Помилване с Указ № 31 от 18.04.2017

Молителят е 32-годишен български гражданин, по професия автомонтьор, осъден на 7 години лишаване от свобода и лишаване завинаги от правоуправление на МПС за извършено пътно-транспортно престъпление, в което е загинал пострадал и са нанесени средни телесни повреди на друг пострадал. Молителят е условно предсрочно освободен от наказанието лишаване от свобода при извод на затвора и на съда, че целите на наказанието са постигнати изцяло, при категорична и необратима благоприятна прогноза за живот и реализация на свобода, формирано критично отношение към извършеното, утвърдени нагласи за спазване на правилата и отчетлив превъзпитателен ефект на престоя в затвора. Молбата касае наказанието ,,лишаване от правоуправление на МПС завинаги“, от което са изтърпяни над 2 години и 10 месеца след освобождаването от затвора. Молителят е помилван с Указ № 31/18.04.2017 г. с остатъка от наказанието ,,лишаване от правоуправление на МПС завинаги“. Това е първият случай на помилване на това наказание в българската правна история. Следва извлечение от мотивите на КП: ,,1. Предвиденото в чл. 342, ал. 4 безсрочно наказание лишаване от правоуправление се характеризира със заложен от самия законодател риск от прекомерност, като самият законодателен подход противоречи на водещи наказателноправни принципи. Такива са принципите за индивидуализация и целесъобразност на наказанието. Нормата не овластява съда да преценява продължителността на наказанието в съответствие с тежестта на престъплението (чл.35, ал. 3), с опасността на дееца и с отражението на репресията върху живота на осъдения и близките му (чл. 54) и с обществената необходимост от неговото изтърпяване (чл. 36). Санкцията е от вида на абсолютно определените и въвеждането ѝ от законодателя е в отклонение от наказателноправните принципи за определяне на наказанието и в противоречие с чл. 37 от НК, в който безсрочно лишаване от права не е предвидено. Допълнителен проблем създава и невъзможността за последващо съдебно преразглеждане и облекчаване на наказанието, както и за реабилитиране на осъдения до края на живота му. Тези проблеми са в основата на възприетия в съвременните наказателноправни системи подход такъв вид санкции да не се използват, който е следван и от българския законодател и съдебна практика след 80-те години. Обсъжданата разпоредба е въведена през 1986 г. и е останала незасегната от демократизацията и модернизацията на наказателния закон, като отразява вече отречени възгледи за наказанието. Съгласно съвременните разбирания, които в съдебната ни практика започват да се развиват устойчиво от средата на 80-те години (практически от въвеждането на нормата), безсрочно лишаване от права е недопустимо като вид наказание, включително и поради невъзможността да бъде впоследствие намалено, освен чрез помилване За сравнение, такова е положението единствено с най-тежкото наказание доживотен затвор без замяна, което се налага на неподлежащи на поправяне лица. Безсрочни наказания е възможно да бъдат наложени само при необратима криминализация на осъдения, който остава опасност за обществото през целия си живот. Поради това законът разрешава безсрочно лишаване от права само при осъждане на доживотен затвор или доживотен затвор без замяна като основно наказание (чл. 49, ал. 5). Разглежданата норма на чл. 342, ал. 4 обаче няма предвид непоправими извършители, тъй като не предвижда безсрочно основно наказание. Напротив, основното наказание, на което се разчита да предизвика поправяне, е срочно лишаване от свобода. Описаните проблеми могат да бъдат частично избегнати единствено в хипотезата на чл. 55, ал. 3 от НК. Разпоредбата позволява на съда да не наложи изобщо лишаване от правоуправление като допълнително наказание, ако прецени, че в комбинация с основното наказание лишаване от свобода общата тежест на репресията би се явила прекомерна. Нормата обаче не предвижда възможност съдът да наложи срочно вместо безсрочно лишаване от правоуправление. Тази разпоредба не е и прилагана в практиката по чл. 342, ал. 4, тъй като, с изключение на настоящия случай, не са установявани многобройни или изключителни обстоятелства. При прилагане на чл. 55 съдилищата по начало предпочитат намаляване на основните наказания (както е възприето и в разглеждания случай), отколкото неналагане на предвидените допълнителни наказания, тъй като по правило последните са обвързани с основните и сроковете им зависят от сроковете на основното. В малкото на брой постановени присъди по чл. 342, ал. 4 съдилищата констатират описаните проблеми. За разлика от молителя, извършителите в тези случаи са лица с висока степен на обществена опасност, обременено минало, лоши характеристични данни и други отегчаващи обстоятелства, като част от присъдите описват престъпления на пряк умисъл, създавайки съмнение в квалификацията по чл. 342 от НК. 2. Наказанието ,,лишаване от правоуправление завинаги“ в конкретния случай е прекомерно. Първо, то е наложено от съда с единствен мотив причинената смърт на пострадалия. Това обстоятелство е част от състава на престъплението и не може да бъде обсъждано като индивидуализиращо. Съдът е приел, че са осъществени предпоставките на чл. 55 от НК, но не е изложил съображения защо не прилага чл. 55, ал. 3. Второ, престъплението е единствено в живота на молителя, макар и с тежки последици. До края на процеса редица съществени факти остават спорни. Основното наказание лишаване от свобода е определено под предвидения в закона минимум поради многобройни смекчаващи обстоятелства (чл. 55). Впоследствие молителят е условно предсрочно освободен при съдебен извод за успешно завършило и необратимо поправяне, придружено с интензивно преживявано разкаяние, а определеният изпитателен срок е изтекъл без нарушения. Въпреки това липсва възможност и допълнителното наказание лишаване от правоуправление да бъде съобразено с така установените от съда основания за намаляване на репресията, макар по начало облекчаването на основните наказания автоматично да се отразява на сроковете на допълнителните. Тази особеност на обсъжданото наказание е изрично коментирана от тълкувателната практика на ВС и представлява самостоятелно отклонение от правилата за регулиране на пропорционалността на репресията, допуснато от законодателя. Въпреки поправянето си, молителят не може да се освободи от наказанието, тъй като изтърпяването му не зависи по никакъв начин от това дали се поправя или не. Трето, рисковете от рецидив и от вреди са преодолени. Продължаването на изтърпяването на наказанието до края на живота на молителя не обслужва никаква законна цел. Четвърто, молителят единствен се грижи за своите прародители при обилни данни за синовна привързаност към тях. Те доказано изпитват затруднения в придвижването си и се нуждаят от лекарски грижи, които получават извън населеното място, в което живеят. Те търсят алтернативни начини на придвижване, които създават и на тях, и на трети лица излишни неудобства и допълнителни рискове и липсват правни и житейски основания да ги търпят. В бъдеще тези неудобства ще се задълбочават. Пето, от престъплението не са останали необезщетени вреди. Гражданските искове са изцяло погасени. Шесто, изтърпяната вече продължителност на наказанието доближава максимума на лишаването от правоуправление като вид наказание в нормалния му вид (чл. 49, ал. 1 и 2 от НК). Продължаването му би влязло в противоречие с чл. 49, вр. с чл. 37, ал. 1 от НК. Седмо, липсва обществена необходимост молителят да запази положението си на осъден до края на живота си (тъй като ще търпи наказанието ,,завинаги“, за него никога не настъпва реабилитация). Такава тежка последица е предвидена само за извършители на изключително тежки престъпления, наказани с доживотен затвор или доживотен затвор без замяна, както и на престъпления против мира и човечеството. Извършеното от молителя е с несъпоставимо по-ниска обществена опасност. Реабилитация настъпва дори за извършители на изключително тежки престъпления, наказани с дългосрочно лишаване от свобода, като тези лица никога не се лишават от права завинаги. Парадоксално е, че молителят изобщо не би бил наказан с лишаване от правоуправление завинаги, ако бе действал спрямо пострадалите с пряк умисъл да ги убие, т.е. ако бе извършил по-тежко престъпление. Единствената възможност за облекчаване на така създаденото нетърпимо правно положение е помилването. Поради изложените съображения молителят следва да бъде помилван с остатъка от наказанието ,,лишаване от правоуправление завинаги“, за да може да продължи законосъобразно и нормално живота си на свобода и да бъде полезен на настоящото и бъдещото си семейство.“ Молителят е помилван с Указ № 31/18.04.2017 г. с остатъка от наказанието ,,лишаване от правоуправление на МПС завинаги“.