Определение · № 2635 · дело 827/2026

14 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 2635 [населено място], 24.09.2026 година Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, 5 състав, в закрито заседание на двадесет и първи май две хиляди двадесет и шеста година, в състав: Председател: Росица Божилова Членове: Анна Ненова Татяна Костадинова като разгледа докладваното от съдията докладчик Анна Ненова т.д. № 827 по описа за 2026г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 от ГПК. С решение № 409 от 23.12.2025г. по в.т.д. № 489/2025г. на Апелативен съд – Пловдив, поправено с решение № 44 от 10.02.2026г., е потвърдено решение № 316 от 07.07.2025г. по т.д. № 317/2024г. на Окръжен съд – Пловдив в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Банка ДСК“ АД срещу Ш. К. иск за сумата над размера от 86 056. 52 лева до претендираните 110 476. 36 лева (или допълнително за 24 419. 84 лева) главница по Договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти от 26.02.2015г. Със същото решение актът на окръжния съд е потвърден и в частта, с която са уважени исковете на банката за заплащане от Ш. К., въз основа на договора, на сумите от 16 080. 62 лева договорна лихва за периода от 28.10.2021г. до 29.05.2024г. и 2 059. 49 лева обезщетение за забава (лихвена надбавка за забава) за периода от 28.10.2021г. до 29.05.2024г. С подадена касационна жалба „Банка ДСК“ АД обжалва въззивното решение в частта на потвърденото решение на Окръжен съд - Пловдив в неговата отхвърлителна част – за сумата от 24 419. 84 лева. Според банката тази сума е трябвало да бъде присъдена като договорна лихва за гратисния период 24.02.2015г. – 28.09.2021г. Евентуално въззивният съд е трябвало да даде указания на страната за отстраняване на нередовност на исковата молба по този иск. Отделно от това неправилни се считат изводите на въззивния съд, че клаузата на чл. 10.2 от Общите условия към договора за кредит е недействителна. Условията за капитализиране са били заложени изначално в Общите условия, както и в типовия образец на договора за кредитиране на студенти и докторанти, т.е. предварително заложено условие по договора (чл. 27, ал. 2 от Типовия договор за кредитиране на студенти и докторанти (обн. ДВ, бр. 33 от 30.04.2010г.)). Съгласно ЗКСД и типовия договор общият размер на дълга по договора за кредит се формира след изтичане на гратисния период и включва реално усвоените суми и дължимата за срока на договора за кредит лихва, в т.ч. и капитализираните годишни лихви през гратисния период. Последните, при съобразяване на изрично предвидената в закона капитализация, стават част от главницата. Капитализацията на лихва и анатоцизмът не са тъждествени понятия. Въззивният съд не е изложил каквито и да било мотиви дали и защо счита за неоснователни доводите, че дори да се приеме, че уговореното между страните капитализиране на възнаградителната лихва води до анатоцизъм, то това не следва да има за последица освобождаване на длъжника изобщо от плащане на дължимата от него възнаградителна лихва през гратисния период. Касаторът иска въззивното решение в обжалваната част да бъде допуснато до касация и отменено, с уважаване на иска и относно сумата от 24 419. 84 лева. Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационното обжалване на въззивното решение е допустимо поради разрешаването на значими по делото материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Конкретно формулираните от банката въпроси са: 1.) Представлява ли анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 от ЗЗД капитализирането по време на гратисния период на договорна лихва с отложен (ненастъпил) падеж към непадежирала главница по договор за кредит, сключен при условията на ЗКСД, включително предвид факта, че тази капитализация е предвидена в съдържанието на Типовия договор, утвърден от ведомствата, натоварени с държавната политика в областта на финансиране на образованието (обн. ДВ, бр. 33 от 30.04.2010г.) и сключен с банката – кредитор по реда на чл. 7 от ЗКСД? Въпросът се определя като такъв от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. 2.) Следва ли натрупаната през гратисния период и капитализирана към главницата възнаградителна лихва по договор за кредит, сключен при условията на ЗКСД, да бъде отграничена и претендирана от кредитора – ищец в отделен самостоятелен петитум на исковата молба, за да дължи съдът произнасяне и за тази сума? 3.) В случай че натрупаната през гратисния период и капитализирана към главницата възнаградителна лихва по договор за кредит, сключен при условията на ЗКСД, не е отграничена и претендирана от кредитора – ищец в отделен самостоятелен петитум на исковата молба, следва ли въззивният съд да даде указания на ищеца за уточняване на петитума на исковата молба чрез разграничаване на претендираните суми в отделни петитуми за усвоената и неиздължена заета сума и за капитализираната през гратисния период възнаградителна лихва или следва директно на отхвърли претенцията за главница за размера над усвоената и неиздължена заета сума по кредита? Във връзка с въпросите са посочени т. 5 от ТР № 1 от 09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, във връзка с ТР № 1/2001г. от 07.07.2001г. по т.д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС. 4.) Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност? Касаторът се позовава на разрешенията по Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и на решение № 63 от 17.07.2015г. по т.д. № 674/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 324 от 22.04.2010г. по гр.д. № 1413/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и др. От насрещната страна по жалбата Ш. К. е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба на банката се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора. Срещу въззивното решение в частта на уважените искове за договорна лихва и обезщетение за забава е подадена касационна жалба от Ш. К. . Според нея решението е постановено от съд, който не е международно компетентен да разгледа и реши спора. Към момента на предявяване на исковете тя е имала обичайно местоживеене във Великобритания. При качеството й на потребител приложение намира Брюкселската конвенция относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела, подписана на 27.09.1968г., съгласно която международно компетентен се явява съдът по обичайното местообитаване на потребителя. В обжалваните части решението се счита и за неправилно. Лихви не са дължими, тъй като договорът за кредит е недействителен Според касатора не е било установено, че са спазени изискванията на чл. 16, ал. 3 от ЗКСД – че банката е сключила типов договор с държавата. Същевременно в договора между страните е било посочено, че се заплаща фиксирана лихва, която не може да надхвърля 7 % на годишна база, но не е имало изрична регламентация за точния размер на лихвата. Клаузата на чл. 7 от договора е неравноправна по смисъла на общото правило на чл. 143 ал. 2, т. 19 от ЗЗП, защото не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключения договор. Поради тези обстоятелства и по силата на чл. 17, ал. 1 , ал. 4, ал. 6 и чл. 18, ал. 3, чл. 19, ал. 2, чл. 20 и чл. 24, ал. 1 от ЗКСД целият договор з акредит е недействителен. Длъжникът не е бил уведомен за всички условия по договора. Възразява се също, че в договора не е посочен ГПР. ГПР фигурира в представения по делото погасителен план, но този погасителен план не е представен на ответника при сключване на договора. Също така не е ясна методиката на изчисляване на ГПР, не са били разяснени на ответника всички разходи по кредита, което също обосновава недействителност на договора. Констатираният анатоцизъм също е водел до цялостна недействителност на договора. Неясно е било и съдържанието на правилата за определяне на лихвата, регламентирана в чл. 17.2 от Общите условия. Тъй като процесният договор е недействителен, кредитополучателят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви, такси и други разходи. Според касатора въззивното решение в обжалваната част е и очевидно неправилно. Неправилни са изводите на съда, че не е била дължимо изготвянето на погасителен план при сключването на договора и че уговорката относно капитализацията не е от значение за недействителността на договора за кредит в неговата цялост Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационното обжалване на въззивното решение е допустимо на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. При пространно изложение на съдебната практика относно приложението на чл. 154 от ГПК, включително при обстоятелства във връзка с приложението на императивни правни норми; задълженията на съда при нищожност на сделка; тези при мотивиране на съдебното решение (да обсъди всички възражения и доводи на страните във връзка с правния спор); и значението на изискването за ясен и разбираем език на потребителските договори, по същество от Ш. К. е формулиран един правен въпрос. Въпросът е дали представлява валидно договорена цена (фиксиран лихвен процент) на кредита уговорка, която не съдържа конкретно определен лихвен процент, а единствено препраща към максимално допустимия към закона размер. Във връзка с въпроса са посочени решение № 60091 от 27.09.2021г. по т.д. № 1345/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 9 от 27.02.2020г. по т.д. № 62/2019г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 231 от 02.03.2018г. по т.д. № 875/2017г. на ВКС, ТК, І т.о. От насрещната страна „Банка ДСК“ АД е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който подадената жалба на Ш. К. се оспорва като неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното: Касационните жалби са редовни, като съответстващи на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и са допустими – подадени в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страни с интерес от обжалването. За да потвърди решението на Окръжен съд – Пловдив в обжалваните от страните негови части, въззивният съд е приел, че на 26.02.2015г. между страните е бил сключен писмено Договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на Закона за кредитиране на студенти и докторанти. Договорът се е уреждал от правилата на ЗКСД (специален спрямо общите правила за кредитиране) и е бил с държавна финансова подкрепа. Гарантирало се е правото на достъп до образование като форма на държавна политика в тази сфера. Правилата относно начина на сключване, предмета и изпълнението на договора са защитавали студентите и са били императивни, при приложение на чл. 143 – чл. 148 от ЗЗП. Съгласно сключения договор на Ш. К. (Charmaine Connoly) е бил отпуснат кредит за заплащане на такси за обучение в Медицински университет – [населено място] в размера на 86 056. 52 лева (чл. 1), със срок за издължаване 120 месеца, считано от датата на изтичане на гратисния период (чл. 2). Също съгласно уговореното гратисният период за издължаване на главницата и лихвата по кредита е обхващал времето до изтичане на една година от първата дата за провеждане на последния държавен изпит или защита на дипломна работа съгласно учебния план за съответната специалност и образователно-квалификационна степен (чл. 3). Падежната дата за издължаване на месечните вноски след изтичане на гратисния период е била 28-мо число на месеца (чл. 6). За предоставения кредит кредитополучателят е заплащал фиксирана лихва, която не е можело да надхвърля 7% на годишна база (чл. 7). Кредитът е бил обезпечен с държавна гаранция по ЗКСД и от кредитополучателя не е било дължимо обезпечение (чл. 8). Не са били дължими също такси, комисионни и други разходи, непосредствено свързани с отпускането и управлението на кредита (чл. 11). Предвидено е било изготвянето на погасителен план за кредитополучателя след изтичане на гратисния период. Той е следвало да съдържа информация за общата дължима сума от длъжника. Неразделна част от договора са били Общи условия, а за неупоменатите в договора и Общите условия въпроси са се прилагали разпоредбите на ЗКИ, наредбите за прилагането му и други относими нормативни актове (чл. 10 и чл. 11). Според чл. 10.1 от Общите условия за предоставения кредит кредитополучателят е заплащал фиксирана лихва, посочена в договора, а съгласно чл. 10.2 от Общите условия лихвата се е начислявала върху усвоената част от кредита, включително по време на гратисния период, като в последния случай се е капитализирала годишно. Съгласно клаузата на чл. 17.1 при забава на плащането на месечната вноска от деня, следващ падежната дата, частта от вноската, представляваща главница, се е олихвявала с договорената лихва, увеличена с надбавка за забава в размер на 10%. След предявяването на молбата за събиране на вземането по съдебен ред остатъкът от кредита се е олихвявал със законната лихва по чл.86 от ЗЗД (чл. 17.2 от договора). Кредитът е бил усвоен с 11 извършени от банката плащания на такси за обучение за времето от 14.01.2020г., всяко от по 7 823. 32 лева. Крайният срок за полагане на последния държавен изпит по специалност „Медицина“, в която се е обучавала Ш. К., е бил 30.09.2020г. След изтичане на гратисния период (30.09.2021г.) не са били плащани вноски по погасителния план (с първа падежна дата 28.10.2021г.). Към датата на подаване на исковата молба (29.05.2024г.) неплатени са били 32 месечни погасителни вноски. Също съгласно посоченото от въззивния съд, тъй като исковата молба е имала характер на покана за изпълнение, считано от датата на връчването й до ответницата (27.11.2024г.) задължението за главница по договора е станало предсрочно изискуемо (86 056.52 лева) и е било дължимо. В този смисъл, относно настъпването на предсрочна изискуемост на задължението, са били и изявленията на банката в исковата молба. За недължима е била приета сума на главницата над размера от 86 056.52 лева. Според изложеното от въззивния съд банката е претендирала 113 939. 42 лева главница, формирана от 86 056. 52 лева усвоен кредит за заплащане на такси за обучение и 27 881. 90 лева капитализирана лихва на основание чл.10.2 от Общите условия, но този клауза, в частта, предвиждаща, че теклата през гратисния период лихва се капитализира, е била недействителна. Достигнало се е до прибавяне на изтеклата възнаградителна лихва за гратисния период към главницата, като по този начин размерът на главницата се е увеличавал (остатъчна главница), това е водело до начисляване на договорна лихва върху увеличената главница, включително и върху включените възнаградителни лихви за гратисния период, което е съставлявало анатоцизъм по смисъла на чл.10, ал. 3 ЗЗД. Т.нар. „сложна лихва“, представляваща начисляване на лихва върху просрочени (изтекли) лихви. Това, според въззивния съд, е било допустимо на основание чл. 294, ал.1 от ТЗ само при уговорка между страните, ако те са търговци. В случая ответницата не е имала такова качество. Налице е забрана и в специалния закон – ЗКСД (чл.19, ал.2, чл. 21, ал.1 и чл. 24, ал.1). В чл.19, ал.2 от закона е посочено, че подлежи на връщане само това, което е предоставено като кредит за платени такси за обучение и усвоено. Относно договорната лихва (възнаграждението на банката за предоставените парични средства, претендирана по делото от 28.10.2021г., когато е започнало начисляването й, до 28.05.2025г., включително) е било изложено, че е дължима в размер на 16 080. 62 лева, на база 7% годишно. За неоснователно е било счетено възражението на ответницата за недействителност на клаузата относно лихвата (поради неконкретизиран неин размер). Според въззивния съд при положение, че не е уговорен по-нисък процент и посоченото в договора съответства на закона чл.20, ал.1 от ЗКСД е бил ясен уговореният размер – 7% . От банката е била претендирана и наказателна надбавка – договореното между страните обезщетение за забава по чл. 17.1 от Общите условия (в размер на 10% върху частта от неплатената просрочена главница, натрупана за периода от 28.10.2021г. до 28.05.2024г., включително). За дължими от ответницата са били приети 2 059. 49 лева По същество при присъждане на сумите от въззивния съд е бил съобразен вариантът на изслушаната в първоинстанционното производство съдебна счетоводна експертиза, при който към усвоената главница не се прибавят изтеклите лихви за гратисния период. В този случай, съгласно заключението, ответницата е дължала 86 056. 52 лева главница, 16 080. 62 лева договорна лихва след гратисния период (28.10.2021г. – 29.05.2024г.) и 2 059. 49 лева санкционираща лихва за времето от 28.10.2021г. до 29.05.2024г. Вещото лице е потвърдило, че от банката е било процедирано по различен начин. След изтичане на гратисния период изтеклата възнаградителна лихва е била прибавена към главницата, превърната е бил в част от главницата и цялата сума е била олихвявана с възнаградителна лихва от 7 %. На тази база са били и предявените искове по делото. Съгласно заключението договорната лихва за гратисен период 24.02.2015г. – 28.09.2021г. е била в размер на 24 419. 84 лева. Относно тази сума и период на договорна лихва въззивният съд е посочил, че не е фигурирала в петитума на исковата молба. Сумата е била включена в главницата. Тъй като иск за възнаградителна лихва за гратисния период не е бил надлежно въведен в исковата молба съобразно диспозитивното начало в гражданския процес, такъв иск не е можел да бъде разгледан от съда, нито да се присъди на основание, което не е предявено. Съгласно представеното удостоверение от МВР, Областна дирекция Пловдив, Сектор „Миграция“, Ш. К., британска гражданка, е имала статут на продължително пребиваващ в страната до 08.04.2023г., но е напуснала България на 31.10.2020г. Първоинстанционният съд е приел, че с оглед гражданството на ответницата във Великобритания, местоживеенето й към датата на предявяване на исковете в тази държава и предметът на делото (по иск на юридическо лице, регистрирано в страната), българският съд е международно компетентен да разгледа и реши спора. Това основание за международна компетентност е било посочено в доклада по чл. 146, ал. 1 от ГПК и потвърдено в мотивите към първоинстанционното решение. Изводът е бил споделен от въззивния съд, постановил решението си въз основа на въззивни жалби на двете страни на спора. По касационната жалба на „Банка ДСК“ АД При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от банката част, нито се установява негова вероятна нищожност, недопустимост или негова очевидна неправилност, за да бъде решението в тази част допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК. Първият поставен от този касатор въпрос (материалноправен) дали представлява анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 от ЗЗД капитализирането на договорна лихва, текла по време на гратисен период, по договор за кредит, сключен при условията на ЗКСД, отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 от ГПК (т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ). Това е, тъй като въззивният съд е приел за недействителна клаузата на чл. 10.2 от Общите условия към сключения между страните договор, предвиждаща капитализиране на теклата през гратисния период възнаградителна лихва, което според съда е съставлявало анатоцизъм по смисъла на чл.10, ал. 3 ЗЗД, довод, който банката – касатор не споделя. Не е осъществено допълнителното условие по чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване във връзка с въпроса. Основанието не е обосновано чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона, чрез позоваване на практика, която не е актуална с оглед промяна на законодателството или обществените условия, а при липсата на съдебна практика - чрез обосноваване на необходимостта от тълкуването на конкретна правна разпоредба, когато съдържащата се в нея правна уредба е непълна, неясна или противоречива (т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ). Напротив, по въпроса съществува практика на Върховния касационен съд, и тази практика, за която не се установява основание да бъде променяна, е съобразена от въззивния съд. Съгласно възприетото в решение № 324 от 18.11.2025г. по т.д. № 335/2025г. на ВКС, ТК, І т.о., уговорката в договор за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на възнаградителни лихви, върху които се начислява отново възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по чл. 10, ал. 3 от ЗЗД. ЗКСД урежда правото на банката по време на гратисния период да начислява възнаградителни лихви, но никъде в този специален закон не се отменя общата забрана за олихвяване на изтекли лихви по чл. 10, ал. 3 от ЗЗД. Налице е и нарушение на чл. 24 от ЗКСД, който сочи, че общият размер на задължението на кредитополучетяля се формира след изтичане на гратисния период и включва главницата, чийто размер се определя от сумата на отпуснатите средства, и лихвата, дължима от кредитополучателя за срока на договора за кредит. Т.е. законът не допуска увеличаване на размера на главницата с капитализирани лихви, още повече върху същите да бъде начислявана и договорна (възнаградителна) лихва. От посоченото решение е изводимо, че е без значение обстоятелството, дали в типовия договор по чл. 6, ал. 1 и чл. 7, ал. 1 от ЗКСД (образец), утвърден от ведомствата, натоварени с държавната политика в областта на финансиране на образованието, е включена клауза, идентична на тази по чл. 10.2 от Общите условия. По правило типовият договор урежда правата и задълженията на държавата и банките във връзка с участието в системата за кредитиране на студенти и докторанти с държавна финансова подкрепа, а съдържанието му в частта относно реквизитите на договора между банките и студентите/докторантите (чл. 7, ал. 2, т. 2 от ЗКСД) не може да противоречи на закона. В този смисъл е аналогично приложима и съдебната практика относно одобряваните от държавен орган общи условия по договори. Съгласно решение № 99 от 15.07.2015г. по т.д. № 617/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., одобряването на общите условия от държавен орган само по себе си не може да гарантира недопускане на недействителни клаузи в тях и не е в състояние да санира недействителността, която действа по отношение на всички. Втори и трети от въпросите на „Банка ДСК“ АД (процесуалноправни) дали ако се претендира натрупаната през гратисния период капитализирана към главницата възнаградителна лихва по договор за кредит по ЗКСД (като част от главницата) съдът дължи да даде указания за уточняване на петитума (за присъждане на сумата като възнаградителна лихва) отговарят на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 от ГПК, но не и на допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че сумата от 24 419. 84 лева не се е претендирала като договорна лихва за гратисен период 24.02.2015г. – 28.09.2021г., а като главнично задължение поради капитализацията й по реда на чл. 10, ал. 2 от Общите условия. Отречено е било да е налице нередовност на исковата молба. Според съда е имало ясно формулиран петитум относно претендираните суми по основание и размер, по които, с оглед диспозитивното начало, е било дължимо произнасяне. Това процедиране от страна на въззивния съд не е в противоречие, а в съответствие със съдебната практика по приложението на чл. 6, ал. 2 от ГПК, съгласно който предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. По-конкретно съгласно решение № 34 от 29.01.2025г. по т.д. № 43/2024 на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 58 от 20.07.2022г. по т.д. № 309/2021г. на ВКС, ТК, І т.о.и и др. съдът е длъжен да разгледа само иск, с който е сезиран, и да се произнесе само по въведените от страните факти и възражения. Не е била налице хипотезата на т. 5 от ТР № 1 от 09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, касаеща нередовност на исковата молба. При изложеното по-горе няма основание за допускане на касационно обжалване и по четвъртия въпрос на банката (също процесуалноправен). Въпросът е относно задължението на въззивния съд да отговори на доводите и възраженията на страните и да обсъди събраните по делото доказатества, като мотивира решението си, в контекста на задълженията на въззивния съд по чл. 12, чл. 235, ал. 2 и ал. 4 и чл. 236, ал. 2 от ГПК и направените в касационната жалба оплаквания относно допуснати от състава на Апелативен съд-Пловдив процесуални нарушения. Той е от значение за изхода на спора, но не е удовлетворено допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от практиката на Върховния касационен съд, обективирана в посочените от касатора съдебни решения, както и от задължителната практика на Върховния касационен съд в тълкувателни решения в този смисъл (т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по гр. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС). Въпросът е основан на оплакването на касатора, че въззивният съд не е отговорил на довода му, че дори да се приеме анатоцизъм, това не следва да има за последица освобождаване на длъжника от плащане на задължението за възнаградителна лихва през гратисния период, но съдебният състав е отговорил косвено на този довод. Приел е, че съдът дължи произнасяне при предявен иск относно вземане, а договорна (възнаградителна лихва) за гратисен период 24.02.2015г. – 28.09.2021г. банката не е претендирала. По касационната жалба на Ш. К. Липсва вероятност въззивното решение в обжалваната от Ш. К. част да е недопустимо поради липсата на международна компетентност на българския съд по делото (чл. 280, ал. 2 от ГПК). Компетентността на българския съд следва от КМЧП (чл. 4, ал. 1, т. 2) като нормативен акт, установяващ националното международно частно право на сезирания съд, съответно следва от член 6, § 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (Регламент „Брюксел І а“) като акт на правото на Европейския съюз, приложим от българския съд като съд на държава членка. Съгласно посочената разпоредба на регламента, ако ответникът няма местоживеене в държава – членка, компетентността на съдилищата на всяка държава членка се определя от правото на тази държава членка при спазване на член 18, § 1, член 21, § 2, член 24 и член 25. Така, извън тези посочени хипотези, когато ответникът има местоживеене в трета държава, международната компетентност на сезирания съд на съответната държава – членка се определя според неговото международно частно право. Според националния КМЧП (чл. 4, ал. 1, т. 2) международната компетентност на българските съдилища е налице, когато ищецът е български гражданин или е юридическо лице, регистрирано в Република България. След напускането на Европейския съюз Обединеното кралство е трета държава по смисъла на Регламент „Брюксел І а“, считано от 01.02.2020г. По делото към датата на исковата молба (29.05.2024г.) ответницата Ш. К. е имала местоживеене в Обединеното кралство (Великобритания), а ищецът „Банка ДСК“ АД е дружество с регистрация в страната, при което и българският съд, съгласно член 6, § 1 от Регламент „Брюксел І а“, вр. чл. 4, ал. 1, т. 2 от КМЧП е компетентен да разгледа и реши спора. Относно тази компетентност, съгласно КМЧП, е без значение качеството на ответника потребител. В този смисъл относно приложението на Регламент „Брюксел І а“ са решение от 14.09.2023г. по дело С-821/21, ECLI:EU:C:2023:672, решение от 11.04.2024г. по дело С-183/24, ECLI:EU:C:2024:297, решение от 09.10.2025г. по дело С-540/24, ECLI:EU:C:2025:766 и др., както и практиката на ВКС по приложението на чл. 4, ал. 1, т. 2 от КМЧП (определение № 308 от 28.02.2023г. по ч.гр.д. № 4055/2022г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и др.). Въпреки липсата на вероятна недопустимост на въззивното решение в обжалваната от Ш. К. негова част, налице е основание за допускане на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 от ГПК по поставения от страната материалноправен въпрос: „ Представлява ли валидно договорена цена (фиксиран лихвен процент) на кредита, уговорка, която не съдържа конкретно определен лихвен процент, а единствено препраща към максимално допустимия към закона размер? “. Въпросът е от значение за изхода на делото, тъй като е основан на решаващите мотиви на въззивния съд, че при липсата на уговорен по-нисък лихвен процент и съответствието на посоченото в договора със закона (чл. 20, ал. 1 от ЗКСД) е бил ясен уговореният размер на договорната (възнаградителна) лихва – 7%. Оплакванията на Ш. К., кредитополучател, са били за неконкретизиран размер на лихвата, недействителност на клаузата, както и поради това – недействителност на целия договор за кредит. Тези възражения се поддържат и в подадената касационна жалба. При допуснатото касационно обжалване следва да бъде извършена преценка на съответствието на въззивното решение с практиката на ВКС, включително посочените от касатора решение № 9 от 27.02.2020г. по т.д. № 62/2019г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение № 231 от 02.03.2018г. по т.д. № 875/2017г. на ВКС, ТК, І т.о. относно съдържанието на клаузата за възнаграждението на кредитодателя като съществен елемент на договор за потребителски кредит (чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК). За сходни случаи касационно обжалване е допуснато също по т.д. № 485/2026г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. (определение № 1892 от 25.06.2026г.), както и по т.д. № 843/2026г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. (определение № 1517 от 29.05.2026г.). С оглед допуснатото касационно обжалване на Ш. К. следва да бъде дадена възможност да представи документ за внесена държавна такса в размер на 185. 50 евро (равностойност на 362. 80 лева) по сметката на ВКС на РБ за разглеждане на касационната жалба. Таксата е съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК), вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК, при обжалваем интерес по делото от 18140. 11 лева. Воден от горното съдът О П Р Е Д Е Л И: ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 409 от 23.12.2025г. по в.т.д. № 489/2025г. на Апелативен съд – Пловдив, поправено с решение № 44 от 10.02.2026г., по подадената от Ш. К. касационна жалба в частта на решението, с която е потвърдено решение № 316 от 07.07.2025г. по т.д. № 317/2024г. на Окръжен съд – Пловдив за осъждане на Ш. К. да заплати на „Банка ДСК“ АД въз основа на Договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти от 26.02.2015г. на сумите от 16 080. 62 лева договорна лихва за периода от 28.10.2021г. до 29.05.2024г. и 2 059. 49 лева обезщетение за забава (лихвена надбавка за забава) за периода от 28.10.2021г. до 29.05.2024г. НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 409 от 23.12.2025г. по в.т.д. № 489/2025г. на Апелативен съд – Пловдив, поправено с решение № 44 от 10.02.2026г., по подадената от „Банка ДСК“ АД касационна жалба в частта му, с която е потвърдено решение № 316 от 07.07.2025г. по т.д. № 317/2024г. на Окръжен съд – Пловдив за отхвърляне на предявения от „Банка ДСК“ АД срещу Ш. К. иск за сумата над размера от 86 056. 52 лева до претендираните 110 476. 36 лева (или допълнително за 24 419. 84 лева) главница по Договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти от 26.02.2015г. УКАЗВА на касатора Ш. К. в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена държавна такса в размер на 185. 50 евро по сметката на ВКС на РБ за разглеждане на касационната жалба. След представяне на вносния документ делото да се докладва на председателя на Първо отделение на Търговската колегия на ВКС на РБ за насрочване в открито заседание. При непредставяне в срок на документ за внесена дължимата държавна такса делото да се докладва на състава за връщане на касационната жалба и прекратяване на касационното производство. Определението не подлежи на обжалване. Председател: Членове:1. 2.