Определение · № 2637 · дело 672/2026

10 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 2637 [населено място], 24.09.2026 година Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, 5 състав, в закрито заседание на шестнадесети април две хиляди двадесет и шеста година, в състав: Председател: Росица Божилова Членове: Анна Ненова Татяна Костадинова като разгледа докладваното от съдията докладчик Анна Ненова т.д. № 672 по описа за 2026г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на Фолксваген Аутоферзихерунг АГ (Volkswagen Autoversicherung AG), застрахователно дружество регистрирано във Федерална Република Германия, срещу решение № 1261 от 05.11.2025г. по в.гр.д. № 385/2024г. на Апелативен съд – София, поправено с решение № 42 от 13.01.2026г. С решението, като е отменено частично и е потвърдено частично решение № 260818 от 08.06.2023г. по гр.д. № 10383/2019г. на Софийски градски съд, касаторът е осъден да заплати на Е. С. Г. допълнително сумата от 52 502 лева, а на Я. В. Г. допълнително сумата от 57 500 лева, със законната лихва за забава от 12.04.2017г. до окончателното плащане. Присъдените суми представляват обезщетения за претърпените неимуществени вреди от смъртта на В. Г., съпруг на Е. С. Г. и баща на Я. В. Г., настъпила на 22.08.2016г. при пътнотранспортно произшествие на територията на Република Унгария по причина на водач на моторно превозно средство, гражданската отговорност на когото е била застрахована при застрахователното дружество. За присъдените като обезщетения 6 586 лева и 6 045. 76 лева (при приспадане на извършените от застрахователя плащания) първоинстанционното решение като необжалвано е влязло в сила. Касаторът намира въззивното решение за недопустимо в цялост, тъй като съдът е излязъл извън правомощията си за проверка на правилността на първоинстанционното решение. Във въззивната жалба не е имало оплаквания и възражения, свързани с приложението на чл. 52 от ЗЗД във връзка с чл. 16 от Регламент „Рим ІІ“. Решението е недопустимо и в частта, с която апелативният съд не е спаднал присъдените от първата инстанция необжалвани суми – 6 586 лева за Е. С. Г. и 6 045. 76 лева за Я. В. Г.. Евентуално ако все пак е имал правото да разгледа и приложи чл. 52 от ЗЗД във връзка с чл. 16 от Регламента, апелативният съд е следвало служебно да изтълкува и приложи императивните норми в тяхната цялост, а не повърхностно и непълно. Нормата на чл. 52 от ЗЗД не е особена повелителна норма по смисъла на чл. 16 от Регламент „Рим ІІ“. Не са изпълнени кумулативните изисквания, изложени в решението на СЕС по дело С-86/23 – разглежданото правно положение да има достатъчно тясна връзка с държавата членка на сезирания съд, като в същото време въз основа на подробен анализ на текста, общата структура, целите и контекста на приемане на тази национална разпоредба нейното зачитане да се счита от решаващо значение в рамките на правния ред на тази държава членка, тъй като преследва цел за защита на съществен обществен интерес и която не може да бъде постигната чрез прилагане на правото, определено съгласно член 4 от Регламента. Претърпените от близките роднини вреди трябва да се считат за непреки последици по смисъла на член 4, § 1 от Регламент „Рим ІІ“ и следователно не влияят върху привръзката, определяща приложимото право. Единствената връзка с България в случая е местоживеенето на ищците и на загиналото лице. ПТП е настъпило в Унгария, мястото на установяване на застрахователя е в Германия, а там е и гражданството и мястото на обичайно пребиваване на причинителя на вредата, както и там е регистрирано превозното средство. Също съгласно изложеното от касатора въззивният съд не се е произнесъл по доводите на страната, че нормата на чл. 52 от ЗЗД не е особена повелителна норма, както и че не са изпълнени кумулативните изисквания, изложени в решението на СЕС. Отделно от това определеното обезщетение е и завишено. Присъденият размер на неимуществените вреди от по 140 000 лева за всеки от ищците не е подкрепен в нужната степен от установеното по делото. Обжалваното решение се определя от касатора и като очевидно неправилно. Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото правни въпроси, решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и на Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз – касационни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК. Конкретно формулираните въпроси са: 1.) Какви са правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото предвид разпоредбата на чл. 269, изр. 2 от ГПК, според която служебната му проверка има за предмет валидността и допустимостта (в обжалваната част) на първоинстанционното решение, а по останалите въпроси въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата? Длъжен ли е съдът да осигури правилното приложение на императивния материален закон независимо от изложеното в жалбата? Според касатора по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с мотивите на т. 1 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение № 572 от 09.10.2025г. по гр.д. № 4187/2023г. на ВКС, ГК, І г.о. 2.) Може и/или следва ли чл. 52 от ЗЗД да се прилага като особена повелителна норма по смисъла на член 16 от Регламент „Рим ІІ“ въз основа на обстоятелството, че болките и страданията на ищците са се проявили, проявяват се и ще продължават да се проявяват на територията на Р България и това обстоятелство само по себе си явява ли се достатъчно значимо, така че зачитането на правилото от българския правов ред за обезщетяване на неимуществените вреди по справедливост (чл. 52 от ЗЗД) да е от решаващо значение в рамките на правния ред на България, тъй като преследва цел за защита на съществен обществен интерес, а именно да се постигне в максимална степен заместваща облага на претърпените болки и страдания от морално естество? Във връзка с въпроса касаторът сочи решение на СЕС от 05.09.2024г. по дело С-86/23 (съответно евентуално постановено решение по т.д. № 330/2021г. на ВКС, ТК, ІІ т.о, по което е било отправено преюдициалното запитване), както и решение от 10.12.2015г. по дело С-350/14, на които въззивното решение противоречи. 3.) Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими съм предмета на спора, фактите, на които се основават, и доказателствата за тях? В мотивите на въззивното решение трябва ли да бъде посочено кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, като конкретно, ясно и точно изложи в решението си върху кои доказателства основава възприетата фактическа обстановка? Въззивният съд длъжен ли е да изложи собствени доводи във връзка с наведените в жалбата оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение и да обсъди доказателствата, събрани по надлежния процесуален ред, във връзка с доводите на въззивника във въззивната жалба? За задължението на въззивната инстанция да отговори на всички доводи и възражения, изложени във въззивната жалба, в рамките на предмета на проверката по чл. 269 от ГПК, независимо от процесуалната възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд? По тези въпроси, според касатора, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 222 от 27.03.2018г. по т.д. № 505/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 8 от 19.01.2018г. по т.д. № 2435/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., ППВС № 1/53г., ППВС №7/1965г., ППВС № 1/1985г., ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000г. и др. От насрещните страни по жалбата Е. С. Г. и Я. В. Г. е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат обстоятелствата по спора. Изцяло се споделят фактическите и правни изводи на въззивния съд в решението му. Сочи се съдебна практика на българските съдилища (ВКС), на която присъдените обезщетения съответстват по размер. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването. За да постанови решението си, въззивният съд е приел от фактическа страна, че на 22.08.2016г., на територията на Република Унгария, Автомагистрала M 1 от [населено място] към [населено място], км 145-248, е настъпило пътнотранспортно произшествие. Водачът на лек автомобил марка “Сеат”, модел “Ибиса”, с немски peг. номер М - ER 2412, се движел в лявата лента на магистралата. Поради невнимателно и непредпазливо шофиране управляваният автомобил излязъл от пътя на тревния банкет до вътрешното платно. Водачът забелязал това и завъртял на дясно волана, поради което настъпил сблъсък в лявата страна на движещия се в същата посока микробус “Рено Трафик” с ремарке с peг. № DL- 936 GL/OB-0170-EB и микробусът се преобърнал. В резултат на преобръщането настъпила смъртта на В. Г., който пътувал на задната лява седалка на превозното средство. Във връзка с инцидента в Полицейско управление на [населено място], отдел “Пътна Полиция”, е било образувано дело N 08040/1031/2016.Вu. Повдигнато е било обвинение срещу водача на автомобила „Сеат“ за извършено престъпление по чл. 235, ал.1, ал. 2, т. „б“ от Наказателния кодекс на Република Унгария и по дело № В15/2017/5 на Окръжния съд в същия град срещу него е била постановена и е влязла в сила присъда от 22.03.2017г. За обстоятелствата относно пътния инцидент в първоинстанционното производство е била изслушана също комплексна съдебномедицинска и автотехническа експертиза. Ищците са били съответно съпруга и син на загиналия В. Г.. Те са претърпели болки и страдания от смъртта му. В този смисъл въззивният съд е съобразил показанията на изслушаните в първоинстанционното производство двама свидетели (М. С. и С. С.), близки на ищците. Според дадените показания съпрузите живеели заедно в България до смъртта на В.. Той се грижел за издръжката. Я. живеел сам, а не заедно с родителите си, но с тях бил в добри отношения. Често се чувал по телефона с баща си. Поне веднъж месечно посещавал родителите си, за да се виждат. И двамата ищци понесли тежко загубата на своя съпруг и баща. Затворили се в себе си. Също съгласно възприетото от въззивния съд водачът на автомобила марка “Сеат” е имал валидна застраховка, сключена с германската застрахователна компания Фолксваген Аутоферзихерунг АГ (ответника) по застрахователна полица № VM-[ЕГН], валидна към датата на събитието. Представител на това застрахователно дружество на територията на Република България е било дружеството ЗАД „Алианц България“ АД, към което на 12.01.2017г. ищците са предявили претенции за заплащане на обезщетение. Съгласно писмо от ЗАД „Алианц България“ АД до тях от 12.10.2017г. определените им обезщетения за претърпените неимуществени вреди са били в размери от 1 200 000 HUF и 2 200 000 HUF. Тези обезщетения, според дружеството, са съответствали на правните норми на унгарското законодателство и съдебна практика. Предложените обезщетения са били счетени от ищците за занижени, при което те са предявили исковете си по делото – за заплащане на суми от 150 000 лева за Я. В. Г. и 160 000 лева за Е. С. Г., със законната лихва за забава от датата на ПТП до окончателното плащане. Междувременно извънсъдебно на Е. С. Г. са били платени като обезщетение 10 914 лева, както и с второ платежно нареждане от 21.09.2020г. – 1 028. 34 лева, а на 28.09.2020г. – 54. 50 лева. На Я. В. Г. са били преведени 3 300 евро като обезщетение (6 454.24 лева). При тези приети за установени фактически обстоятелства съставът на Апелативен съд – София е посочил, че счита, че приложимото право в случая е унгарското. Съгласно разпоредбата на член 4, § 1 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения („Рим II“) приложимото право към извъндоговорни задължения, произтичащи от непозволено увреждане, е правото на държавата, в която е настъпила вредата, независимо в коя държава е настъпил вредоносният факт и независимо в коя държава или държави настъпват непреките последици от този факт. Относно това приложимо право във въззивната жалба на Е. С. Г. и на Я. В. Г. не е имало изложени възражения. Въпреки приетото за приложимо към спора унгарско право, относно размера на обезщетението в случая, според въззивния съд, е следвало да бъде приложена националната разпоредба на чл. 52 от ЗЗД. В тази връзка е било цитирано решение на СЕС по дело С-86/23, съгласно което член 16 от Регламент „Рим II“ трябва да се тълкува в смисъл, че национална разпоредба, която предвижда, че обезщетението за неимуществените вреди, претърпени от близките роднини на починало при пътнотранспортно произшествие лице, се определя от съда по справедливост, не може да се счита за „особена повелителна норма“ по смисъла на този член, освен ако разглежданото правно положение има достатъчно тясна връзка с държавата членка на сезирания съд — въз основа на подробен анализ на текста, общата структура, целите и контекста на приемането на тази национална разпоредба сезираната юрисдикция констатира, че нейното зачитане се счита от решаващо значение в рамките на правния ред на тази държава членка, тъй като преследва цел за защита на съществен обществен интерес, която не може да бъде постигната чрез прилагане на правото, определено съгласно член 4 от регламента. Според въззивния съд от събраните по делото доказателства се е установявал обемът на вредите, претърпени от ищците, а именно - негативни емоции, тъга, мъка, болка, продължителен период на същите във времето, които са в пряка връзка с травменото събитие. Тези страдания са продължили в значителен период след смъртта на В. Г.. Ищците са претърпели неимуществени вреди, които следва да бъдат обезщетени. Вредоносното събитие е било реализирано през 2016г., като болките и страданията (т.е. твърдените неимуществени вреди) са се проявили, проявяват се и ще продължават да се проявяват на територията на Република България. Последното (погледнато през призмата на решението на СЕС по дело С-86/2023г.) е следвало да се приеме за достатъчно значимо обстоятелство, че зачитането на правилото от българския правов ред за обезщетяване на неимуществените вреди по справедливост (чл. 52 ЗЗД) в конкретния случай, е от решаващо значение в рамките на правния ред на България, тъй като преследва цел за защита на съществен обществен интерес, а именно да се постигне в максимална степен заместваща облага на претърпените болки и страдания от морално естество. В обобщение като базови обезщетения в случая са били определени суми от по 140 000 лева за всеки от ищците. Според въззивния съд така определените обезщетения е следвало да бъдат намалени с 50% поради съпричиняване – непоставен от В. Г. обезопасителен колан. Обстоятелството е било прието за установено въз основа на изслушаната комплексна съдебномедицинска и автотехническа експертиза. Като пътник, возел се отзад от лявата страна на микробуса, при удара той е изхвърчал през страничното стъкло, купето на микробуса е преминало през част от главата и тялото му, и това е причинило толкова тежки наранявания (тежка съчетана травма), че той е починал на място. Микробусът, в който е пътувал починалият, е бил оборудван с триточкови инерционни колани на всички места в превозното средство. Въззивният съд е акцентирал върху посоченото от вещите лица, че ако В. Г. е бил с правилно поставен предпазен колан, той не би изпаднал от автомобила и не би могъл да получи тежките увреждания на вътрешните органи в гръдния кош и корема, довели до смъртта му. Възможност за намаляване на обезщетението поради съпричиняване е предвиждало и унгарското право, относно съдържанието на което от въззивния съд са били изложени подробни съображения. Или, според въззивния съд, на Е. С. Г. е следвало да бъде присъдена допълнително сума на обезщетението от 52 502 лева - 70 000 лева минус платени от застрахователя 10 912 лева и при съобразяване на присъдените й с първоинстанционното решение 6 586 лева. На Я. В. Г. са били дължими допълнително 57 500 лева - 70 000 лева минус платените от застрахователя 6 454. 24 лева, при съобразяване на присъдените му с първоинстанционното решение 6 045. 76 лева. Лихва за забава върху обезщетенията, според въззивния съд, е била дължима от 12.04.2017г. На 12.01.2017г. ищците са сезирали представителя на застрахователя в България. Това е бил началният момент, от които тече предвиденият в чл. 31 от унгарския Закон за „Гражданската отговорност“ тримесечен срок за произнасяне, независимо от представянето или не на всички необходими документи и информация. В този срок е предоставена възможността на застрахователя да определи и изплати обезщетение за вредите. С оглед на това е следвало да се приеме, че застрахователят дължи законна лихва върху обезщетението (включително и присъденото със съдебно решение такова) от датата на изтичане на предвидения срок. До неговото изтичане съобразно правилата на унгарското законодателство същият не е изпаднал в забава, поради което не следва да дължи и лихва върху присъдената сума (обезщетение за забавено изпълнение). Лихвата е следвало да се определи в размер на основания лихвен процент на унгарската централна банка, валиден на първия ден от календарното полугодие, засегнат от забавянето, който се прилага за целия период на даденото календарно полугодие съобразно цитираната разпоредба на унгарския Гражданки кодекс. Доказателства за съдържанието на приложимото чуждо право са били събрани основно в първоинстанционното производство, по реда на Европейската конвенция за обмен на правна информация. При тези установени обстоятелства третият поставен от касатора въпрос (процесуалноправен) относно задължението на въззивния съд да обсъди съвкупно събраните доказателства относно релевантните по делото факти и да отговори на доводите и възраженията на страните по спора, отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Въпросът е от значение за изхода на делото съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Основан е на оплакванията в касационната жалба, че съставът на Апелативен съд – София не се е произнесъл по доводите на касатора дали нормата на чл. 52 от ЗЗД е особена повелителна норма, съответно изпълнени ли са изискванията, посочени в решението на СЕС по дело С-86/23. По отношение на въпроса не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Не се установява противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС в посочените от касатора съдебни решения, съответно противоречие със задължителната практика на този съд, обективирана в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по гр. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС (мотиви). Пряко или имплицитно въззивният съд е отговорил на доводите на касатора, като тези доводи не са били споделени. Правилността на изложените от съда изводи не може да бъде съобразявана във фазата по допускане на касационно обжалване. Същото е по отношение на първия поставен въпрос – дали за приложението на особена повелителна норма по чл. 16 от Регламент (ЕО) № 864/2007 съдът следи служебно, съответно длъжен ли е съдът да осигури правилното приложение на такава норма, независимо от изложеното във въззивната жалба. Въпросът отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 от ГПК, но не е удовлетворено допълнителното изискване на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд е отговорил на въпроса положително и това е в съответствие с постановките на т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно решението при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. В съответствие с това разрешение е да се приеме, че то касае и приложението на особените повелителни норми по чл. 16 от Регламент (ЕО) № 864/2007 - когато съображения от обществен интерес оправдават предоставянето на възможност на съдилищата в държавите членки при изключителни обстоятелства да прилагат изключения, основани на съображения от обществен ред и особени повелителни норми. В случая въззивният съд е приел, че нормата на чл. 52 от ЗЗД относно размера на дължимо обезщетение за неимуществени вреди е такава и я е приложил, независимо от изрично посоченото от този съд и неоспорено от ищците обстоятелство, че по правило приложимо е унгарското право съответно на член 4, § 1 от Регламента, като право на държавата, в която е настъпила вредата. Касационно обжалване следва да бъде допуснато по втория от въпросите на касатора (материалноправен). Уточнен и конкретизиран съобразно правомощията на касационната инстанция, въпросът съдържа питането дали обстоятелството, че болките и страданията на ищците по иск за обезщетение за неимуществени вреди от смърт на близък срещу застраховател са се проявили, проявяват се и ще продължават да се проявяват на територията на Р България, само по себе си се явява достатъчно значимо, така че зачитането на правилото от българския правов ред за обезщетяване на неимуществените вреди по справедливост (чл. 52 от ЗЗД) да е от решаващо значение в рамките на правния ред на България (правното положение да има достатъчно тесни връзки с държавата членка на сезирания съд)? Може ли разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД в този случай да се счете от такова значение в националния правен ред, че да обоснове отклонение от приложимото право, определено съгласно член 4 от Регламент (разпоредбата да се счете за особена императивна)? Въпросът е от значение за изхода на делото. Това е поради изложените от въззивния съд съображения, че разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД е приложима поради мястото, където се търпят неимуществените вреди, както и че правилото от българския правов ред за обезщетяване на неимуществените вреди по справедливост (чл. 52 ЗЗД) е от решаващо значение в рамките на правния ред на България, тъй като преследва цел за защита на съществен обществен интерес, а именно да се постигне в максимална степен заместваща облага на претърпените болки и страдания от морално естество. Тези изводи не се споделят от касатора. Според него разглежданото правно положение няма достатъчно тясна връзка с държавата членка на сезирания съд. Касационно обжалване следва да бъде допуснато за проверка на съответствието на въззивното решение с решение на СЕС от 05.09.2024г. по дело С-86/23, ECLI:EU:C:2024:689, както и с решение на СЕС от 10.12.2015г. по дело С-350/14, ECLI:EU:C:2015:802 ( чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК ). По т.д. № 330/2021г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., на което се позовава касаторът, към настоящия момент няма постановено решение. Липсва вероятност въззивното решение да е недопустимо. Посочените от касатора обстоятелства (нарушение на разпоредбата на чл. 269 от ГПК и несъобразяване от въззивния съд на извършени от застрахователя плащания), обосновават евентуална неправилност на решението, а не недопустимост. При допуснатото касационно обжалване на Фолксваген Аутоферзихерунг АГ следва да бъде дадена възможност да представи документ за внесена държавна такса в размер на 1 124. 86 евро по сметката на ВКС на РБ за разглеждане на касационната жалба. Таксата е съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК), вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК, при обжалваем интерес по делото от 56 243. 13 евро, съответно 110 002 лева. Воден от горното съдът О П Р Е Д Е Л И: ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1261 от 05.11.2025г. по в.гр.д. № 385/2024г. на Апелативен съд – София, поправено с решение № 42 от 13.01.2026г. УКАЗВА на касатора Фолксваген Аутоферзихерунг АГ в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена държавна такса в размер на 1 124. 86 евро по сметката на ВКС на РБ за разглеждане на касационната жалба. След представяне на вносния документ делото да се докладва на председателя на Първо отделение на Търговската колегия на ВКС на РБ за насрочване в открито заседание. При непредставяне в срок на документ за внесена дължимата държавна такса делото да се докладва на състава за връщане на касационната жалба и прекратяване на касационното производство. Определението не подлежи на обжалване. Председател: Членове:1. 2.