Помилване с Указ № 104 от 09.11.2017

Осъденият е 41-годишен, безработен, осъден да изтърпи едно общо наказание в размер на 1 година и 4 месеца лишаване от свобода за кражба, извършена при условията на опасен рецидив (чл.196, ал.1 от НК) и за грабеж, извършен в съучастие при условията на опасен рецидив, като отнетото е в особено големи размери (чл.199, ал.2 от НК). По случая са постъпили четири молби лично от осъдения, като към тях са приложени и различни медицински документи. Следват мотивите на Комисията по помилването ,, С оглед на размера на така определеното наказание лишаване от свобода., съчетано с изключително влошеното здравословно състояние на молителя, което предполага една целенасочена, ежедневна и интензивна грижа, местата за лишаване от свобода са в обективна невъзможност да предоставят на осъденото лице необходимата медицинска грижа. Ведно с хроничния характер на заболяванията, които изискват специализирана и обстойна намеса, самият остатък от наказанието в размер на 1 месец е пренебрежително малък. На фона на здравословното състояние и факта, че докато бъде въведен и адаптиран в пенитенциарната система, осъденият ще трябва да бъде освободен поради изтърпяване на наказанието, влизането му в затвора изглежда безпредметно и нецелесъобразно, дори невъзможно. Целите на наказанието, визирани в чл. 36 от НК, ще се окажат бланкетни, но без реален резултат върху осъденото лице. Ако наказанието бъде приведено в изпълнение оставащия период от 1 месец, корекционният процес ще се окаже времево и планово ограничен, а оттам и безпредметен. Поправянето на лицето изисква задълбочен анализ, изготвяне на план и стратегии за справяне с дефицитните зони. Едва ли за един толкова кратък период, пенитенциарната система ще окаже ефективно и благоприятно въздействие върху психиката и личността на молителя, тъй като ще бъде само формално щрихирана. От данните в медицинската документация на лицето е ясно, че заболяванията му са от такъв характер, че не се очаква възстановяване и възможност за самостоятелен и независим начин на живот. Осъденият има доказана нужда от чужда помощ за задоволяване на ежедневни потребности, които в затвора няма как да бъдат осигурени по приемлив начин. Правото на здравни грижи се контрира с правото на държавата да подведе под наказателна отговорност извършителя на деянието, да приложи репресивни мерки, които да го поправят и да въздействат положително върху личностовия му ресурс. От чисто хуманни съображения е редно да се отчете индивидуалното в случая – тежкото здравословно състояние на молителя, което ще бъде застрашено в условията на затвора. Държавата ще се окаже неспособна да въздейства ефективно върху осъденото лице и само де юре, но не и де факто, ще съумее да изпълни целите на наказанието. А когато наказанието се окаже самоцел без реална прогноза за реформация на осъдения, то тогава и неговото налагане се изражда и се превръща в контрапункт на идеята за правова, социална и демократична общност, търсеща баланса между отделния индивид и обществото. Другото обстоятелство, което е важно с оглед своите последици - неколкократните прокурорски отлагания на наказанието, затвърждават извода за невъзможност на молителят да започне ефективно да търпи наказанието си. Остава му все пак хипотезата да продължава да иска отлагане на наказанието, тъй като няма и законово определен максимум на броя отлагания, и така да изчака изтичане на абсолютната давност за извършените престъпления. Осъденият е помилван с остатъка от 1 месец от наложеното наказание с Указ №104/09.11.2017 г.