Решение · № 569 · дело 1772/2025

Р Е Ш Е Н И Е № 569 София, 24.09.2026 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на девети юни през две хиляди двадесет и шеста година в състав: Председател: Камелия Маринова Членове: Веселка Марева Емилия Донкова при секретаря Даниела Танева, като изслуша докладваното от съдия Емилия Донкова гр. д. № 1772/2025 г., и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 1505 от 25.03.2026 г. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 43 от 29.01.2025 г., постановено по въззивно гр. д. № 819/2024 г. на Русенския окръжен съд, по касационната жалба на Р. В. Д. и И. К. Д.. Със същото е отменено решение от 16.06.2024 г. по гр. д. № 54/2023 г. на Русенския районен съд, в частта, с която са отхвърлени предявените от И. К. И. и Е. С. С. срещу Р. В. Д. и И. К. Д. искове с правно основание чл. 108 ЗС с предмет – сгради с идентификатори **** /друг вид сграда за обитаване, със застроена площ 26 кв. м., на един етаж/ и **** /склад, със застроена площ 21 кв. м./, находящи се в поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], с площ 369 кв. м., като вместо него е постановено ново по същество, с което е признато за установено, на основание чл. 108 ЗС, че ищците са собственици на процесните сгради и ответниците са осъдени да им предадат владението. На основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен констативен нотариален акт № 113, т. 2, н. д. № 219/29.09.2022 г. за собственост на недвижим имот придобит по давност, с който Р. Д. е призната за собственик на процесните сгради. Първоинстанционното решение е потвърдено в останалата му част, с която са уважени исковете по отношение на 111/369 ид. ч. от дворното място и е отменен констативния нотариален акт, в частта, с която Р. Д. е призната за собственик на тези идеални части от дворното място. Касаторите Р. В. Д. и И. К. Д. искат обжалваният съдебен акт да бъде отменен като неправилен - касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК. В жалбата са изложени съображения за неправилност на решението като постановено при нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което се иска същото да бъде отменено и вместо него да се постанови касационно решение по съществото на спора, с което предявените искове да бъдат отхвърлени. В съдебно заседание, чрез процесуалния си представител адв. К. С., вземат становище за неправилност на обжалваното въззивно решение. Ответниците по касация И. К. И. и Е. С. С., чрез процесуалния си представител, считат, че касационната жалба е неоснователна. В съдебно заседание, чрез процесуалния си представител, ответницата С. изразява становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното обжалване е допуснато на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния материалноправен въпрос: „въз основа на какви критерии се преценява дали една постройка е принадлежност към дворното място, в което е построена, или представлява самостоятелен обект на право на собственост, когато като придобивно основание е въведено давностно владение върху същата от лице, което не притежава права върху дворното място?“ По основанието за допускане на касационно обжалване. В решение № 45/01.04.2021 г. по гр. д. № 2151/2020 г. на ВКС, първо г. о., е прието, че преценката дали една постройка представлява принадлежност към жилищна сграда, към дворното място, в което е построена, или представлява самостоятелен обект на право на собственост, следва да се извърши с оглед нейното предназначение към момента на построяването й и към момента, в който настъпва ефектът на съответния придобивен способ (сделка или придобивна давност), въз основа на който лицето, което не притежава права върху дворното място, респ. върху построената в това дворно място жилищна сграда, поддържа, че е придобило собствеността. В решение № 80 от 27.07.2018 г. по гр. д. № 3114 от 2017 г. на ВКС, второ г. о., също е възприето, че видът и функционалните характеристики на обектите на правото на собственост трябва да отговарят на действащите нормативни изисквания към момента на тяхното възникване. Веднъж възникнали, те съставляват годен обект на собственост. Горното разрешение е приложимо и за настоящата хипотеза при която процесните постройки са били обект на сделки и на съдебна спогодба за делба като самостоятелни такива, с оглед на което същите могат да бъдат и обект на придобивна давност. Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ гражданско отделение, като разгледа жалбата, приема за установено следното: Производството е образувано по предявени от И. К. И. и Е. С. С. срещу Р. В. Д. и И. К. Д. искове за ревандикация на 111/369 ид. ч. от дворното място, съставляващо поземлен имот с идентификатор *** и сгради с идентификатори **** и ****. Ищците са изложили твърдения, че са съсобственици при равни права на процесното дворно място, като И. И. притежава и право на собственост върху първия етаж от двуетажната жилищна сграда с идентификатор ****, построена в имота, а Е. С. – върху втория етаж. По отношение на процесните сгради като придобивно основание се сочи приращението. Ответницата Р. Д. се е снабдила с констативен нотариален акт на основание давностно владение за процесните сгради, заедно с прилежащия им терен, представляващ 111/369 ид. ч., равняващи се на 111 кв. м. от правото на собственост на поземлен имот с идентификатор ***. Ответниците са въвели възражение за изтекла в тяхна полза придобивна давност, като първоначално владение е било осъществявано от родителите на Р. Д. – В. и Х. Г.. По делото е установена следната фактическа обстановка: През 1957 г. Л. Х. К. /майка на ищеца И. И./ е закупила от С. Б. 1/2 ид. ч. от дворното място, заедно с целия горен етаж от построената в него къща; с половината шапрон в същото. През 1958 г. по силата на съдебна спогодба за делба /протокол от 11.03.1958 г./ Л. К. е получила в дял дворното място, като „построената в него къща си остава за страните, както те я притежават досега, а именно: Л. К. си остава собственик на горния етаж от сградата, а С. Б.-на долния етаж“. През 1960 г. С. Б. е продал на съпругата си П. Б. долния бечов етаж, заедно с половината от шапрона. Л. К. е продала на Б. Ц. 1/2 ид. ч. от дворното място, без постройките, описани като “съществуващите стари постройки“. На 25.08.1962 г. П. Б. е продала на Е. И. долния бечов етаж, състоящ се от стая и кухня и половината от шапрона. На 09.08.1961 г. между Л. К. и В. Г. е сключен предварителен договор, с който тя се е задължила да му прехвърли правото на собственост на „горния етаж от старата жилищна постройка, заедно с шапрона“, без дворното място. Посочено е, че в полза на купувача се учредява право на преминаване през описаното дворно място от улицата до жилището, шапрона и клозета. Продавачката се е задължила да „опразни жилището и шапрона и ги предаде за ползване от купувача най-късно до 13.08.1961 г.“. Ищецът И. И. се легитимира като собственик /заедно с Л. К./ на 1/2 ид. ч. от дворното място и първия жилищен етаж от двуетажната жилищна сграда, таванско помещение и мазе, заемащо южната част от сградата „под двете стаи, ведно с 1/2 ид. ч. от външната тоалетна и от останалите подобрения в двора“ по силата на наследяване и съдебна спогодба за делба /нотариален акт от 1985 г. за собственост на недвижим имот, издаден въз основа на съдебно решение и спогодба/. Ищцата Е. С. се легитимира като собственик на 1/2 ид. ч. от дворното място и втория жилищен етаж от двуетажната жилищна сграда, ведно с две избени помещения към улицата и таванско помещение, „клетка от дворищния клозет към къщата“, с договор за покупко-продажба от 18.10.2001 г. Продавачи по същия са Б. и Д. Ц., като посочените придобивни основания в тяхна полза са „покупка, строителство и делба“. Построената в имота след 1961 г. двуетажна жилищна сграда с идентификатор **** не е предмет на исковете. Процесните постройки са нанесени в кадастралния план на населеното място от 1964 г., а понастоящем са с идентификатори **** и **** по кадастралната карта. Експертизата е установила, че сградата с идентификатор **** е двуетажна, като има по две помещения на етаж. Конструкцията й е полумасивна-зидария и гредоред. Сградата с идентификатор **** е складова /шапрон/, долепена до жилищната. В дворното място има две външни тоалетни. Съществува и отделен вход за достъп до процесните сгради /достъпът до новата жилищна сграда и този до процесните постройки се осъществява от различни улици/. От събраните гласни доказателства се установява по безспорен начин, че в процесната стара къща са живели родителите на Р. Д.. Дори в показанията на ангажираните от ищците свидетели се възпроизвежда факта, че в нея е живяла майката на ответницата – Х. Г. до смъртта си през 2014 г., а след нейната смърт никой не е живял постоянно. Данъците за сградите и разходите за консумативи са заплащани първоначално от В. Г., а впоследствие от Р. Д.. Първоинстанционният съд е приел, че процесните постройки са могли да бъдат обект на придобивна давност. Кредитирал е свидетелските показания и в обобщение е направил извод, че владението върху сградите е било осъществявано явно и несмущавано от праводателите на ответницата и от самата нея в продължение на повече от десет години. Предвид основателността на възражението за изтекла давност, е отхвърлил исковете за ревандикация на въведеното придобивно основание – приращението. Въззивният съд е изложил съображения, че искът за собственост върху сградите е основателен на заявеното основание - придобиване по приращение съгласно чл. 92 ЗС. Решаващите изводи са изведени от това, че сградите не са самостоятелен обект на право на собственост, тъй като не отговарят на изискванията за жилище към настоящия момент. В обобщение е направено заключение, че те не са могли да бъдат предмет на сделки, нито на придобивна давност. Дори да се приеме, че са могли да бъдат обект на давностно владение не е доказано осъществяването на фактическа власт, с намерение за своене. Праводателите на ищците са допуснали родителите на ответницата да живеят в старата жилищна сграда. Налице е съвпадение на изводите на двете инстанции по отношение на процесните идеални части от дворното място, за които е прието, че не е доказано правоизключващото възражение на ответниците. По основателността на касационната жалба. Въпросът, обусловил допускане на касационно обжалване, е относим към изхода на спора, по който въззивният съд е приел, че по отношение на процесните постройки е приложим принципът на приращението. В настоящата хипотеза сградите са самостоятелен обект на право на собственост и са могли да бъдат и обект на придобивна давност от праводателите на ответниците, които не са притежавали права върху дворното място. При разрешаване на конкретния правен спор не е отчетен релевантния факт, че процесните постройки са били изградени към 1957 г., били са предмет на прехвърлителни сделки, на съдебна спогодба за делба и на предварителен договор за покупко-продажба, сключен между праводателите на страните. В трайната съдебна практика се приема, че когато фактическата власт е предадена на основание предварителен договор за продажба, то тя изначало има характер на владение - упражняващият фактическа власт държи имота за себе си, тъй като има увереността, че ще придобие собствеността. Поради това, за придобиване на имота по давност, не е необходимо да се доказва т. нар. преобръщане на държането във владение, нито демонстриране на намерението за своене. Съдът не е съобразил, че считано от 1961 г. е била установена самостоятелна фактическа власт от праводателите на ответниците с намерение за придобиване на собствеността. Последните не е следвало да демонстрират намерението си за своене на тези постройки. Осъществяваното от В. и Х. Г. и впоследствие от Р. Д. и нейния съпруг владение е било постоянно и явно, като същото с изтичане на десетгодишния давностен срок, е довело до придобиване на правото на собственост. Направеното от ответниците възражение за изтекла придобивна давност, е основателно. Същите се легитимират като собственици на сгради с идентификатори **** и ****, представляващи жилищна и складова. Поради изложените по-горе съображения тези сгради като самостоятелни такива са могли да бъдат обект на придобивна давност. По отношение на сградите исковете са неоснователни. С оглед на изложеното по-горе следва да се приеме, че като е отменил първоинстанционното решение и вместо него е постановил ново по същество, като е уважил исковете срещу касаторите по отношение на процесните постройки и е отменил констативния нотариален акт за същите, въззивният съд е постановил неправилно решение. То следва да се отмени в описаните части при касационното отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК - необоснованост на фактическите и правни изводи относно основателността на предявените искове, довели и до нарушение на материалния закон. Тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да се реши по същество от ВКС съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК. Предявените искове подлежат на отхвърляне. Въззивното решение следва да бъде оставено в сила в частта, с която е потвърден първоинстанционния акт за уважаване на исковете срещу касаторите по отношение на процесните идеални части от дворното място, за които ответницата Д. се е снабдила с констативен нотариален акт. От ангажираните доказателства не може да се направи извод за осъществявано владение върху дворното място, за което се установява, че съставлява парцел от 1959 г. /описан е като такъв в протокол от същата година/. С оглед изхода на спора ответниците по касация дължат на касаторите заплащане на направените разноски съразмерно на уважената част от жалбата, като същите са в общ размер на 1 470,62 евро, представляващи равностойността на заплатените 273,54 евро – за първоинстанционното производство; 389,86 евро – за въззивното производство и разноски от 807,22 евро пред касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о. Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № 43 от 29.01.2025 г., постановено по въззивно гр. д. № 819/2024 г. по описа на Русенския окръжен съд, в ЧАСТТА, с която са уважени предявените от И. К. И. и Е. С. С. срещу Р. В. Д. и И. К. Д. искове с правно основание чл. 108 ЗС с предмет – сгради с идентификатори **** /друг вид сграда за обитаване, със застроена площ 26 кв. м., на един етаж/ и **** /склад, със застроена площ 21 кв. м./, находящи се в поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], с площ 369 кв. м., както и в частта, с която на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен констативен нотариален акт № 113, т. 2, н. д. № 219/29.09.2022 г. за собственост на недвижим имот придобит по давност, с който Р. Д. е призната за собственик на процесните сгради и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявените от И. К. И. и Е. С. С. срещу Р. В. Д. и И. К. Д. искове с правно основание чл. 108 ЗС за признаване правото на собственост на ищците и предаване владението върху сгради с идентификатори **** /друг вид сграда за обитаване, със застроена площ 26 кв. м., на един етаж/ и **** /склад, със застроена площ 21 кв. м./, находящи се в поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], с площ 369 кв. м., с адрес: [населено място], [улица]. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в ЧАСТТА, с която първоинстанционното решение е потвърдено в останалата му част, с която са уважени исковете по отношение на 111/369 ид. ч. от дворното място и е отменен констативния нотариален акт, в частта, с която Р. Д. е призната за собственик на тези идеални части от дворното място. Осъжда И. К. И. и Е. С. С., да заплатят на Р. В. Д. и И. К. Д., сумата 1 470,62 евро, представляваща направени разноски по делото за всички инстанции. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: