Определение · № 3223 · дело 787/2026
Акт
- Вид на акта
- Определение
- Номер
- 3223
Попитайте асистента за този запис
Дело
- Дело № ?
- 787/2026
- Вид на делото
- т.д.
- Отделение ?
- Второ търговско отделение
Текст на акта
26 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 3223 гр. София, 17.11.2026 година В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и шеста година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ : АННА БАЕВА ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 787 по описа за 2026г., и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на „КОМИДА” ЕООД, представлявано от адв. Д. В., на „ТЛК България” ООД, представлявано от адв. Н. С., и на „Телемонд” ООД – в ликвидация, представлявано от адв. М. В., срещу решение № 119 от 02.05.2025г. по в.т.д 54/2025г. на Апелативен съд Варна, с което е потвърдено решение № 260005 от 17.02.2022г. по т.д. № 1879/2019г. на Окръжен съд – Варна. С потвърденото първоинстанционно решение са прогласени за нищожни поради накърняване на добрите нрави договор за покупко-продажба на недвижими имоти от 16.02.2016г., обективиран в нотариален акт за покупко-продажба на недвижими имоти № 51, том I, peг. № 749, н.д. № 47/2016г. по описа на нотариус П. С., акт. № 35, том VІІІ, дело 1562/2016 г., дв.вх.peг. 3058 от 18.02.2016г. на Службата по вписванията – Варна, по предявения от Г. Г. К., като процесуален субституент на А. Л. Н., по реда на чл.134 ЗЗД иск с правно на основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД против „Телемонд“ ООД (в ликвидация) и „ТЛК България" ООД, и договор за покупко-продажба на недвижими имоти от 25.02.2016г., обективиран в нотариален акт за покупко-продажба на недвижими имоти № 54, том I, peг. № 761, н.д. № 61/2016г. по описа на нотариус В. П., акт. № 124, том ІX, дело 1881/2016г., дв.вх.peг. 3646 от 25.02.2016г. на Службата по вписванията – Варна по предявения по реда на чл.134 ЗЗД иск с правно на основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД от Г. Г. К., като процесуален субституент на А. Л. Н., против „ТЛК България" ООД и „Комида" ЕООД. С решението „Телемонд“ ООД (в ликвидация), „ТЛК България" ООД и „Комида" ЕООД са осъдени да заплатят на ищеца Г. Г. К. разноски за въззивното и за касационното производство в размер на 175 737,20 лева с ДДС. Касаторът „Комида" ЕООД поддържа, че обжалваното решение в частта по предявения против него иск е недопустимо, както и неправилно поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че с решението на ВКС, с което е отменено постановеното при първото разглеждане на делото от въззивния съд решение, е прието, че за ищеца е налице правен интерес от атакуване на сделката, сключена между „Телемонд” ООД и „ТЛК България” ООД, но не и че е налице интерес от атакуване на сделката, по която касаторът е страна. Твърди, че за ищеца не е налице интерес от предявяване по реда на чл.134 ЗЗД на главен установителен иск за нищожност на договора от 25.02.2016г., сключен между дружества, в които длъжникът А. Н. не е съдружник и то – 3 години преди завеждане на иска и 4 месеца преди изобщо да е било прекратено участието на Н. в „Телемонд” ООД. Твърди още, че първоинстанционният съд е допуснал нарушение, като едва в решението си след приемане на окончателния доклад по делото е разгледал предвения против касатора иск като главен. Поддържа, че обезпечителната същност на правото по чл.134 ЗЗД стеснява значително кръга на правата, които кредиторът може да упражнява, като според съдебната практика кредиторът може да се намесва само с оглед запазване на наличното имущество на длъжника, а не с оглед на неговото увеличаване. Твърди, че въззивният съд не е отчел в мотивите си възражението на касатора, че не може да търпи последиците на претенции на появил се четири месеца след сделката му с „ТЛК България” кредитор на А. Н., легитимиран по издаден на 29.04.2016г. обратен изпълнителен лист срещу длъжник, който не е съдружник в продавача по сделката и на когото към датата на сделката членството не е прекратено, не е бил наложен запор на дяловете му в „Телемонд” ООД и не е било дори започнало производство по чл.517, ал.3 ГПК от страна на този кредитор. В тази връзка сочи, че знанието на съдружника Н. за негов кредитор е ирелевантно, тъй като капиталът на „Телемонд” ООД се притежава от две физически лица – Н. и К., и решението за извършване на продажбата е на ОС на това дружество, а не еднолично на съдружника Н., като това решение не е оспорено по реда и в сроковете по чл.74 ТЗ. Излага съображения, че сделките не целят да увредят съдружника в „Телемонд” ООД Н., който към релевантния период все още няма вземане за ликвидационен дял, респ. процесуалният субституент не е имал изобщо качеството на кредитор към датата на договорите и поради това не е активно легитимиран да води иска. Намира за неправилен извода на въззивния съд, че нито длъжникът, нито касаторът има интерес да оспори валидността на договора за цесия, с който ищецът се легитимира като кредитор. Твърди още, че въззивният съд изобщо не е обсъдил възражението му, че анексът съставлява нова цесия, която няма предмет и е нищожна, тъй като към датата на сключването ѝ /26.04.2016г./ обратният изпълнителен лист не е съществувал в правния мир и не е издаден. Счита за неправилен извода на въззивния съд за неотносимост на развилите се две изпълнителни производства, които са такива по чл.517, ал.1 ГПК, легитимиращи ищеца да води настоящото производство. Сочи, че именно по повод на развилите се изпълнителни производства е постановен съдебен акт с участието на ищеца, който се ползва със сила на пресъдено нещо, която въззивният съд с решението си е преразгледал недопустимо. Оспорва и изводите на въззивния съд за наличие на „свързаност” на ответните дружества, за липса на плащане на ипотечното вземане на „Прокредит банк” от касатора, както и на престации по сделката с „ТЛК България” ООД и за неадекватност на пазарната цена на имотите и продажната цена в нотариалния акт. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК прави искане да допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, като сочи следните процесуалноправни и материалноправни въпроси: 1. Относно задължението на въззивния съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да укаже защо и на кои дава вяра и на кои не, кои възприема за достоверни и кои не. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани доказателства по делото в тяхната съвкупност и взаимна връзка? За да се приеме, че е изпълнил задължението си, вменено му с императивните разпоредби на чл.12, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, достатъчно ли е съдът само да посочи в мотивите към решението си част от събраните по делото доказателства, без да ги обсъди и цени установените от всички тях факти в тяхната съкупност, както и без да изложи мотиви защо основава правни и фактически изводи на част от тях, а други игнорира напълно или интерпретира превратно? При осъществяване на своята решаваща дейност следва ли съдът да спазва правилата на формалната и правната логика, като приложението на тези правила бъде изяснено в мотивите към решението, така че фактическите констатации на съда и правните му изводи да бъдат обосновани? Твърди се произнасяне по въпроса в противоречие с ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. 2. Следва ли съдът да зачете силата на пресъдено нещо по влязло в сила решение на съда между същите страни и по отношение на един и същи спорен предмет, когато решението по спора е посочено от ответника по иска? Твърди се противоречие на въззивното решение с ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. 3. Следва ли съдът да разгледа възраженията по активната материалноправна легитимация на ищеца – въпрос по допустимостта на иска, преди да се произнесе по основателността на иска? Трябва ли съдът първо да провери възражението за недействителност на цесията и дали ищецът въобще има правото /активната легитимация/, преди да разгледа мотивите по съществото на вземането? 4. Разполага ли третото лице – ответник по иск за нищожност на сделка и по иск за евикция от имот с право да възрази срещу нищожност на цесия, легитимираща процесуален субституент – кредитор на съдружник в дружество – праводател на праводателя на ответника по иска за евикция? Касаторът твърди, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 5. Може ли трето лице, което не дължи плащане на задължението по цесия, да оспори валидността на договор за цесия в случаите, в които цесионерът е насочил иск за нищожност на сделка и/или иск по чл.108 ЗС срещу имуществото на това трето лице? Твърди се, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Касаторът се позовава и на решение № 137/2016г. по гр.д. № 2650/2015г. на ВКС, IV г.о., ТР № 2 от 26.03.2021г. по тълк.д. № 2/2019г. на ОСГТК на ВКС. 6. Има ли значение моментът на прекратяване на участието на съдружник в дружество с ограничена отговорност по реда на чл.517 ГПК спрямо момента на извършени сделки между последващ приобретател на имущество на дружеството, в което длъжникът не е съдружникът, и трети лица, по отношение на материалната легитимация на ищец – процесуален субституент на длъжника-съдружник по иск по чл.134 ЗЗД за прогласяване на нищожност на такава сделка? 7. Кои лица се приемат за свързани по смисъла на пар.1 от ДР на ТЗ и отнася ли се разпоредбата за търговски дружества, т.е. за юридически лица, при които собствениците на капитала и управителите са лица, които живеят на съпружески начала? Касаторът твърди, че всички поставени въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Навежда и довод за наличие на основанието по чл.280, ал.2 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение. Касаторът „ТЛК България” ООД поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено при нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и е необосновано. Твърди, че въззивният съд е допуснал процесуално нарушение, като не е взел предвид различието между приетото от първоинстанционния съд относно съотношението на предявените искове за нищожност на двете процесни сделки в доклада му и в постановеното първоинстанционно решение, което е довело до нарушаване на правото му на защита. Поддържа, че въззивният съд не е изложил надлежни мотиви във връзка с доводите на ответниците, свързани с нищожността на основнието, легитимиращо ищеца като кредитор, упражняващ права на длъжника по чл.134 ЗЗД, като намира за неудачно направеното в решението позоваване на чл.297 ТЗ, който не се отнася до противоречие с добрите нрави. Счита за произволни изводите на въззивния съд относно счетоводните записвания при ответниците във връзка с извършените сделки, цената и начина на плащане. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като сочи следните процесуалноправен и материалноправни въпроси: 1. Допустимо ли е решението, постановено в хипотезата на предявени два иска, които в проекто-доклада по делото, обявен в тази част за окончателен без възражения на страните, са приети за съединени при условията на евентуалност, а в решението са разгледани и уважени като съединени кумулативно главни искове? 2. Имат ли правен интерес третите за договора за цесия лица да инвокират възражение за неговата ищожност? 3. Действителен ли е договор за цесия, с който се прехвърля вземане на стойност 4 935 160 лева срещу заплащането на цена в размер на едно евро? Касаторът „Телемонд” ООД, представляван от адв.М. В., поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено при нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, както и е необосновано. Излага съображения за неправилност на изводите на въззивния съд по направеното от ответниците възражение за нищожност на договора за цесия, с който ищецът се легитимира като кредитор. Поддържа, че изводът на въззивния съд за нищожност на двата договора е направен въз основа на напълно необоснована поредица от съждения, които самият съд, разглеждайки ги самостоятелно, намира за недостатъчни за формиране на окончателното решение, но разгледани в съвкупност – като основание за уважаване на исковете. Сочи, че решението се основава на индиции и на косвени доказателства, които дори и в съкупност не могат да обосноват постановеното решение. Оспорва като неправилен и извода на въззивния съд за неоснователност на възражението за липса на интерес от предвения иск поради погасяване по давност на правото на иска на съищеца Н. за равностойността на дела му, съответно и на процесуалния му субституент, считано от прекратяване на членственото правоотношение, и евентуално за погасяване на правото на ликвидационен дял, считано от началния, евентуално от заключителния баланс на ликвидатора. Сочи, че това възражение не е преклудирано, тъй като давността, на която се е позовал, е изтекла в хода на настоящото производство и възражението е своевременно предявено пред въззивната инстанция. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни и материалноправни въпроси: 1. Има ли правен интерес трето лице да се позовава на нищожност на договор за цесия? 2. Има ли правен интерес трето лице да възрази срещу нищожност на цесия, ако цедентът /кредиторът по договора за цесия/ е упражнил права на цесионера /длъжника/ по реда на чл.134 ЗЗД срещу третото лице? 3. Допустимо ли е съдът да се позовава на неплатежоспособност на длъжник, без да извърши подробен анализ на имущественото състояние на длъжника? 4. Търговска сделка ли е по смисъла на чл.286 ТЗ договор за цесия, сключен от една страна от търговец и от друга страна от лице, което не притежава това качество? 5. Накърнява ли добрите нрави сделка, сключена между търговец, от една страна, и лице, което няма такова качество, когато нееквивалентността в престациите по сделката е в полза на страната, която не притежава търговско качество? 6. Институтът на „прихващане” представлява ли способ за реално изпълнение, в частност реално плащане на цена по договор за покупко-продажба? 7. Институтът „даване вместо изпълнение” представлява ли способ за реално изпълнение, в частност реално плащане на цена по договор за покупко-продажба? 8. Тече ли давност за упражняване правото да се предяви иск за плащане равностойността на дружествен дял, определен по реда на чл.125 ТЗ във връзка с чл.517, ал.3 ГПК, и от кой момент започва да тече давността – от уведомлението за прекратяване на участието на съдружника, от изготвяне и публикуване в Търговския регистър на заключителния баланс на ликвидатора или от друг момент? 9. Тече ли давност за упражняване правото да се предяви иск за плащане на ликвидационен дял, определен в производството по чл.271 ТЗ, проведено въз основа на прекратено участие на съдружник по чл.517, ал.3 ГПК, и от кой момент започва да тече давността – от уведомлението за прекратяване на участието на съдружника, от изготвяне и публикуване в Търговския регистър на заключителния баланс на ликвидатора или от друг момент? 10. Тече ли давност за уражняване правото на удовлетворяване на съдружника от ликвидационната маса във висящото ликвидационно производство и от кой момент? 11. С осъществяване на процедурата по чл.517, ал.3 ГПК упражнява ли се право на съдружника, съответно на неговия процесуален субституент, да предяви иск за изплащане равностойността на дружествен, респективно ликвидационен дял? Касаторът твърди, че е налице и основанието по чл.280, ал.2 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по касация Г. Г. К., представляван от адв. З. Ж. и адв. С. С., оспорва касационната жалба на „Комида” ООД. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол. По отношение на поставените от касатора „Комида” ЕООД въпроси поддържа, че: въззивният съд е постановил детайлно мотивирано решение, поради което първият въпрос не е решен в противоречие с практиката на ВКС; въпроси от втори до пети са относими към правния интерес от предявените искове, по който въпрос се е произнесъл предходният състав на ВКС по обвързващ въззивния съд начин, като в допълнение излага следните аргументи - че по аргумент от ТР № 2/2017г. от 09.07.2019г. на ОСГТК на ВКС активната легитимация на кредитора не може да бъде оспорвана инцидентно в исков процес по чл.134 или чл.135 ГПК с оглед принципа, че съдът изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти, и може да се приеме обратното само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо; че активната му легитимация не може да бъде „разрушена” инцидентно, без да бъде оспорено и самото изпълняемо право по изп.д. № 640/2016г. на ЧСИ З. Д., което е допустимо само чрез специалните искове по чл.439 и чл.464 ГПК и общия иск по чл.124 ГПК; че с влязлото в сила решение по предявения от него иск с правно основание чл.517, ал.3 ГПК е формирана сила на пресъдено нещо по отношение на качеството му на кредитор, която обвързва както „Телемонд” ООД, но и неговите преки и косвени правоприемници, каквито са вторият и третият ответник; шести и седми въпроси не съответстват на фактите по делото и мотивите на въззивния съд. Излага и съображения за неоснователност на касационните жалби. Ответникът по касация Г. Г. К. не представя отговор на подадените от „ТЛК България” ООД и от „Телемонд” ООД – в ликвидация, касационни жалби. Ответникът по касация А. Л. Н. представя отговор на подадената от „Телемонд” ООД – в ликвидация, касационна жалба, в който излага становище за нейната основателност. Намира, че са налице изложените в жалбата основания за допускане на касационен контрол и поддържа, че производството се развива по недопустим иск, тъй като той няма непогасено вземане за паричната равностойност на дружествения му дял от „Телемонд” ООД нито към датата на завеждане на иска, нито понастоящем, което е видно от обявения от ликвидатора на дружеството в ТРРЮЛНЦ окончателен доклад. Ответникът по касация А. Л. Н. не представя отговор на подадените от „Комида” ЕООД и от „ТЛК България” ООД касационни жалби. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното: Касационните жалби са редовни - подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Въззивният съд е посочил, че производството е образувано по искова молба на Г. Г. К. - като процесуален субституент на А. Л. Н., с която са предявени обективно и субективно съединени искове с правно основание чл.26, ал.1, предл. трето от ЗЗД срещу „Телемонд“ ООД (в ликвидация) и „ТЛК България" ООД за установяване в отношенията между страните, че договорът за покупко-продажба на недвижими имоти от 16.02.2016г., обективиран в нотариален акт за покупко-продажба на недвижими имоти н.а. № 51, том I, peг. № 749, н. д. № 47/2016г. по описа на нотариус П.С., е нищожен поради накърняване на добрите нрави, евентуално, при отхвърляне на първия иск – иск с правно основание чл.26, ал.2, предл. пето от ЗЗД за установяване на нищожността на същия договор поради абсолютна симулация (т.31.1.1 от ИМ); иск с правно основание чл.26, ал.1, предл. трето от ЗЗД срещу „ТЛК България"ООД и „Комида“ЕООД за установяване в отношенията между страните, че договорът за покупко-продажба на недвижими имоти от 25.02.2016г., обективиран в нотариален акт за покупко-продажба на недвижими имоти № 54, том I, peг. № 761, н. д. № 61/2016г. по описа на нотариус В.П., е нищожен поради накърняване на добрите нрави, евентуално, при отхвърляне на третия иск – иск с правно основание чл.26, ал.2, предл. пето от ЗЗД, за установяване на нищожността на договора от 25.02.2016г. поради симулация на сделката. Посочил е, че ищецът К. обосновава легитимацията си по упражнените косвени искове като кредитор и процесуален субституент на А. Н. на основание чл.134 от ЗЗД с твърдение, че е кредитор на последния с вземане в размер на 4 935 160,46 лева, придобито въз основа на договор за цесия от 29.10.2015г. и анекс към същия от 26.04.2016г., по силата на които „Пикадили" ЕАД (цедент) му е прехвърлило вземането си от А. Н. по обратен изпълнителен лист, издаден по гр.д. №10935/2010г. по описа на ВРС, а след неговото обезсилване – по обратен изпълнителен лист, издаден по в.гр.д. №3344/2012г. по описа на ВОС, като материалноправното основание на цедираното вземане, обективирано в двата изпълнителни листа, е едно и също. Взел е предвид, че с постановеното от ВКС решение № 42/06.02.2025г. по к.т.д № 2174/2023г. на Първо т.о. по задължителен за въззивния състав начин е указано наличие на правен интерес от предявените от Г. К. искове по реда на чл.134 ГПК, чрез които ищецът упражнява процесуалното право на длъжника си А. Н. /съищец/ за установяване нищожността на сделки с имуществото на дружество, в което последният е бил съдружник, съответно последващата сделка на разпореждане със същото имущество. Посочил е, че при въведени твърдения, че извършена разпоредителна сделка рефлектира върху паричната равностойност на припадащата се на съдружника-длъжник част от имуществото на дружество с ограничена отговорност в хипотезата на чл.517, ал.3 ГПК вр.чл.125, ал.3 ТЗ, е налице правен интерес за съдружника /Н./ с прекратено членствено правоотношение от атакуване действителността на сделките. Изтъкнал е, че от мотивната част на постановеното от ВКС отменително решение следва пряко извод, че въззивният съд е обвързан от правните изводи за наличие на интерес за ищеца от упражнените по реда на чл.134 ЗЗД отрицателни установителни искове на своя длъжник за нищожност на процесните сделки, като е посочено, че отразяването на сделки, които са изначално недействителни и не са породили правни последици, би довело до недостоверност в баланса на търговеца, което е от значение за изчисляване размера на ликвидационния дял на съдружника съгласно чл.125, ал.3 ТЗ. Съобразил е и извършеното в предходно въззивно производство уточняване на предявените по реда на чл.134 ЗЗД искове с молба вх.№5245/29.08.2022г. Въззивният съд е посочил, че с решението на ВКС е прието наличие на интерес от разглеждане на исковете за нищожност по отношение на двете поредни сделки като главни, в който смисъл са и изявленията на ищеца в допълнителна искова молба. Изтъкнал е, че двете въведени основания за нищожност са били посочени алтернативно от ищеца, но по-късно същият поддържа разглеждането им в условие на евентуалност на иска за симулация на сделките от отхвърляне на иска по чл.26, ал.1, предл.трето ЗЗД /противоречие с добрите нрави/. Намерил е, че посоченият в определение от 17.08.2020г. и от 19.10.2020г. начин на съединяване на исковете спрямо двете сделки като евентуално не отговаря на заявеното от ищеца, но отговаря в пълна степен на постановеното с решението по спора, поради което не е налице недопустимост при произнасянето по същество на окръжния съд. Приел е, че не е налице нарушение и при разглеждане на иска по чл.26, ал.1, предл.трето ЗЗД преди иска по чл.26, ал.2, предл.пето ЗЗД, като е съобразил постоянната практика на ВКС, според която исковете за недействителност на сделка, претендирана на повече от едно основание, независимо от поредността и съотношението, които е посочил ищецът, се считат предявени в условията на евентуалност и съдът е длъжен да разгледа основанията за нищожност според тежестта на порока - от най-тежкия (противоречие със закона или заобикаляне) и ако отхвърли този иск да премине към следващите по-леки пороци (липса на основание, липса на съгласие, привидност, невъзможен предмет и пр.), а когато уважи иска на едно от основанията, разгледани според естеството на порока, не дължи произнасяне по останалите, предявени при условията на евентуалност искове. Въззивният съд е приел за безспорно, че е налице прекратяване на дружеството „Телемонд” ООД въз основа на успешно проведен иск по чл.517, ал.3 ГПК и откриване на производство по ликвидация, което е висящо и към момента, както и че плащане на Н. за стойността на ликвидационния му дял, изчислен по реда на чл.125, ал.3 ТЗ, не е извършвано, което обуславя интереса на бившия съдружник да атакува извършените от дружеството разпоредителни сделки с недвижими имоти с оглед достоверността на баланса му – основа за изчисляване размера на ликвидационния дял. Приел е, че наличието на вземане срещу длъжник, чието право кредиторът му упражнява, е една от предпоставките за основателност на иска по чл.134 ЗЗД, като в случая това качество на ищеца Г. К. е било оспорено от ответниците с твърдения, че вземането му е придобито въз основа на нищожен договор за цесия, сключен на 29.10.2015г. с „Пикадили” ЕАД, поради противоречието му с добрите нрави. В тази връзка е съобразил, че съгласно договора за цесия посочената причина за извършеното прехвърляне на вземането на „Пикадили” ЕАД от Н. в полза на Г. К. за цена от 1 евро е, че длъжникът по прехвърленото вземане е неплатежоспособен. Приел е, че при липса на оспорване от ответниците на съществуване вземането на „Пикадили” ЕАД от Н., последните нямат интерес да оспорват действителността на цесията. Изложил е съображения, че с договора за цесия се променя единствено личността на кредитора, като въз основа на него не се влошава положението на длъжника в материалноправното отношение. Отбелязал е, че длъжникът не е оспорвал вземането на „Пикадили” ЕАД и за него също липсва интерес от възражение срещу личността на кредитора. Посочил е, че материалноправното основание на вземането на „Пикадили” ЕАД е установено със сила на пресъдено нещо, а правото на принудително изпълнение е негово следствие, като в конкретния случай то е осъществено чрез изпълнение върху дружествените дялове на Н. в „Телемонд” ООД съгласно чл.517 ГПК. Взел е предвид, че с решение № 305/29.10.2012г. по гр.д. № 1440/2011г. на ВКС, III г.о. е отменено въззивно решение на ВОС по в.гр.д. № 1078/2011г., с което "Пикадили"ЕАД е бил осъден да заплати на А. Н. сумата 3 806 900 лева - неизплатено трудово възнаграждение по т.1 от допълнително споразумение от 01.11.2000г., сключено с "Боляри" ООД за 2007г., и сумата от 913 656 лева обезщетение за забава върху трудовото възнаграждение; че по издаден му въз основа на невлязло в сила осъдително въззивно решение изпълнителен лист Н. е предприел принудително изпълнение по изп.дело №1484/2011г., в хода на което от "Пикадили" ЕАД е събрана сумата от 4 935 160, 46 лева; че по искане на "Пикадили"ЕАД, отправено до ВРС по гр.д.№ 10935/2010г., с разпореждане от 19.03.2014г. е издаден обратен изпълнителен лист срещу Н. за неоснователно събраната сума, което вземане с договор от 29.10.2015г. е прехвърлено на ищеца К. срещу цена от едно евро, платена в брой при подписване на договора. Приел е, че на 15.12.2015г. по изп. дело №1491/2015г. на ЧСИ З. Д., образувано въз основа на издадения обратен изпълнителен лист по молба на Г. К. срещу длъжника Ал. Н., е наложен запор (вписване в ТР № 20151215165325) върху притежавания от последния дял от капитала на "Телемонд"ООД на основание чл.517 ГПК, съобщението за който, заедно с изявлението на взискателя за прекратяване на участието на длъжника в дружеството, е връчено на 04.01.2016г. Взел е предвид, че с определение № 902/08.04.2016г. по в.ч.гр.д. № 502/2016г. по описа на ВОС разпореждането на ВРС и издаденият въз основа на него обратен изпълнителен лист са обезсилени поради липса на компетентност на районния съд и на 03.05.2016г. е вдигнат наложеният вече запор върху дружествените дялове на длъжника от капитала на "Телемонд"ООД, но с определение № 1095/26.4.2016г. по ВГД №3344/2012 г. на ВОС е постановено отново издаването на обратен изпълнителен лист на "Пикадили" ЕАД срещу Н. за сумата от 4 935 160, 46 лева на същото основание и с анекс от 26.04.2016г. към договора за прехвърляне на вземане от 29.10.2015г. е отразено издаването на новия обратен изпълнителен лист, а въз основа на последния е образувано ИД № 640/2016г. по описа на ЧСИ З.Д. с взискател Г. К. и длъжник Н., по което отново е наложен запор върху дружествените дялове на Н. в „Телемонд” ООД на 09.05.2016г. Посочил е още, че с влязло в сила решение по т.д. № 1277/2016г. по описа на ВОС дружеството "Телемонд"ООД e прекратено по иска на Г. К. на основание чл.517, ал.3 ГПК поради неплащане на вземането и спрямо дружеството е открито производство по ликвидация. Въззивният съд е счел още, че длъжникът би могъл да възразява срещу действителността на цесията и уведомяването си за същата само ако успоредно с това твърди, че е изпълнил задължението си спрямо стария кредитор или на овластено от последния лице, каквото твърдение не е било въведено в процеса. Приел е, че качеството на ищеца на кредитор на Н. е било обсъдено в производствата по чл.135 ЗЗД и чл.517 ГПК, а така и при образуване на изпълнителното дело № 640/28.04.2016г. въз основа на издадения обратен изпълнителен лист в полза на „Пикадили” ЕАД и извършената цесия. Поради това въззивният съд е намерил възражението срещу легитимацията на ищеца въз основа цесията от м.10.2015г. за неоснователно, като е препратил и към мотивите на първоинстанционното решение. Въззивният съд е посочил, че двете сделки, предмет на установителните искове по чл.26 ЗЗД, са извършени в рамките на по-малко от 10 дни една от друга. Приел е за установено, че е налице свързаност между дружествата, страни по сделките: „Телемонд”, „ТЛК България” и „Комида”, която, макар да не е идентична с посочената в пар.1 от ДР на ТЗ, се явява от значение като индиция за постигнато общо съгласие между страните за източване на „Телемонд” ООД. В тази връзка е препратил към изложените от първата инстанция мотиви съгласно чл.272 ГПК, които не се оспорват изрично от въззивниците. Приел е, че със сделка, обективирана в н.а. № 51 по н.д. № 47/2016г. на нотариус П. С., „Телемонд” ООД се е разпоредило с почти цялото си недвижимо имущество в полза на „ТЛК България” ЕООД, а последното в кратък срок също е препродало имотите на „Комида” ООД. Взел е предвид, че и двете сделки са извършени след налагане на първоначалния запор на 15.12.2015г., след извършената цесия от 29.10.2015г. в полза на цесионера Г. К. и преди вдигане на този запор на 03.05.2016г. като резултат от обезсилване на издадения първоначално в полза на „Пикадили“ ЕАД изпълнителен лист. Посочил е, че новият запор на дружествени дялове на Н. в „Телемонд” ООД е наложен на 09.05.2016г., а на 03.06.2016г. е връчено на дружеството изявлението на кредитора по чл.517 ГПК по изп.дело № 640/2016г. на ЧСИ З.Д. и прекратено членственото правоотношение на Н. като съдружник. Посочил е, че „Телемонд” ООД е било уведомено за наложения запор върху дружествените дялове на Н. по първоначално образуваното изп.дело № 1491/2015г. на ЧСИ З.Д. още на 04.01.2016г., когато му е връчено и изявлението на взискателя К. по чл.517, ал.3 ГПК. Изтъкнал е, че и двете сделки са извършени в момент, в който е било налице знание у запорния длъжник Н., съответно и за останалите съдружници в „Телемонд” ООД, за възникване на запорното право на Г. К. спрямо Н. и насочване изпълнението върху дружествените дялове на съдружника в „Телемонд” ООД, тъй като съищецът Н. е уведомен за цесията още на 26.11.2015г. Отбелязал е, че същият е участвал в Общото събрание на съдружниците на „Телемонд” ООД, взело решение за разпореждане с имотите непосредствено преди сделката. Намерил е за безспорно, че и по двете сделки е договорена еднаква продажна цена от 2 491 848 лева, платима по различен начин. По първата сделка, сключена на 16.02.2016г. с н.а. № 51 по н.д. № 47/2016г., цената е следвало да се плати по следния начин: 304 704.55 лева, платими в 6 месечен срок по банкова сметка на продавача „Телемонд” ООД в „Прокредит банк България” АД за покриване на задължение по договор за банков кредит от 19.10.2009г. /обезпечен с договорна ипотека/; 401 141.54 лева, платими чрез прихващане на задължение на продавача към „ТЛК България” АД /по договор за заем и цесия между Н. и „ТЛК България”/; сумата от 342 640 лева – платима в едномесечен срок по банкова сметка на ВОС по т.дело № 2002/2015г. на ВОС за замяна на допуснато обезпечение чрез възбрана /при съответни условия, посочени в акта/, а остатъкът от сумата в размер на 1 443 361.91 лева – в 3 годишен срок от датата на сключване на договора. По втората сделка по н.а. № 54/2016г. е уговорена идентична продажна цена между „ТЛК България” ООД и „Комида” ЕООД, но платима на продавача в 4 годишен период от продажбата. Въззивният съд е приел, че не са установени причините за сключените по този начин разпореждания с всички имоти на „Телемонд” ООД при това на цена, значително по-ниска от пазарната оценка, а дори и от данъчната оценка на имотите. Намерил е, че не е установено и поради каква причина както „Телемонд” ООД, така и „ТЛК България” не са търсили плащане на продажната цена от задължените лица, независимо от извършените прихващания, дори за уговорените за плащане 1 443 362.91 лева, платими в тригодишен период от 16.02.2016г. /по първата сделка/. Взел е предвид, че според приетите счетоводни експертизи и двете сделки са намерили съответно отражение в счетоводствата на страните по тях чрез осчетоводяване на фактурите, отразяване в оборотна и хронологична ведомост, но в обявения ГФО за 2016г. липсва вземането на „Телемонд” ООД за продажната цена по първата сделка, без да се установяват в същата година посочените в акта начини за погасяване на вземането за цената. Изтъкнал е, че именно недостоверността на отчета и баланса на дружеството, относим към ликвидационния дял на съдружника, обуславя безспорния интерес на ищеца по предявените искове за разкриване на нищожността на сделките. Въззивният съд е приел за установено по убедителен начин, че при преглед на счетоводството на „Комида” и „ТЛК България” както към края на 2016г., така и към 31.12.2020г. /изтичане срока за погасяване на цената по НА № 54/2016г./, липсва осчетоводено плащане на дължимата цена и не са начислявани лихви за забавено изпълнение след настъпване на падежа. Отчел е като съществено, че по първата сделка са предвидени четири отделни способа за плащане на цената, в това число чрез плащане по банкова сметка в 3 годишен период, т.е. до 02.2019г., на остатъка от 1 443 361.91 лева, и е изтъкнал, че категорично липсва плащане на посочената сума както в предвидения тригодишен период, така и след него, а не се установява да е извършено и реално погасяване на кредитното задължение спрямо „Прокредит банк” АД към този момент. Взел е предвид, че вещото лице не може да посочи дали обявеният в ТР ГФО на „Телемонд” ООД за 2016г. съдържа данни за вземанията по нот.акт от 16.02.2016г., а годишният отчет за дейността на дружеството, обявен в ТР, също не съдържа данни за вземания по тази сделка, вкл. за периода от м.01.2019г. до м.09.2019г. Приел е, че установените от заключението данни при страните по първата сделка се потвърждават от показанията на св.Г. Ц. /главен счетоводител и в „Телемонд” ООД, и в „Комида” ООД, извършила записите относно сделките/. Въз основа на заключенията на ССЕ въззивният съд е достигнал до извод, че няма реално плащане на уговорената цена по сделките. Същевременно, въззивният съд е приел за установено от приетите оценителски експертизи, че сделките са извършени много под пазарните цени за подобни имоти. Намерил е, че дори и констатираната неравностойност в номинала на насрещните престации сама по себе си да не се приеме за достатъчна за обосноваване на извод за неравностойност, водеща до нарушаване на добрите нрави, то след анализ на заключението на ССЕ и писмените доказателства не се установяват действия, чрез които да са завишени активите на „Телемонд” ООД в резултат на продажбите. Преценил е, че това обстоятелство, тълкувано от съда в контекста на възникналото преди това вземане на „Пикадили” ЕАД, съответно на цесионера Г. К. от дружествените дялове на А. Н., води до извод за недобросъвестност и противоречие с добрите нрави. При съвкупен анализ на всички извършени от страните по сделките /и от съищеца Н./ действия, които обективно попадат в периода след възникване и узнаване задължението на Н. към „Пикадили” ЕАД и конкретно към цесионера К., както и насочване на изпълнението на кредитора върху дружествените дялове на длъжника му в „Телемонд” ООД, въззивният съд е приел, че страните са целели източване на задълженото дружество, така че ликвидационният дял на съдружника да е минимален размер или отрицателна величина, тъй като с извършените сделки дружеството е било декапитализирано. Взел е предвид установеното от експертизите обстоятелство, че страните не са престирали цената по сделките, и е изтъкнал, че ответниците не са установили друга икономически логична цел на извършените операции, стоящи зад задължението за заплащане на продажната цена по сделките. Въззивният съд е приел, че поради липсата на своевременно въведени от ответниците твърдения за действително погасяване на задължението за заплащане цената по двете сделки съдът е отказал да приобщи доказателства за извършените между страните споразумения и не може да основе изводите си на писмени доказателства, които не са приети по делото. Поради това е достигнал до извод за липса на доказано плащане по двете покупко-продажби. Съобразил е и факта, че съгласно публикувания в ТР счетоводен баланс на „Телемонд“ ООД към 31.12.2016г. общата сума на актива на дружеството е 91 хил.лева, а собственият капитал или чистата стойност на активите е отрицателна величина – „- 293 хил. лева“, при 1017 хил. лв. към 21.12.2015г. С оглед на това, въпреки липсата на очевидна нееквивалентност на насрещните престации по двете сделки, макар да са сключени много под пазарните равнища за подобен вид имоти, при констатацията, че пряко и косвено задължените лица не притежават имущество, от което кредиторът да се удовлетвори, и при изявление, че не се оспорва задължението спрямо „Пикадили” ЕАД, въззивният съд е приел, че постигнатото чрез привидно действителни сделки е в противоречие с морала и добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр. трето ЗЗД. Съобразил е последиците и целта на извършените сделки при възприемането им заедно, ведно с последователността от извършените от страните действия и счетоводното им документиране, както и че нито едно от предвидените с погасителен ефект действия на страните по сделките не оправдава продажбата на имоти на „Телемонд” ООД с пазарна цена от 4 041 132 лева /тройна СОцЕ/ на цена от 2 491 848 лева, за която пък се установява, че не е и получена от продавачите. Намерил е, че не може да намери обяснения в представените доказателства фактът, че след сключване на предварителен договор за продажба на имотите между „Телемонд” ООД и „Комида” ООД и неизпълнението му, последвано от разваляне, „Телемонд” ООД е прихванало задължението си за неустойка по този договор в размер на 900 000 лева срещу цената по договор за цесия от 28.03.2016г., сключен между страните, по който договор несъпоставимостта между номинала на прехвърленото вземане и продажната му цена също е смущаващ. Взел е предвид, че макар уговорената за плащане цена по цесията от март 2016г. да е „при поискване“, прихващането е извършено незабавно още на 29.03.2016г. Посочил е, че с този договор „Телемонд” ООД прехвърля възмездно на „Комида” ООД вземането си от „ТЛК България” ООД, явяващо се разликата от продажната цена по сделката в н.а. № 51/2016г. в размер на 2 491 848 лева и предвидената за погасяване чрез прихващане сума от 401 141.54 лева. Отбелязал е, че видно от съдържанието на цесията, страните се мотивирали изрично действията си със знание за висящите към момента претенции на Г. К. - конкретно т.дело № 240/2016г.на ВОС, с което е отхвърлен иск по чл.135 ЗЗД по отношение на „Телемонд” ООД спрямо процесната сделка. Взел е предвид и че в договора за цесия между „Комида” и „Телемонд” страните не са съобразили предвидения в н.а. № 51/2026г. начин на плащане чрез четири различни способа, а са посочили единствено прихващането на сумата от 401 141.54 лева, което буди съмнение в достоверността на документа /и датата на съставянето му/, съответно в намерението за плащане на цената по сделката. Посочил е, че цитираните в допълнителната ССЕ споразумения - от 29.01.2016г. и от 12.05.2021г., не са приобщени по делото, а описание на разчетите между страните, базирани на споразуменията, се съдържа единствено в допълнителната ССЕ - в резултат от цесията от 28.03.2016г., споразумението от 29.01.2016г., от 29.03.2016г. и от 12.05.2021г. и извършените с тях прихващания „Комида” ООД дължи на „ТЛК България” ООД единствено сумата от 401 141.60 лева, платима до 31.12.2022г., а всички други разчети между страните по двете сделки са занулени съгласно счетоводните записвания. Взел е предвид, че в счетоводството на „ТЛК България” ООД със запис от 12.05.2021г. е взета операция в размер на 2 090 706.46 лева по дебит сметка 401 - доставчици, аналитична партида „Телемонд” ООД срещу кредит сметка 411 – клиенти, аналитична партида „Комида” ООД, като счетоводната операция отразява погасяване на задължение към „Телемонд” ООД и погасяване вземането от „Комида” ООД. След осчетоводяване по сметка 411 - клиенти при „ТЛК България” ООД, по аналитична партида „Комида” ООД остава салдо единствено за размера от 401 141.54 лева – вземане на „ТЛК България” ООД от „Комида” ООД, като не е отразено плащане /погасяване/ на това задължение, но същевременно е установено, че „Комида” ООД реализира доходи от отдаването под наем на придобитите имоти в размер на поне 300 000 лева годишно до 2021г. Въззивният съд е посочил, че вземането на първия ответник от „ТЛК България” ООД по нот.акт № 51/2016г. в счетоводството на „Телемонд” ООД /в ликвидация/ е изцяло погасено по начина, отразен от вещото лице в таблица към експертизата, като съгласно заключението към 31.12.2016г. „Телемонд” ООД няма вземане от „ТЛК България” ООД по тази сделка. Посочил е, че същевременно, към датата на изготвяне на заключението и към май 2021г. е налице погасяване на задължението на „Комида” ООД към „ТЛК България” ООД по нот.акт № 54/2016г. съгласно таблицата в заключението чрез прихващания и споразумение от 12.05.2021г., което не е представено по делото, като е налице задължение единствено на „Комида” ООД към „ТЛК България” ООД за сумата от 401 141.54 лева. Посочил е и че прихващанията по втората сделка са извършени през 2021г., т.е. след изтичане на падежите на задълженията за продажната цена по двете сделки, а счетоводно погасяването на задълженията на „ТЛК България” ООД към „Телемонд” ООД е отразено през 2016г. съгласно устните пояснения на вещото лице. Съобразявайки отразеното в първоначалната счетоводна експертиза, че обявеният в регистъра ГФО за 2016г. на „Телемонд” ООД отразява активи на стойност едва 91 000 лева, въззивният съд е намерил, че това обстоятелство прави още по-необичайно разпоредителното действие, както и обстоятелството, че въпреки предварителния договор, сключен с „Комида” ООД, „Телемонд” ООД продава по същото време имотите, предмет на този договор, на друго дружество „ТЛК България” ООД, като с това действие единствено уврежда имуществото си – губи активи на значителна стойност, а дължи и уговорена неустойка в размер на 900 000 лева. Взел е предвид, че след всички посочени действия единственото вземане, което съществува към този момент, е вземане на „ТЛК България” ООД от „Комида” ООД за сумата от 401 141.54 лева, а всичко останало е отразено като погасено между страните, без да се установява действително заплащане на цена по продажбите. Въззивният съд е приел, че ответниците не представят и убедителни доказателства за опосредените от това обстоятелства – погасено ли е задължението и към кой момент към „Про Кредит банк” АД, допусната ли е замяна на обезпечение срещу залог в пари; какви насрещни задължения са били прихванати с цитираните по-горе споразумения от 12.05.2021г., а от заключението единствено се установява, че задължението на „Комида” ООД към „ТЛК България” ООД не е заплатено в уговорения срок до 31.12.2022г., независимо че „Комида” ООД е реализирало значителни приходи от отдаване под наем на придобитите имоти. /посочени в оценителската експертиза за периода 2016 – 2021г. в размер на почти 1 500 000 лева/. Въззивният съд е отчел тези обстоятелства, както и времето на извършване на посочената поредица от сделки и фактическия резултат от тях - че дружеството е лишено от имущество, с което би могло да изплати ликвидационния дял на съдружника си, респ. да удовлетвори кредиторите на последния /при това след удовлетворяване на личните си кредитори съгласно чл.271 ТЗ/. Намерил е, че е без значение за този извод обстоятелството, че прекратяването на „Телемонд” ООД с решение по т.д. № 1277/2016г. на ВОС е било предшествано от отмяна на осъдително решение и издаване на обратен изпълнителен лист, съответно обезсилване на листа и издаване на нов обратен лист, въз основа на който кредиторът Г. К. е упражнил правата по чл.517, ал.3 ГПК, както и всички извършени по предходно изпълнително дело и образуването на второ изп.дело процесуални действия по отмяна на съдебно решение и обезсилване на изпълнителен титул, съпроводено с прекратяване на изпълнителното производство и образуване на ново въз основа на новия обратен изпълнителен лист. Приел е, че сделките са извършени в периода след узнаване от „Телемонд” ООД за предявените запорни права на К. по отношение дружествените дялове на Н. и след връчване изявлението на взискателя по чл.517, ал.3 ГПК на дружеството – трето задължено лице. Изтъкнал и че съдружниците в „Телемонд” ООД са двама, единият от които е именно длъжникът Н.. Въззивният съд е изложил съображения, че тъй като не е налице доброволно плащане на дела на прекратилия участието си съдружник от страна на „Телемонд” ООД, последният следва да се удовлетвори в ликвидационното производство с вземане, изчислено съгласно императивната норма на чл.125, ал.3 ТЗ, т.е. въз основа на изготвен баланс към края на месеца, в който е настъпило прекратяването, и при изчисляване на ликвидационния дял по този начин към 03.06.2016г., след отписване на посочените активи /имотите по НА –№ 51/2016г./ делът на съдружника, платим след личните кредитори на „Телемонд” ООД в ликвидация, би бил „0“. Посочил е, че вземането за ликвидационен дял не е конкретно определено по размер, а зависи от достоверността на съставения за целта баланс. В тази връзка въззивният съд е счел за релевантен въпроса как така установените факти се отнасят към въведеното основание за нищожност на сделките по чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД. Изложил е съображения, че добрите нрави не са писани, систематизирани правила, а съществуват като общи принципи, в това число принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Посочил е, че според съдебната практика значителната липса на еквивалентност в насрещните престации при двустранните договори може да се приеме за противоречие с добрите нрави, доколкото те са определени като граница на свободата на договаряне, като в практиката нееквивалентността на престациите се разглежда като неравностойност, която да е сведена фактически до липса на престация. Изтъкнал е, че липсата на еквивалентност е недостатъчна за осъществяване на основанието по чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, като е необходимо да е явна и значителна, както и да се извърши конкретна преценка дали поведението на даден правен субект съставлява действие, накърняващо добрите нрави и злепоставящо чужди интереси с цел извличане на собствена изгода. Заключил е, че за да се стигне до заключение дали една сделка противоречи на добрите нрави, съдът не може да се ограничи само до нейното формално съдържание, а поради естеството на сочения порок следва да съобрази дали последиците, крайният резултат на сделката са съвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност. Въззивният съд е намерил, че въпреки формалното съответствие на извършените сделки със закона, същите разкриват белезите на противоречие с добрите нрави. Приел е, че целта на тези сделки е не да бъде разпоредено имущество на „Телемонд” ООД срещу събиране на вземането за продажната цена, а да бъде лишено от активи последното, за да бъдат увредени неговите кредитори, вкл. съдружникът с право на ликвидационен дял, който към датата на извършване на сделките все още е бил съдружник в него, но предвид поредицата от производства преди това е очаквал настъпване на последиците по чл.517 ГПК. Така, при преценка действителността на двустранните възмездни договори относно това дали са накърнени добрите нрави, въззивният съд е преценил действителната воля на страните, тълкувайки я съгласно чл.20 от ЗЗД съобазно всичките им уговорки, взаимната им връзка и целта на договора. Изтъкнал е, че доколкото възмездните сделки и в частност продажбата е каузална сделка, преценката за нееквивалентност е свързана с целта на тази сделка, т.е. дали същата служи за удовлетворяване на значим допустим от закона интерес. Намерил е, че в случая ответниците не установяват такъв защитим от закона интерес от двете продажби, а посредством същите се засяга не само конкретно определено лице, а общественият интерес, доколкото целта им е да се увредят трети лица /вкл. ищеца/, с оглед на което в тяхната съвкупност същите сочат на противна на закона цел. Посочил е, че извършването на сделките в промеждутъка от обезсилване на първия изпълнителен лист и издаване на втория, съотв. образуването на второ изп.дело № 640/2016г. и налагане на втори запор на дружествените дялове на съдружник-длъжник, сочи на недобросъвестни действия и противна на закона цел на сделките, като е изтъкнал, че действията по насочване на изпълнението върху дружествените дялове на съдружника Н. и последиците по чл.517 ГПК са били предстоящи и сигурни, обусловени единствено от валидното им повтаряне въз основа на издадения от компетентния съдебен орган обратен изпълнителен лист и от предвидената последователност в изпълнението върху дружествен дял съгласно чл.517, ал.3 ГПК. Взел е предвид, че сделките са извършени хронологично преди вписване на запора върху дружествените дялове на Н. на 09.05.2016г., от който момент същият поражда сила спрямо дружеството, т.е. при липса на законова забрана за дружеството да изменя /влияе/ на имуществото, чийто компонент и производна е ликвидационният дял на съдружника, като е съобразил и това, че дружеството е получило изявлението на взискателя по изп.дело № 1491/2015г. на ЧСИ по чл.517, ал.3 ГПК още на 04.01.2016г., преди извършване на сделките. В заключение е посочил, че поредицата от извършени действия води до краен извод за липса на реална възмездност на сделките, поради което и при наличие на драстично несъответствие между разменените престации като активи и платена за това цена следва да се приеме, че е налице нееквивалентност и недобросъвестност, нарушаване на принципа на справедливост и противоречие с добрите нрави. Въззивният съд е приел за преклудирано и неоснователно въведеното в съдебно заседание във въззивната инстанция ново възражение от „Телемонд” ООД за липса на интерес от косвения иск поради погасяване по давност на правото на иск на съищеца Н. за равностойността на дела му, съответно и на процесуалния му субституент, считано от прекратяване на членственото правоотношение на 03.06.2016г., и евентуално за погасяване на правото на ликвидационен дял, считано от началния, евентуално от заключителния баланс на ликвидатора. Посочил е, че съобразно въведените от страната факти, обуславящи теченето на давността, същата е изтекла през 2021г., преди последното заседание по делото пред ВОС, без страната да се позове на обстоятелството пред първата и пред въззивната инстанция, поради което това правопогасяващо възражение е преклудирано и не следва да бъде обсъждано по същество. Добавил е обаче, че не е погасено нито правото на кредитора по косвения иск, нито правото на удовлетворяване на съдружника от ликвидационната маса във висящото ликвидационно производство. Приел е, че в случая ищецът не е предявил иска чл.125, ал.3 ТЗ за изплащане равностойността на дружествените дялове на съдружника -длъжник, тъй като е разполагал със запорни права върху дружествените дялове на длъжника си като съдружник в „Телемонд” ООД, които му осигуряват потестативното право да предизвика прекратяване на дружеството съгласно чл.517, ал.3 ГПК при липса на доброволно плащане от третото задължено лице или от трети лица, както и при липса на установяване, че не съществува вземане на съдружника за равностойността на дружествените му дялове. Посочил е, че чрез прекратяването по чл.517, ал.3 ГПК и именно поради липсата на доброволно изплащане от третото лице на дела на съдружника кредиторът цели да се удовлетвори от имуществото на дружеството в ликвидационното производство. Счел е, че въпросът за предметния обхват на това производство е решен в практиката на ВКС, като на същия е даден отговор в решение № 60/10.07.2012г. по т.д.№134/2012 г. на ВКС, І т.о., според което предмет на иска не е подлежащото на принудително изпълнение вземане на кредитора ищец, а упражняване на потестативното право за прекратяване на търговското дружество и откриване производство по ликвидация като способ за събиране на задължението по реда на чл.266 ТЗ. Отбелязал е, че това право на кредитора е вече реализирано и към момента е налице висящо ликвидационно производство, поради което не може да се говори за погасяване правото на иск по чл.125 ТЗ, а още по-малко може да се говори за погасяване на правото за удовлетворяване на ищеца от ликвидационния дял на съдружника в производството по чл.271 ТЗ с оглед обстоятелството, че ищецът не е кредитор на дружеството - трето задължено лице. Посочил е още, че не се установява бездействие на кредитора, което именно законът санкционира с погасяване на правото му на иск, съотв. на изпълнение върху ликвидационния дял на съдружника-длъжник. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Не е налице твърдяната от касатора „Комида“ ООД недопустимост на въззивното решение. Този довод е обоснован със съображения за недопустимост на предявените искове поради липсата на активна легитимация на ищеца К. и на правен интерес за него от търсената защита. Следва да се посочи, че по този въпрос въззивният съд е зачел съгласно чл.294 ГПК постановеното при предходното разглеждане на делото от касационната инстанция решение № 42/06.02.2025г. по к.т.д № 2174/2023г. на Първо т.о. ВКС, с което е прието, че за съдружника с прекратено дялово участие в „Телемонд“ ООД и за неговия процесуален субституент по чл.134 ЗЗД е налице правен интерес да предяви отрицателните установителни искове за нищожност на процесните сделки. Във връзка с допустимостта на въззивното решение е и поставеният от касатора „ТЛК България” ООД първи процесуалноправен въпрос. Съгласно постоянната практика на ВКС съдебното решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията за решаване на делото по същество; когато решението е постановено при липса на право на иск или ако правото на иск не е упражнено надлежно; когато съдът е бил десезиран от спора; при липса на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка; когато съдът се е произнесъл по непредявен иск. В случая касаторът не е изложил доводи за нито една от посочените хипотези, нито такава се констатира служебно от настоящия състав, доколкото не се твърди, нито се установява, да е налице произнасяне на въззивния съд в противоречие с търсената с предявените искове защита. Първият процесуалноправен въпрос, поставен от касатора „Комида” ООД, отнасящ се до задължението на въззивния съд да се произнесе по доводите и възраженията на страните, отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Във връзка с приложението на чл.236, ал.2 ГПК е формирана постоянна практика, обективирана в служебно известните на настоящия състав Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 55 от 03.04.2014г. по т.д. № 1245/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 63 от 17.07.2015г. по т.д. № 674/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 263 от 24.06.2015г. по т.д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 111 от 03.11.2015г. по т.д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т.о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК, както и посочените от касатора решения. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК. В настоящия случай при постановяване на обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от така формираната практика, като е обсъдил доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора. Въпросът е поставен във връзка с твърдения на касатора, че въззивният съд не е обсъдил следните доказателства: приетия като доказателство договор за цесия от 28.03.2016г., показанията на свидетеля Ц., отразеното в нотариалния акт изявление на страните за плащане на 401 141,54 лева чрез прихващане на задължение на продавача към „ТЛК България” ООД по договор за заем и цесия между Н. и „ТЛК България” ООД, отразеното в обявения в ТР доклад на ликвидатора на „Телемонд” ООД – липсата на кредитор „Прокредит Банк България” АД, както и служебно известния на съда факт на заличена ипотека, извършено чрез плащане на дълга, като сумата 342 640 лева, платима по банкова сметка на ВОС по т.д. № 2002/2015г. е уговорена под условие, което не се е сбъднало, доколкото на съда е служебно извество, че с определения на Апелативен съд – Варна обезпечението е отменено с влязло в сила определение. Въззивният съд е обсъдил договора за цесия от 28.03.2016г. и се е позовал на показанията на свиделеката Ц. и макар действително да не е изложил съображения във връзка с посочените от касатора доказателства, решаващия му извод е обусловен от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства и на приетите въз основа на това за установени факти - че независимо от извършените прихващания не е установено заплащане по първата сделка на сумата 1 443 362.91 лева, платими в тригодишен период от 16.02.2016г., като в обявения ГФО за 2016г. липсва вземането на „Телемонд” ООД за продажната цена по тази сделка, без да се установяват в същата година посочените в акта начини за погасяване на вземането за цената; че в счетоводството на „Комида” и „ТЛК България” както към края на 2016г., така и към 31.12.2020г. липсва осчетоводено плащане на дължимата цена и не са начислявани лихви за забавено изпълнение след настъпване на падежа; че въпреки предварителния договор, сключен с „Комида” ООД, „Телемонд” ООД продава по същото време имотите, предмет на този договор, на друго дружество „ТЛК България” ООД, като с това действие единствено уврежда имуществото си – губи активи на значителна стойност, а дължи и уговорена неустойка в размер на 900 000 лева; че единственото вземане, което съществува, е вземане на „ТЛК България” ООД от „Комида” ООД за сумата от 401 141.54 лева, а всичко останало е отразено като погасено между страните, без да се установява действително заплащане на цена по продажбите; че задължението на „Комида” ООД към „ТЛК България” ООД не е заплатено в уговорения срок до 31.12.2022г., независимо че „Комида” ООД е реализирало значителни приходи от отдаване под наем на придобитите имоти. С оглед на това липсата на подробни мотиви във връзка с посочените от касатора доказателства не се е отразило на решаващите изводи на въззивния съд, поради което искането за допускане на касационен контрол по поставения въпрос е неоснователно. Вторият процесуалноправен въпрос, поставен от касатора „Комида” ООД, не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК да се явява обуславящ изхода на делото. Въззивният съд не е отказал да зачете силата на пресъдено нещо на влязъл в сила акт относно момента на прекратяване на членството на Н. в „Телемонд” ООД, а не е обсъждал това обстоятелство като релевантно за основателността на предявените искове. Поради това формулираният въпрос не може да обоснове допускане на касационен контрол. Формулираните от касатора „Комида” ООД трети, четвърти и пети, от касатора „ТЛК България” ООД втори и трети и от касатора „Телемонд” ООД първи пет материалноправни въпроса се отнасят до произнасянето на въззивния съд по възражението им за липса на материалноправна легитимация на ищеца поради нищожност на договора за цесия, с който е придобил вземането спрямо А. Н.. Всички поставени въпроси се отнасят до част от изложените от въззивния съд мотиви - че при липса на оспорване от ответниците на съществуване вземането на „Пикадили” ЕАД от Н. последните нямат интерес да оспорват действителността на цесията, тъй като с договора за цесия се променя единствено личността на кредитора, но не се влошава положението на длъжника в материалноправното отношение; че съгласно договора за цесия посочената причина за извършеното прехвърляне на вземането на „Пикадили” ЕАД от Н. в полза на Г. К. за цена от 1 евро е, че длъжникът по прехвърленото вземане е неплатежоспособен; че цесионерът е търговец – акционерно дружество, докато цесионерът действа в качеството на обикновен гражданин, като търговецът би следвало да е в състояние да прецени дали вземането му е събираемо или не, респ. каква е неговата цена, и законът защитава частния интерес на търговците в много по-малка степен отколкото интереса на останалите участници в оборота - търговска сделка, сключена между търговци, не може да се унищожава поради крайна нужда и явно неизгодни условия, което на още по-голямо основание намира приложение, когато само едната страна по сделката е търговец, а нееквивалентността е в полза на страната, която не притежава търговско качество /мотиви на първоинстанционният съд, към които въззивният съд е препратил/. Наред с тези мотиви обаче въззивният съд е приел още, качеството на ищеца на кредитор на Н. е било обсъдено в производствата по чл.135 ЗЗД и чл.517 ГПК, а така и при образуване на изпълнителното дело № 640/28.04.2016г. въз основа на издадения обратен изпълнителен лист в полза на „Пикадили” ЕАД и извършената цесия, във връзка с които мотиви на въззивния съд въпрос не е поставен. Следва да се посочи още, че съгласно приетото в мотивите по т.2 на ТР № 2 от 09.07.2019г. по тълк.д. № 2/2017г. на ОСГТК на ВКС по отношение на Павловия иск като обезпечение /какъвто характер има и косвения иск/, съдът по този иск изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти, и може да приеме обратното само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо. Поради това настоящият състав намира, че доколкото не се явяват единствено обуславящи решаващия извод на въззивния съд, поставените въпроси не осъществяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК и не могат да обосноват допускане на касационен контрол. Формулираният от касатора „Комида” ООД шести материалноправен въпрос се отнася до значението на момента на прекратяване на участието на съдружника Н. по реда на чл.517 ГПК. По този въпрос въззивният съд е зачел приетото в решението на ВКС при предходното разглеждане на делото в касационната инстанция, че в случая не е значим за преценката на правния интерес въпросът кога е прекратено участието на длъжника като съдружник в дружеството, тъй като независимо дали увреждащата разпоредителна сделка, която се атакува, е извършена преди или след прекратяването на членственото правоотношение, тя намира своя израз в баланса на търговеца, служещ за изчисляване на имуществото по чл.125, ал. 3 ТЗ, респ. следва да намери отражение в коригиран баланс при доказване на необходимостта за това. От друга страна, по отношение на основателността на предявените искове с оглед поддържаното основание за нищожност на сделките въззивният съд е съобразил, че ответникът „Телемонд” ООД е бил уведомен за наложения запор върху дружествените дялове на съдружника си по първоначално образуваното изп.дело №1491/2015г. на ЧСИ З.Д. още на 04.01.2016г., когато му е връчено и изявлението на взискателя К. по чл.517, ал.3 ГПК, като и двете сделки са извършени в момент, в който е било налице знание у запорния длъжник Н., съответно и за останалите съдружници в „Телемонд” ООД, за възникване на запорното право на Г. К. спрямо Н. и насочване изпълнението върху дружествените дялове на съдружника в „Телемонд” ООД. Отговорът на общо поставения от касатора въпрос е обусловен от конкретния предмет на делото с оглед заявеното основание за нищожност на оспорените сделки, поради което не може да му бъде даден общозначим отговор. Поставеният от касатора „Комида” ООД седми материалноправен въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не съответства на мотивите на въззивното решение. Въззивният съд не е приел, че ответните дружества са свързани лица по смисъла на пар.1 от ТР на ТЗ, а е намерил, че е налице свързаност между дружествата, страни по сделките, която, макар да не е идентична с посочената в пар.1 от ДР на ТЗ, се явява от значение като индиция за постигнато общо съгласие между страните за източване на „Телемонд” ООД. Поради това поставеният въпрос не се явява обуславящ изхода на делото и не може да обоснове допускане на касационен контрол. Поставените от касатора „Телемонд” ООД шести и седми въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК да се явяват обуславящи изхода на делото. Въззивният съд не е отрекът, че прихващането и даването вместо изпълнение представляват способ за реално изпълнение, а след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства е достигнал до извод, че не е доказано погасяване на задълженията на купувачите по двете процесни сделки. Останалите четири правни въпроса, формулирани от „Телемонд” ООД, също не осъществяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросите се отнасят до допълнителните мотиви на въззивния съд за неоснователност на направеното пред него ново възражение от „Телемонд” ООД за липса на интерес от косвения иск поради погасяване по давност правото на иск на съищеца Н. за равностойността на дела му, съответно и на процесуалния му субституент, считано от прекратяване членственото правоотношение на 03.06.2016г., и евентуално за погасяване на правото на ликвидационен дял, считано от началния, евентуално от заключителния баланс на ликвидатора. Така изложените мотиви са субсидиарни, тъй като въззивният съд е приел това възражение за преклудирано, във връзка с който извод въпроси не са формулирани. Поради това искането за допускане на касационен контрол по поставените въпроси е неоснователно. Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contralegem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extralegem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая обжалваното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касаторите не се дължат разноски. На ответниците разноски не следва да се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 119 от 02.05.2025г. по в.т.д 54/2025г. на Апелативен съд Варна, с което е потвърдено решение № 260005 от 17.02.2022г. по т.д. № 1879/2019г. на Окръжен съд – Варна. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
Други данни
- В регистъра от
- 19.11.2026
- Последно в регистъра
- 19.11.2026