(1) Съдът може да откаже да признае акта за налагане на мерки за процесуална принуда, когато:
- 1. не са изпълнени условията на чл. 7, ал. 4;
- 2. не са изпълнени условията по чл. 6, ал. 3 или 4;
- 3. с акта се налагат мерки, по отношение на които Република България не е заявила, че ще упражнява надзор;
- 4. признаването на акта би било в противоречие с принципа "ne bis in idem";
- 5. актът е постановен във връзка с деяние, което не съставлява престъпление по българското законодателство, с изключение на деянията по чл. 6, ал. 2;
- 6. наказателното преследване за престъплението е погасено по давност съгласно българското законодателство и делото за него е подсъдно на български съд;
- 7. лицето, за което е постановена мярката, се ползва с имунитет по българското законодателство;
- 8. актът е постановен за лице, което поради възрастта си съгласно българското законодателство не може да бъде наказателно отговорно за деянията, във връзка с които е постановена мярката;
- 9. в случай на нарушение на наложена мярка за процесуална принуда съдът трябва да откаже да предаде съответното лице в съответствие с глава пета от Закона за екстрадицията и Европейската заповед за арест.
(2) Съдът уведомява компетентния орган на издаващата държава за наличието на основание за отказ от признаване по ал. 1, т. 9, ако счете, че въпреки това актът може да бъде признат и изпълнен. Ако след уведомяването компетентният орган на издаващата държава не оттегли удостоверението, съдът може да признае и изпълни акта за налагане на мерки за процесуална принуда, като в този случай предаването на лицето въз основа на Европейската заповед за арест трябва да бъде отказано.