Определение · № 3220 · дело 1881/2026
Акт
- Вид на акта
- Определение
- Номер
- 3220
Попитайте асистента за този запис
Дело
- Дело № ?
- 1881/2026
- Вид на делото
- т.д.
- Отделение ?
- Второ търговско отделение
Текст на акта
ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 3220 Гр. София, 17.11.2026 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на трети ноември две хиляди двадесет и шеста година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА изслуша докладваното от съдия Зорница Хайдукова т. д. № 1881 по описа за 2026 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца М. К. Д. срещу решение № 614 от 13.05.2026 г. по гр. д. № 2323/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 3216 от 27.05.2025 г. по гр. д. № 4490/2024 г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от М. К. Д. срещу „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД иск с правно основание чл. 432, ал.1 КЗ за горницата над сумата от 45 000 лв. до сумата 80 000 лв. - претендирано застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания по повод възникнало на 28.12.2023 г. пътнотранспортно произшествие. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД, и с оглед неговата необоснованост. Излага, че при установената по делото фактическата обстановка въззивният съд неправилно е приложил принципа за справедливост и е постановил съдебния си акт в отклонение от разясненията, дадени с ППВС № 4/1968 г. Оспорва определеното обезщетение като изключително занижено в сравнение с установените в закона лимити по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Моли решението в обжалваната му част да бъде отменено, като бъде постановено друго, с което искът му да бъде уважен за разликата над присъдения размер от 45 000 лв. до претендирания размер от 80 000 лв., или за сумата 17 895,21 евро. В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото: 1. Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от увреденото в резултат на ПТП лице в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя и следва ли определеното от съда застрахователно обезщетение да съответства на установените по делото факти? 2. Може ли въззивната инстанция да излиза извън предмета на въззивната проверка по чл. 269 ГПК – чл. 271 ГПК, след като съответната страна-въззивник излага голословни твърдения в защита на тезите си и не прави доказателствени искания към въззивната инстанция, като тезите му се възприемат безкритично, необосновано от въззивната инстанция, както и в разрез с доказателствения материал, събран от първостепенния съд, включително и при положение, че пред въззивната инстанция не са събрани нови доказателства по смисъла на чл. 266, ал.2 и ал. 3 ГПК? Следва ли при постановяване на решението САС, 7-ми състав да се позове на конкретните разпоредби на материалния закон, въз основа на които гради своите правни изводи? При постановяване на решението си въззивният съд трябва ли да извърши цялостна преценка на всички събрани по делото доказателства и да изложи подробни мотиви кои от доказателствата кредитира и кои не и защо? Ответникът по касация, „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, в предоставения му срок не депозира писмен отговор и не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Въззивният съд с решението в обжалваната му част е приел, че по делото се установяват предпоставките на чл. 432, ал. 1 КЗ за ангажиране на имуществената отговорност на ответното застрахователно дружество. По спорния въпрос за размера на дължимото обезщетение се е позовал на нормата на чл. 52 ЗЗД и намерил, че събраните по делото писмени доказателства - медицински документи, гласни доказателства и заключение на медицинска експертиза, преценени в тяхната съвкупност, установяват обстоятелствата, релевантни за преценката за дължимото справедливо обезщетение, а именно: вида и естеството на получените от ищеца травми, конкретно индивидуализирани от медицинската експертиза: фрактури на ръка и на крак; проведеното лечение, в това число – оперативно и рехабилитационно в домашни условия; протеклият възстановителен и лечебен период от около 6 месеца за травмата на крака и около 2,5 месеца за травмата на ръката; настоящото здравословно състояние на пострадалата - наличие на дефицит и затруднение в движението на тазобедрената става; придвижване с помощно средство - бастун. Добавил е, че изводите му за справедлив размер на дължимото обезщетение отчитат и претърпения от ищеца съществен психически стрес, какъвто подобен инцидент безспорно ще причини, а и който е установен от събраните по делото гласни доказателства, включително за негативния ефект, по който получените от инцидента физически и психически травми са рефлектирали върху начина на живот непосредствено след злополуката и за съответен период след това. В тази насока е съобразил и установените обстоятелства, че М. Д. е била временно на постелен режим, правила е редовно рехабилитационни процедури, ползвала е проходилка, за да се придвижва; имала е нужда от чужда помощ, за да се обслужва. Заключил е, че при съобразяване на всички тези релевантни обстоятелства, преценени в тяхната съвкупност и при отчитане на възрастта на пострадалата към момента на инцидента – 71 г., формира извод за справедлив размер на обезщетението за търпените от ищеца вреди в размер на 45 000 лева – какъвто е определен и от първоинстанционния съд. Препратил е към мотивите на първоинстанционното решение при условията на чл. 272 ГПК и подчертал, че изцяло възприема фактическите и правни съображения на долната инстанция относно релевантните факти при определяне на справедливото обезщетение и приложението на нормата на чл. 52 ЗЗД. По тези съображения е постановил обжалвания резултат - потвърдил е първоинстанционното решение в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над сумата 45 000 лв. до претендирания размер от 80 000 лв. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Поставеният от касатора първи въпрос касае извода на въззивния съд за справедлив размер на дължимото от застрахователя обезщетение и в този смисъл е обуславящ, но по отношение на въпроса не е налице сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По въпроса е налице задължителна съдебна практика по ППВС 4/1968 г., както и непротиворечива такава по постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения като например: решение № 151 от 12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г., ТК, ІІ ТО, решение № 88 от 17.06.2014 г. по т. д. № 2979/2013 г., ТК, ІІ ТО, решение № 130 от 09.07.2013 г. по т. д. № 669/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II ТО и др. Съобразно даденото с ППВС 4/1968г. задължително тълкуване на нормата на чл. 52 ЗЗД понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат пред вид от съда при определяне размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесни увреди са броят, видът и характерът на уврежданията, начинът на извършване, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност. Съгласно постоянната практика на ВКС, намерила израз в решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 34 от 27.03.2020 г. по т. д. № 1160/2019 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 66 от 03.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 242 от 12.01.2017 г. по т. д. № 3319/2015 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 101 от 03.07.2014 г. по т. д. № 4391/2013 г. на ВКС, ТК, II TO и други, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди би следвало да се отчитат и конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно обезщетение към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Застъпено е разбирането, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение и не са самостоятелен критерий при прилагане на принципа за справедливост, а имат спомагателен характер и подлежат на съобразяване при формиране на размера на обезщетението като израз на икономическите условия към релевантния момент - момента на настъпване на увреждането. Настоящият състав на съда приема, че въззивният съд не се е отклонил от гореустановената практика на ВКС, поради което касация не следва да бъде допускана по този правен въпрос на заявеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. При определяне размера на справедливото обезщетение въззивният съд, противно на твърденията на касатора, е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии и ги е съобразил след обсъждане на конкретните факти по делото. Въззивният съд е изложил мотиви, че размерът на обезщетението следва да бъде съобразен с вида увреждане на пострадалия, с периода на лечението и процеса по възстановяване, взел е предвид и момента на настъпване на процесните увреди. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството. Втората група въпроси касаят правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Същите са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК. Въззивното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивни жалби, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства и не е излязъл от пределите на дължимата проверка. Решаващата дейност на съда е ясно отразена в мотивите към въззивното решение, като съдът изрично се е позовал на материалноправната норма на чл. 52 ЗЗД, обсъдил е релевантните за спора факти и обстоятелства, включително защо приема определеният от него размер на дължимото на ищеца обезщетение за справедлив, с което е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството. По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част. При този изход право на разноски има ответникът. Не е направил искане за присъждане на разноски, нито е доказал извършването на такива, поради което разноски няма да бъдат присъждани. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение ОПРЕДЕЛИ: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 614 от 13.05.2026 г. по гр. д. № 2323/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд в обжалваната част. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
Други данни
- В регистъра от
- 19.11.2026
- Последно в регистъра
- 19.11.2026