(1) Мерките за неотклонение домашен арест и задържане под стража се вземат от съответния първоинстанционен съд по реда на чл. 151 и 152а НПК и подлежат на въззивен контрол от по-горен съд.
(2) Задържане под стража се взема от съответния първоинстанционен съд по искане на прокурор или на разследващ орган. Основанията за вземане на мярка за неотклонение задържане под стража са:
- 1. обвинението да е за престъпление, за което се предвижда наказание “лишаване от свобода” или по-тежко наказание;
- 2. от данните по делото може да се направи обосновано предположение, че обвиняемият е извършил престъплението, за което е обвинен;
- 3. съществува реална опасност обвиняемият да се укрие или да извърши престъпление.
(3) Ако от доказателствата по делото не се установява противното, опасността е налице при:
- 1. опасен рецидив или повторност;
- 2. обвинението е за тежко умишлено престъпление и обвиняемият е осъждан за друго тежко умишлено престъпление от общ характер на лишаване от свобода не по-малко от една година или друго по-тежко наказание, чието изтърпяване не е отложено по реда на условното осъждане (чл. 66 НК);
- 3. обвинението е за престъпление, за което се предвижда не по-малко от десет години лишаване от свобода или друго по-тежко наказание.
(4) Задържането под стража не може да продължи над определените максимални срокове по чл. 152, ал. 4 НПК:
- 1. повече от една година - ако обвинението е за тежко умишлено престъпление;
- 2. повече от две години - ако обвинението е за престъпление, за което се предвижда лишаване от свобода не по-малко от 15 години или доживотен затвор;
- 3. повече от два месеца - във всички останали случаи.
(5) При изтичане на посочените срокове съответните прокурори вземат мерки за незабавно освобождаване на лицата с мярка за неотклонение задържане под стража.
(6) Прокурорът по свой почин изменя мярката за неотклонение задържане под стража в по-лека мярка, когато в предварителното разследване се установи, че опасността обвиняемият да се укрие или да извърши престъпление е отпаднала.