягване на предотвратиямия според в.лице удар. Следва обаче да се отчете, че увреденият не се е появил внезапно на платното за движение, което би намалило възможността за реакция на водача на автомобила, съответно и степента на неговата отговорност. Отчитайки тези факти при съпоставката на нарушенията на двамата участници в пътнотранспортното произшествие, касационният съд намира, че следва да определи превес на поведението на водача на МПС, чиято отговорност по ЗДвП е по-строга, тъй като законът не третира по еднакъв начин различните участници в движение /решения на ВКС № 118/27.06.2014 г. по № 3871/2013 г., № 18/17.09.2018 г. по гр.д. № 60304/2016 г., № 669/11.11.2024 г. по гр.д. № 3686/2023 г., № 674/12.11.2024 г. по гр.д. № 4324/2023 г., № 149/10.10.2024 г. по т.д. № 2114/2023 г. и № 111/20.02.2024 г. по гр.д. № 1141/2023 г./. Касационният съд, като отчита, че движението на автомобила на заден ход със скорост от 29 км/ч. е определяща за силата на удара, довел до претърпяната черепно-мозъчна травма, която според заключението на СМЕ е причина за трагичния край на пострадалия, намира, че приносът по чл.51 ал.2 ЗЗД възлиза на 1/6. При тази степен на приноса по чл.51 ал.2 ЗЗД ищцата има право на обезщетение от 125 000 лв., а до пълния размер искът е неоснователен. С оглед дадения отговор на правния въпрос, настоящият съдебен състав намира, че в нарушение на материалния закон – чл.51 ал.2 ЗЗД, решаващият съд е формирал неправилния извод, че пострадалият няма принос за настъпване на вредоносния резултат, поради което въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която на ищцата е присъдено допълнително обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 650 лв. до присъдената сума от 25 000 лв., и вместо него да се постанови друго, с което поради установения принос по чл.51 ал.2 ЗЗД от 1/6 искът да се отхвърли за разликата над 125 000 лв., а в останалата част обжалваното решение следва да се потвърди. При този изход на спора на процесуалния представител на ищцата следва да се присъди адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗА от 4000 евро за настоящото касационно производство, протекло във фазата по допускане на касационно обжалване и на разглеждане на касационната жалба, а за въззивното 4537,71 евро; за първата инстанция остават определените от СГС. На касатора следва да се присъдят разноски от 1458,20 евро за настоящото производство, 1234,51 евро – пред въззивната инстанция, и от 115,03 евро за първата инстанция. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия РЕШИ: ОТМЕНЯ решение № 164/10.02.2026 г. по в.гр.д. № 3186/2025 г. на САС в частта, с която е отменено решение № 6139/14.10.2025 г. по гр.д. № 1524/25 г. на СГС в частта за отхвърляне на предявения от Т. М. М. срещу "Армеец" АД иск по чл.432 ал.1 КЗ за разликата от 125 000 лв. до 150 000 лв., и вместо него ЗАД "Армеец" АД е осъдено да заплати на Т. М. М. на основание чл.432 ал.1 КЗ разликата над 650 лв. до 25 650 лв., както и в частта, с която ЗАД "Армеец" АД на основание чл.38 ал.2 ЗА е осъдено да заплати на адв.К. Л. разноски за въззивното производство над 4537,71 евро, а по сметка на САС държавна такса над 6,65 евро, като вместо това постановява: ОТХВЪРЛЯ предявения от Т. М. М. срещу ЗАД "Армеец" АД иск по чл.432 ал.1 КЗ за разликата над 125 000 лв. до пълния предявен размер от 150 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от ПТП на 25.07.2022 г. ПОТВЪРЖДАВА решение № 164/10.02.2026 г. по в.гр.д. № 3186/2025 г. на САС в останалата част, с която след частична отмяна на решение № 6139/14.10.2025 г. по гр.д. № 1524/25 г. на СГС ЗАД "Армеец" АД е осъдено да заплати на Т. М. М. на основание чл.432 ал.1 КЗ сумата от 650 лв. - над присъдените с първоинстанционното решение 124 350 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от ПТП на 25.07.2022 г., ведно със законната лихва от 17.11.2023 г. до окончателното плащане, и в полза на адв.К. Л. са присъдени на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА разноски за въззивното производство до сумата от 4537,71 евро, както и в частта, с която е потвърдено решение № 6139/14.10.2025 г. по гр.д. № 1524/25 г. на СГС в останалата /осъдителна/ част. ОСЪЖДА Т. М. М. ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет.2, да заплати на ЗАД "Армеец" АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], съдебни разноски от 1458,20 евро – за касационното производство, 1234,51 евро – пред въззивната инстанция, и 115,03 евро – за първата инстанция. ОСЪЖДА ЗАД "Армеец" АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], да заплати на адв.К. Л. – САК, на основание чл.38 ал.2 ЗА адвокатско възнаграждение от 4000 евро – за касационното производство, а по сметка на ВКС държавна такса от 13,29 евро – върху уважената с настоящото решение част от иска. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
Други данни
- В регистъра от
- 18.11.2026
- Последно в регистъра
- 18.11.2026