Решение · № 720 · дело 3663/2023
Акт
- Вид на акта
- Решение
- Номер
- 720
Попитайте асистента за този запис
Дело
- Дело № ?
- 3663/2023
- Вид на делото
- гр.д.
- Отделение ?
- Второ гражданско отделение
Текст на акта
Р Е Ш Е Н И Е № 720 гр. София, 18.11.2026 год. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Второ отделение, в открито съдебно заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА ЧЛЕНОВЕ: РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА РАДОСТ БОШНАКОВА при секретаря Славия Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Р. Бошнакова гр. дело № 3663 по описа на съда за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от И. В. П., против решение № 344 от 17.03.2023 г. по в. гр. д. № 2706/2022 г. по описа на Пловдивски окръжен съд. С него е потвърдено първоинстанционното решение по гр. д. № 15525/2020 г. по описа на Пловдивски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от И. В. П. против Община Пловдив иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване, че е собственик на основание давностно владение за периода 1957 г. - 2020 г. и наследяване на сграда с идентификатор **** по кадастралната карта на [населено място], със застроена площ 91 кв. м, на един етаж и с жилищно предназначение, и сграда с идентификатор **** със застроена площ 24 кв. м, на един етаж и с жилищно предназначение, разположени в поземлен имот с идентификатор ***, с административен адрес: [населено място], район „Ю.“, [улица]. Касаторът обжалва въззивното решение като неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост (чл. 281, т. 3 ГПК). Релевира доводи, че съдът необосновано е приел придобиване на собствеността върху съществуващата сграда чрез отчуждаването на дворното място, макар тя и другите постройки в имота да са отразени в съставените актове за собственост като частни. Поддържа още, че в нарушение на закона е отречена приложимостта на придобивната давност, като изтъква, че владението е осъществявано от баща му от 1956 г. до смъртта му през 1995 г., а след това – от наследниците му, и е изтекла към момента на подаване на исковата молба на 24.11.2020 г. Моли за отмяна на обжалвания акт и присъждане на разноски. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация Община Пловдив е подал писмен отговор, с който оспорва жалбата като неоснователна. Поддържа, че релевираните касационни основания не са налице, тъй като процесните сгради в поземления имот са собственост на общината и не могат да бъдат придобити по давност както поради липса на осъществявано от ищеца и неговия наследодател давностно владение, така и поради действието на законовата забрана по § 1 ЗД на ЗС за придобиване по давност на имоти – държавна и общинска собственост. Претендира присъждане на разноски. С определение № 3994 от 10.09.2024 г. касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка съответствието на въззивното решение с практиката на ВКС по правния въпрос: прекъсва ли се придобивната давност с предявяване на иск за собственост от владелец, позоваващ се на изтекла в негова полза придобивна давност. В открито съдебно заседание, касаторът И. В. П., чрез процесуалния си представител, поддържа касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след преценка на данните по делото и доводите на страните, намира следното: Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявен от ищеца И. П. против ответника Община Пловдив положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено правото му на собственост върху процесните две сгради, разположени в дворно място - общинска собственост. В исковата молба ищецът основава претенцията си на придобивна давност, осъществявана от неговите родители от 1956 г., и на наследяване по закон. Твърди, че през 1956 г. неговият баща В. В. е закупил от М. П. Г. заварената в отчужденото от последния дворно място сграда със застроена площ от 91 кв. м, която е била продадена във вид на строителни материали и със задължение за събаряне. Впоследствие, през периода 1970 г. – 1975 г., родителите на ищеца изградили в същия имот и втората процесна сграда с площ от 24 кв. м. Върху сградите родителите му като през това време са заплащали дължимите данъци за сградите и наем за ползването на терена на ОП „Жилфонд“. След смъртта на родителите си и на своя брат ищецът е придобил собствеността върху постройките по наследство и е продължил владението върху тях. Правният си интерес от предявяване на иска обосновава с обстоятелството, че за дворното място е съставен акт за частна общинска собственост (АЧОС) № 211 от 27.09.1999 г., като общината претендирала собствеността и върху сградите, каквито претенции тя изрично е заявила в издаденото от нея удостоверение от 15.09.2020 г. В отговора на исковата молба ответникът Община Пловдив е оспорил иска с възражения за придобиване от общината по приращение на основание чл. 92 ЗС на процесните сгради в имота - общинска собственост. Поддържа, че имотът е бил отчужден през 1956 г. от М. П. Г. по реда на ЗПИНМ (отм.), при което държавата е придобила и всички подобрения в него, а впоследствие собствеността е преминала върху общината. По отношение на завареното в имота едноетажно паянтово жилище от 33 кв. м твърди, че поради липса на застроителен режим същото е подлежало на събаряне. Оспорва още да е давано съгласие (включително по направени от ищеца или наследодателите му искания) за извършването на последващото строителство в имота, както и да е осъществявано давностно владение, годно да доведе до придобиване на собствеността върху процесните сгради. Основанието, обусловило допускане на касационно обжалване, е относимо към изводите на въззивния съд, който е приел за установено - включително чрез препращане по реда на чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, че ищецът И. П. (сега касатор) е наследник по закон (син) на В. В., починал на 03.03.1995 г., заедно с преживялата му съпруга П. В. и другия му син С. П.. След смъртта на майката на 13.05.1999 г. и на брат му на 13.05.2018 г., ищецът е останал единствен наследник по закон на своите родители и брат. Процесните две сгради са разположени в поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място]. Имотът е бил собственост на М. Г. и е отчужден с решение от 02.06.1956 г. на Градски народен съвет (ГНС) като празно дворно място. Към момента на отчуждаването в имота е съществувало едноетажно паянтово жилище с площ от 33 кв. м, като с декларация от 27.02.1956 г. бившият собственик М. Г. поел задължение да събори постройката и да прибере строителните материали от нея. Вместо да я събори обаче, с писмен договор от 15.09.1956 г. той е продал материалите от неразрушената сграда на бащата на ищеца - В. В., което обстоятелство се установявало от писмо от 09.03.1966 г. на началника на отдел „Финанси“ при СП „Жилфонд“. Сградата в дворното място не е била съборена, а след сключването на писмения договор бащата на ищеца започнал да живее в нея, което се потвърждавало и от показанията на разпитаните по делото свидетели С. З. и Е. Ч.. Въз основа на събраните гласни доказателства въззивният съд е приел още, че старата постройка в дворното място не е запазена в същия вид, тъй като била ремонтирана и пристроена, като в резултат на това строителство се обособили две слети едноетажни жилищни сгради, ползвани от семейството на ищеца, а през 1970 г. – 1971 г. в същия имот бил изграден и гараж. Прието е за установено, че имотът е актуван като държавен през 1966 г. с акт за държавна собственост (АДС) № 1014/7773 (стар) и е предоставен за управление на „Жилфонд“. През 1972 г. В. В. е подал заявление за издаване на разрешение за строеж, което не е уважено с мотив, че молителят не се легитимира като собственик на дворното място. В периода 1985 г. - 1997 г. първоначално бащата на ищеца - В. В., а впоследствие и самият ищец И. П., са сезирали общинската администрация с молби за признаване на право върху имота за съществуващите в него сгради, в които живеели след 1956 г. Последната молба е подадена от ищеца И. П. на 18.06.1997 г., като по нея е изготвено писмо от 21.11.1997 г. от Община Пловдив. С него същият е уведомен за липса на предвиден за съществувалата в имота сграда застроителен режим, поради което и подлежаща на премахване, респективно на основание да се ползва от реда за признаване на право на строеж върху общински имот, уреден в Закона за уреждане правата на лицата, които са заели или получили държавни дворни места. При така установените факти въззивният съд е приел, че към момента на установяване на фактическата власт върху съществувалата в имота сграда, бащата на ищеца е знаел, че тя, заедно с дворното място, е била предмет на отчуждаване и че закупува не сграда, а материалите от нея, поемайки задължение да я разруши. Поради това е липсвал субективният елемент на владението - намерението да държи вещта като своя, отделно от имота, което намерение е един от елементите на давностното владение. Съдът е посочил, че дори да е било налице намерение за своене (включително чрез последваща промяна на намерението) сградата като приращение върху държавен имот на основание чл. 92 ЗС е станала държавна собственост с отчуждаването и с извършеното ремонтиране и пристрояване на съществуващата сграда, за което липсвало право на строеж върху мястото, поради което нито бащата В. В., нито впоследствие синът му са придобили постройката въз основа на давностно владение, упражнявано в периода след 1956 г. Този извод е обоснован както от липсата на владение, така и от императивната забрана на чл. 86 ЗС в последователните ѝ редакции – първоначално забраняваща придобиването по давност на държавна собственост, в периода 1990 г. – 1996 г. на държавна или общинска собственост, а след изменението с ДВ, бр. 33/1996 г. (в сила от 01.06.1996 г.) – на публична държавна или общинска собственост. Изложени са съображения, че макар след 01.06.1996 г. имотите – частна общинска собственост, да подлежат на придобиване по давност при наличие на кумулативните предпоставки на чл. 79, ал. 1 ЗС (непрекъснато десетгодишно владение), в случая този срок не е изтекъл. С разпоредбата на § 1 от Закона за допълнение на ЗС (обн., ДВ, бр. 46/2006 г.), считано от 01.06.2006 г., е спряно течението на придобивната давност за имоти – частна общинска собственост. От влизането в сила на този мораториум до предявяването на настоящия иск на 24.11.2020 г. - действие, което на свой ред прекъсва и спира давността съгласно чл. 116, б. „б“ и чл. 115, б. „ж“ ЗЗД – предвиденият десетгодишен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС не е изтекъл. Този извод въззивната инстанция е акцентирала, че не се променя от решение № 3 от 24.02.2022 г. по к. д. № 16/2021 г. на Конституционния съд (КС) на Република България, с което § 1, ал. 1 ЗД ЗС и § 2 ЗР на ЗИ ЗС са обявени за противоконституционни. Съгласно чл. 151, ал. 2 от Конституцията на Република България актът, обявен за противоконституционен, не се прилага от деня на влизане на решението в сила. Тъй като решението на КС е влязло в сила след завеждането на исковата молба и прекъсването на придобивната давност за процесните сгради, то не рефлектира върху спорното правоотношение. Въз основа на тези мотиви съдът е заключил, че поради неосъществяване на елементите от фактическия състав, ищецът И. П. не е придобил по давност нито правото на строеж върху дворното място, нито правото на собственост върху процесните сгради в него. По правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване: За придобиването на правото на собственост върху недвижим имот по давност се изисква осъществяване на фактическа власт върху имота с намерение за своене в продължение на определения от закона срок (чл. 68, ал. 1 и чл. 79 ЗС), при което владението трябва да бъде постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно. По силата на чл. 84 ЗС във вр. с чл. 116 ЗЗД давностният срок се прекъсва само с определени, изрично посочени от закона действия, като едно от тях е предявяване на иск за спорния имот от собственика - арг. от чл. 116, б. „б“ ЗЗД, което да доведе до смущаване на владението върху имота, като искът следва да е бил предявен за установяване на собствеността или ревандикиране на същия имот. Съгласно установената практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК - решение № 177 от 09.11.2016 г. по гр. д. № 2803/2015 г. на ВКС, I г. о., решение № 99 от 10.05.2013 г. по гр. д. № 681/2012 г. на ВКС, I г.о., решение № 401 от 12.01.2012 г. по гр. д. № 895/2010 г. на ВКС, II г.о., и други, прекъсването на придобивната давност в тази хипотеза, винаги се свързва с действия на носителя на спорното материално право, насочено срещу лицето, което се позовава на придобиване на собствеността въз основа на осъществявано давностно владение. В обратната хипотеза на иск, предявен от владелеца, разпоредбата не намира приложение, тъй като владелецът не може чрез иск в защита на собствените си права да прекъсне течащата в негова полза придобивна давност, а и предявяването на иска е процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността (позоваване на давността по смисъла на чл. 120 ЗЗД във вр. с чл. 84 ЗС и даденото разрешение в Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС). Настоящият състав възприема така дадения отговор на правния въпрос, който следва да намери приложение при разглеждане на спора по настоящото дело. По основателността на касационната жалба: Въззивното решение е валидно и процесуално допустимо, а по същество и правилно като краен резултат относно приложението на материалния закон (чл. 79 ЗС), независимо че поставеният правен въпрос е разрешен от въззивната инстанция в несъответствие с дадения отговор. Предмет на правния спор е правото на собственост върху процесните сгради, разположени в урегулиран поземлен имот - частна общинска собственост, обосновано с осъществено давностно владение от 1956 г. и последващо наследствено правоприемство на право на строеж върху поземления имот, респективно на правото на собственост върху сградите с правото да се държат в чуждия имот. Правилно и в съответствие със събраните по делото доказателства, преценени в тяхната взаимовръзка и съвкупност, въззивният съд е приел, че след отчуждаването на имота на М. Г. процесните сгради, намиращи се в дворното място, са придобити от държавата, респективно от общината, макар и не изцяло по изложените от въззивната инстанция съображения. Отчуждаването на притежавания от М. Г. имот с пл. № * в кв. 79 (стар) - Въстанически на [населено място], целият с площ от 233 кв. м и застроен с едноетажно паянтово жилище от 32 кв. м, се е осъществило при действието на ЗПИНМ (1949 г., отм.), като съгласно чл. 39 ЗПИНМ (отм., ред. до изм. - Изв., бр. 54 от 06.07.1956 г.) имотът е бил отреден с уличнорегулационния план, утвърден със заповед № 44 от 08.05.1954 г., за мероприятие на народния съвет (като парцел за „Обществени нужди“). Поради определянето на недвижимия имот, отстъпен като обезщетение на собственика на отчуждения недвижим имот, извършено преди изменението на закона от 1956 г. с решение № 189 по протокол № 43 от 20.12.1955 г. на ГНС, в който протокол отчужденият имот е описан и който е посочен в актовете за държавна, респективно общинска собственост (а не с протокол № 10 от 02.06.1956 г. за оценка на имотите), отчуждаването на имота е настъпило по силата на самата регулация (чл. 39, ал. 1, ред. до изм. – Изв., бр. 54 от 06.07.1956 г., и чл. 74а ЗПИНМ, отм.). При определянето на обезщетението за такива имоти (включващи местата със сградите, постройките, съоръженията и другите подобрения в тях), отредени за мероприятия на народните съвети, включително и когато се отстъпва недвижим имот като обезщетение по чл. 73, ал. 2 ППИНМ (1950 г., отм.), действал към момента на определяне на обезщетението за отчуждения имот, изрично е предвидено (чл. 66 и сл. от Правилника) съобразяване както с незаконно направените строежи, така и с материалите на намиращите се в мястото сгради, които собственикът може да заяви да получи. Това е сторено и в случая чрез писмено изявление от собственика на отчуждения имот в подадената от него декларация от 27.02.1956 г. за задържане на материалите (чл. 69, ал. 1 ППИНМ, отм.), което не запазва правото му на собственост върху сградата, нито учредява право на строеж, а поражда единствено правото да се получат материалите при събарянето ѝ. След обезщетяването му, за заемането на така отчуждения имот е съставен протокол-опис от 26.04.1966 г., въз основа на указания, дадени с писмо от 09.03.1966 г. С отчуждаването на имота държавата е придобила мястото заедно със застроеното в него паянтово жилище. Въз основа на отчуждаването и извършеното впоследствие в поземления имот ново строителство, включително и чрез ремонтиране и пристрояване на съществуващата сграда, за което, при липсата на учредено или признато право на строеж за ищеца и неговите наследодатели, приложимо е правилото на приращението по чл. 92 ЗС, намиращите се в поземления имот процесни сгради са придобити от държавата, респективно от общината (с преобразуване на собствеността по силата на закона). По тези съображения направеният извод не се променя и от отбелязването за сградите като частни, направено в актовете за собственост, включително и в съставения АЧОС № 211 от 27.07.1999 г. на основание чл. 2, ал. 1, т. 4 ЗОС във вр. с § 7 ПЗР на ЗМСМА. Това отбелязване няма правопораждащо действие, нито значение на признаване на права в полза на трети лица, поради което оплакванията в касационната жалба в тази насока са неоснователни. В съответствие с установените от събраните по делото доказателства данни са и изводите на въззивния съд за липса на намерение за своене на процесните сгради, а дори и при приемане на осъществявано давностно владение – за липса на изтекъл изискуем по чл. 79, ал. 1 ЗС срок за придобиване на собствеността върху сградите, намиращи се в чуждия поземлен имот (държавна, респективно общинска собственост). Начинът на установяване на фактическа власт от наследодателя на ищеца В. В. въз основа на съществуващата сграда – чрез сключване на посочвания от страните (но не и представен) писмен договор от 15.09.1956 г. с бившия собственик М. Г. за прехвърляне на правото да получи материалите от сградата, която е била без застроителен режим и е следвало да бъде премахната за осъществяване на предвиденото по плана мероприятие, разкрива неговото субективно отношение, свързано с признание на чуждо право върху нея, респективно с липсата на намерение за своенето й. Липсата на такова намерение, респективно оборването на презумпцията по чл. 69 ЗС и изключване на течението на придобивна давност следва и от други установени по делото факти: заплащането на наемна цена от заемането на имота през 1966 г. (писмо от 09.03.1966 г.), макар и само за мястото (за което е налице признание от ищеца и приложени квитанции от 23.07.1996 г. и м. 01.03.1999 г.); изрично несъгласие на общината за запазването на постройките (включително по отношение на новото строителство в имота, чието премахване е поискано с писмо от 21.11.1997 г.), както и водената до 1997 г. кореспонденция от наследодателя на ищеца и самия ищец И. П. с искане за признаване на право на строеж върху мястото. Всички тези действия обективират знанието им, че имотът е чужд, и съзнанието им на държатели, поради което неоснователни са доводите в касационната жалба за осъществявано от наследодателите на ищеца и от самия него владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС. Индиция за промяна в намерението на упражняващите фактическа власт и преобръщане на държането във владение би могла да се изведе единствено от декларирането на процесните сгради от ищеца И. П. като собственик на същите пред ответната община с декларация по чл. 14 ЗМДТ от 12.03.1998 г., посочена в удостоверението за декларирани данни, както и от представените разписки и квитанции за заплатени данъци и такси. Действително, според трайната съдебна практика декларирането на имот и заплащането на данъци за него нямат самостоятелно и решаващо значение при преценката дали върху имота се упражнява давностно владение, доколкото представляват изпълнение на публичноправни фискални задължения. Различно обаче следва да е разрешението при спор за придобиване по давност на имот – общинска собственост, какъвто е настоящият случай, тъй като адресат на данъчната декларация е именно собственикът на имота (общината). От съдържанието на удостоверението за декларирани данни се установява, че посочената декларация е подадена от ищеца И. П. (понастоящем касатор) в качеството му на собственик. Поради това би могло да се приеме, че подаването на тази декларация директно пред собственика на имота (дворното място с намиращите се в него сгради) представлява манифестиране на намерението за своене и към този момент е поставено началото на владението. Дори да се приеме този извод обаче, течението на придобивната давност е прекъснато с последващото плащане на наем по квитанцията от 01.03.1999 г. за периода м. 01 – 12 (с посочване само на името на наследодателя В. В. и адреса на имота), с което отново се обективира признание на чуждо право ( чл. 116, б. „а“ ЗЗД). Дори и давностното владение да се приеме за осъществявано от праводателите на ищеца И. П., респ. от самия ищец при присъединяване на тяхното владение (чл. 82 ЗС), същото не може да има за последица придобиване на собствеността на процесните сгради. Този краен резултат остава непроменен, въпреки не-правилните изводи на въззивния съд относно прекъсването на давността с предявяване на иска за собственост от позоваващия се на нея владелец, както и относно невъзможността да бъде зачетено решението на Конституционния съд на Република България в настоящия процес. Независимо от тези погрешни изводи на въззивната инстанция, давностният срок не е изтекъл както поради посочения по-горе възможен начален момент на владение, така и поради неприложената от въззивния съд норма на чл. 7, ал. 1 ЗОбС (в сила от 01.06.1996 г.), въвеждаща забрана за придобиване по давност на имоти – частна общинска собственост, до 09.11.1999 г. (а не до 01.06.1996 г., както са приели първоинстанционният и въззивният съд въз основа на чл. 86 ЗС, приложим до този момент). С приемането през 1996 г. на Закона за общинската собственост законодателят е въвел с разпоредбата на чл. 7, ал. 1 ЗОбС изрична забрана за придобиване по давност на общинска собственост, обхващаща както имотите – публична общинска собственост, така и имотите – частна общинска собственост. Този извод се налага и от изменението на чл. 7, ал. 1 ЗОбС (обн., ДВ, бр. 96 от 05.11.1999 г., в сила от 09.11.1999 г.), с което законодателят изрично е разграничил двата вида общинска собственост, запазвайки забраната за придобиване по давност единствено по отношение на публичната общинска собственост. По аргумент на противното, едва от тази дата забраната е отпаднала за частната общинска собственост. Следователно придобивната давност за процесните сгради (частна общинска собственост) е могла да започне да тече най-рано с влизането в сила на посоченото изменение на закона на 09.11.1999 г., но е била спряна с въвеждането на мораториума по § 1 ЗД ЗС на 31.05.2006 г. Спирането е отпаднало на 08.03.2022 г. с обявяването на текста за противоконституционен с решение № 3 от 24.02.2022 г. по к. д. № 16/2021 г. на КС. От 09.11.1999 г. до въвеждането на мораториума (31.05.2006 г.) са изтекли 6 години и 7 месеца (без девет дни). Поради обявената противоконституционност и на § 2 ЗД ЗС, придобивна давност е текла и в периода от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г., т. е. за 19 дни. За следващия период – от 20.01.2018 г. до влизането в сила на решението на КС на 08.03.2022 г. – давността отново е спряла да тече, като едва след 08.03.2022 г. пречки за течението ѝ не съществуват. Така обявените с решението на КС за противоконституционни законови разпоредби не се прилагат и спрямо правоотношението, предмет на висящото съдебно производство, поради което приетото от инстанциите по същество в обратен смисъл е неправилно. Въпреки това, необходимите за придобиването на процесните сгради (намиращи се в поземлен имот – общинска собственост) десет години давностно владение по чл. 79, ал. 1 ЗС не са изтекли нито към датата на предявяване на иска (24.11.2020 г.), нито към датата на приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция (12.12.2022 г.). Следователно крайният извод на въззивния съд за неоснователност на иска е правилен. С оглед изложеното обжалваното въззивно решение е правилно като краен резултат, поради което и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК то следва да бъде оставено в сила. При този изход на делото и на основание чл. 81 във вр. с чл. 78, ал. 8 във вр. с ал. 3 ГПК ищецът (понастоящем касатор) следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от 100 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. Тази сума, превалутирана съгласно чл. 12 и 13 ЗВЕРБ, възлиза на 51.13 евро. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о. Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 344 от 17.03.2023 г. по гр. дело № 2706/2022 г. по описа на Пловдивски окръжен съд. ОСЪЖДА И. В. П. да заплати на Община Пловдив, на основание чл. 78, ал. 8 във вр. с ал. 3 ГПК, сумата 51.13 евро, представляваща разноски за производството пред касационната инстанция. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
Други данни
- В регистъра от
- 19.11.2026
- Последно в регистъра
- 19.11.2026